Причината, поради която ми се наложи да се прибера за малко в Пловдив, е че трябваше да уредя някои проблеми около здравословното си състояние (формалности около документи, иначе, слава Богу, сега съм добре със здравето). Та вчера по тази причина стоях на опашка в болницата; имаше опашка, понеже лекарят ми беше излязъл в отпуск, та трябваше да ни обслужи друг лекар, негов заместник.Приемът вървеше бавно, лекарят беше младок, някакви "наши хора" постоянно пререждаха опашката, състояща се все от достолепни на вид, ала унизени пенсионери. Като капак на всичко някои с изписани вече рецепти за "безплатни лекарства" се връщаха, щото в рецептите им имало грешки, върнали ги били от аптеката. Та, очакващ киснене от поне два часа, моя милост стоеше в опашката и се беше отдала на някакви досадни мисли, които се въртяха в главата ми, понеже тази опашка събуди там някакви атавизми от ерата на социализмо-комунизма.
Някакво живо старче, което беше след мен в опашката, в един момент взе да се обажда по един или друг повод, и, както обикновено става, скоро стана център на вниманието. А иначе старчето беше духовито, голям зевзек, оказа се, че в миналото било учител по български език и литуратура, което беше "утежняващо обстоятелство" - като ги знаем какви общо взето са тия нашенски учители. Отначало, признавам си, забележките на това старче ме дразнеха, ала скоро усетих, че то е интересен зевзек; кой знае защо си спомних един случай на гарата в Пловдив, трябва да е било в началото на демокрацията, когато на опашката се появи Радой Ралин и веднага почна да си разговаря в своя си стил комай с всички, нали го знаете този наш известен български Езоп? Аз тогава го видях за първи път и даже обмених няколко думи с него. Той беше жив, непосредствен, истински народен човек, ала нямаше нищо общо с днешните "народни херои", дето ни управляват.
Та старчето от вчерашната опашка в един момент наистина взе да ми прилича на покойния Радой Ралин, Бог да го прости; например когато един гражданин успя да се намърда без ред, понеже "лекарят го бил викал", нашият нов Езоп се произнесе със следните думи, казани много авторитетно и на място:
- Децата си играят на стражари и апаши, а пък ний - на "наши" и "ваши"!
Бабите от публиката се оживиха и усмихнаха. Аз не помня и другите му реплики все в този стил, щото, за зла участ, паметта ми не работи за помненето на такива фрази. Но все на място и доста духовити бяха забележките му. А тази фраза за да я запомня положих специални усилия на волята си.Примерно като стана дума по кардиналния въпрос на това пенсионерско съсловие, а именно, за размера на пенсията на дядката, той обясни на интересуващата се бабка ситуацията ето по този начин:
- Аз съм бил учител, ей в онова училище в квартала (казва се "Черноризец Храбър"). С две висши образования съм. Пенсиониран бях през 1991 година. Пенсията ми, разбира се, е малка, сега получавам 220 лева. Бабата също кажи-речи също толкова. Ала съм установил, че българската пенсионна система е устроена така, че колкото по-прост и необразован е човекът, толкова по-голяма пенсия взема. Ето, имаме един във входа, старшина от войската, получава двойно по-голяма пенсия от мен, нищо че аз имам две висши образования и съм бил учител. Такива ми ти работи. Но що ли ви ги разправям тия, та вий си ги знаете добре. Имам голяма уста, извинявайте. То моето е и професионален дефект, но това не ме оправдава че плямпам чак пък толкова.
В един момент и моя милост, която също е с голяма уста, взе да се обажда за това-онова, в резултат на което скоро в опашката възникна оживена дискусия по актуалните въпроси на деня. Нямам време сега да описвам всички реплики (аз такива реплики, когато не са в стихове, ги помня отлично!). Но в един момент със старчето почнахме разговор, в резултат на който се изясни, че то било издало наскоро две книжки със свои афоризми, едната в тираж 25 екз. (!), другата в тираж 50 екземпляра, ала и тях не могло да ги продаде, затуй ги подарявало на приятели, пък никой от тях не се сетил да извади два лева да си плати книжката. А то си било издало книжката с пари, отделени от залъка, т.е. от мизерната си пенсия.
Моя милост при тия думи се трогна така силно, че извади от чантата си един брой на сп. ИДЕИ и го подари на старчето, което пък се просълзи от радост. Веднага се запознахме и старчето ме покани в градинката пред блока му, та да ми даде от своите книжки. Поговорихме си доста, макар и възрастен, този човек ми направи огромно впечатление, затуй и сега пиша за него. За годините, в които бил учител, бил обучил "на четмо и писмо" 35 000 ученика (!), ала с двама от тях се гордеел най-много: те били вече професори в Америка, и редовно му пишели добри думи. Не го забравяли.
Трогнах се много и му рекох, че искам да му дам екземпляр от моята книга за образованието и даже го помолих да ми напише рецензия; добавих, че преценката му за мен ще е особено важна. Старчето (нека засега да запазя името му в тайна, щото не съм го питал дали да пиша за тия неща, дали да го представя с истинското му име) веднага се съгласи, и ето, когато, неусетно преминало, заради интересните разговори, чакане, ни дойде ред да влезем при доктора (аз го пуснах да влезе преди мен, щото го болели краката), ний вече бяхме кажи-речи приятели. Когато аз излязох, старчето вече беше си тръгнало.Тия дни ще се срещна с него и ще представя книгата му пред вас, пред читателите на моя блог. С много интересен събеседник се запознах вчера, дано успяхте да усетите всичко това с моя нескопосан разказ. Лек и хубав ден на всички!
Няма коментари:
Публикуване на коментар