В днешния си коментар Иво Инджев е написал текст под заглавието Мит и душевност на нашия народ, в който между другото казва:Оглеждам се за ориентири. Няма ли да се намери някой, който да допише недовършения трети том от знаменития труд на Иван Хаджийски „Бит и душевност на нашия народ“? И какво да видя (като се оглеждам)?
Като става дума за бит, у нас битият си е бит. И ако някой от чужбина, като да речем германският журналист Юрген Рот, не се възмути, никой не се трогва от битовата ситуация на безнаказаност. Примери - колкото щете...
Та по повод на тия думи ми се ще да вметна нещо; ето какво написах там, пък го слагам и тук, та белким повече хора го прочетат и се позамислят поне малко:
И сега има и други хора, които… орат в същата нива, в която някога е орал не само Иван Хаджийски, но и други; примерно, веднага се сещам за книгата на Георги Фотев „Българската меланхолия“, за която мнозина, предполагам, не са и чували. И други са писали (Владимир Свинтила, Найден Шейтанов), да не изреждам сега, ала у нас докато някой автор не се превърне в мит, сиреч, докато не умре, т.е. ако е Ботев, докато не го пушнат с куршум в главата, ако пък е Левски, докато не го обесят, ако е пък Стамболов, докато не го накълцат на парчета с ятаган, а после докато не си поиграят хоро връз пресния му гроб, ако ли пък е Яворов, докато не го погребат, след като преди това са го убили морално, и пр., и т.н., ний не само че не го признаваме, ний даже се правим, че не го и познаваме, преструваме се, че сме и чували за него.
Противна нашенска народопсихология: за Юрген Рот че е писал нещо, всички знаят, ала ако някой сънародник е писал по същите теми, всички единодушно мълчат и се правят, че той, пък и книгите му, не съществуват. Чакат да умре. И после, за да продължат гаврата, ще си окичат кабинетите с него, както сега са си окичили кабинетите с ликовете на Левски, на Ботьова, на Стамболова и пр.
Няма коментари:
Публикуване на коментар