Не упреквайте и не ругайте този народ-мъченик, който всеки път избира погрешния кандидат-"оправяч" с надеждата, че най-после ще заживее поне малко по-нормално!Получих на едно място следния коментар под моя статия:
Напълно споделям оценката Ви за агент Гоце, както и за редицата споменати „герои на прехода“ и грабители на нова България. За съжаление водовъртежът на времето изкара на повърхността най-мръсната утайка и най-големите боклуци. Не е нужно да пиша за механизма и кукловодите на този т.нар. преход - едно от най-позорните и мрачни времена в българската история.
Но не съм склонен да обвинявам за това народа като цяло. Гласувалите на изборите за Гоце са по-малко от сбора на гласувалите против и негласувалите изобщо - което също е един отрицателен вот. В общи линии по нашите места живеят не по-различни хора от тези по целия свят и протичат същите процеси. Просто приемаме нещата повече, а на моменти и излишно емоционално и драматично.
Нима оня очилат социалист, който нагло лъжеше унгарците (забравих му името), им бе избран от българския избирател? Не, но едва ли те се самобичуват за това. Или изборът на Меркел, с нейното „гедерейско“ минало, кара германците да се чувстват неловко? Нима в другите страни кандидатите не лъжат и нима няма хора, които да им „верват“?
Политиката винаги е била, а сега още повече е мръсен занаят. И кристално-чисти
личности не се занимават с него. Когото и да бяха избрали вместо Гоце, резултатът щеше да е същият и мисля, че Вие това го знаете не по-зле от мен. При тази избирателна система, при страхотните манипулации и изборни машинации не може да се получи нищо по-различно.
Както се казва: ако от изборите зависеше нещо, щяха да ги забранят!
Така че не упреквайте и не ругайте този народ-мъченик, който избира всеки път погрешния човек с надеждата, че най-после ще заживее поне малко по-нормално и човешки.
Поздрав!
Написа: Ал.Величков
Отговорих на този човек следното:
Драги г-н Величков,
Напълно Ви разбирам и без резерви оправдавам тенденцията на Вашия коментар. Прав сте, така че, не бива излишно да се самобичуваме, понеже и ние, българите, както останалите хора по тази земя - независимо от нации и раси - сме все грешни и слаби хора, които страдат от илюзиите си, мятат се от крайност в крайност, търсят изход, ала често попадат в задънени улици или в тунели без изход; а ний пък, българите, някак си все не можем да излезем от тресавището, в което ни остави комунизмът. Но щом това е така, пита се: какво правим нататък, какви варианти за реакция имаме?
Вие предлагате, както подозирам, да се самоуспокояваме, защото наистина е некоректно да се самообявяваме за най-големи грешници и да се каем непрестанно за грешките и за провалите си. Хора сме и, разбира се, е човешко да се греши. Само дето не е човешко да се греши много дълго време, грешките да не се осъзнават като грешки, да не се правят длъжните изводи та грешката повече да не се повтори, а пък сгрешилият на всичкото отгоре и да се самоуспокоява, че не само той греши. Затова моето решение е по-различно:
Като сме направили ужасни грешки в тия 20 години преход - пък и преди това, щото при комунизма, както и сега, предимно мълчахме и търпяхме! - редно е да ги осъзнаем като грешки, да ги признаем, да се покаем, да направим нужното повече да не повтаряме все едни и същи грешки сякаш не сме хора, а сме безпаметни говеда. Даже котка, като седне веднъж на нагорещената печка, повече никога няма да й мине през акъла да го направи, ала ний, нищо че сме хора, си позволяваме лукса безкрайно много пъти да правим все едни и същи грешки и провали. Когато някой сгреши, а после осъзнае своята грешка именно като грешка, такъв човек почва да роптае спрямо самия себе си, почва да се измъчва, да съжалява, да се кае. Едва след като се случи това душата му вече може да се очисти от вредните склонности, от инертността си, пораждаща едни и същи грешки, от немисленето и от малоумието, което е ризултат на робуването на все едни и същи коварни илюзии. Който не осъзнае вината си и не се покае, такъв никога няма да се поправи; пътят към поправянето минава през разкаянието, през ясното съзнание, че си сгрешил, че си бил излъган, че си постъпил наивно, че си се оставил да те прецакат, и то не веднъж или дваж, а твърде много пъти. Непростимо много пъти позволихме да ни прецакват - и то все по един и същ начин, което поражда питането какво сме: хора или... тикви?!Ний като народ не сме еднакви, но грешките ни в нашето национално и историческо битие от най-новото време се дължат, по моему, на една непростима склонност на мнозинството все да чакат месията, който да ги оправи, да ги нахрани сито, да ги напои, и то не с вода, ами ако може с по-силна ракийка, да ги утеши, сякаш са невръстни дечица, не си представящи съществуването без държавата: най-щедрия бащица или пък най-грижовната майка. Комунизмът култивира тая склонност на мнозинството от българите да се поддават системно на все една и съща илюзия: че някакъв невиждан герой или богатир, подобен на Крали Марка, чудодейно ще ни оправи ако може за един миг, ще ни пренесе с ръце през море от страдания и ще ни остави на някакъв приказен остров, където по дърветата вместо листа има току-що опечени кебапчета, падащи директно в лакомите ни усти, а пък от чешмите тече вино, ракия, бира и всичко останало по избор на клиента. Ей-така си представя живота по-голямата част от народа ни, която не можа със собствените съпротивителни сили на организма да надмогне бацила на комунизма - и ето, още са заразени с него, поради което и си патим толкова.
Нацията ни в мнозинството си е поразена от ужасен вирус, тя е болна и нежизнеспособна, което и обяснява тоя парадокс: да сме най-бедни и най-унизени не само в Европейския съюз, ами комай и в цяла Европа. Аз друго обяснение не виждам. Няма друго обяснение. Не сме прокълнати от Бога, ами сами себе си обричаме не нескончаема бедност и недостойнство - ако не се променим, ако не се вразумим, ако не се сепнем, ако не разберем, че така повече не може да продължава, а пък се иска и силата да признаем честно, че причината за всичките ни беди сме ний самите, не някой друг. Това е разковничето според мен. Трябва да се работи неуморно за разпространяването на това здраво съзнание, носители на което, за жалост, сме само едно малцинство от нацията ни, като при това по-голямата част от него, като капак на всичко, но и с пълно право, напусна България - за да търси късмета си по чужди земи. Ето как и какво мислят тия хора, към които принадлежи и моя милост:
Всъщност ако си деен човек, овладян от безсмъртната идея за свобода, ако не си склонен да подценяваш самия себе си, а си изпълнен и преизпълнен със съзнанието за дълг пред самия живот, тогава няма да деградираш личностно дотам, че вечно да си търсиш "оправячи", несрещани херои, юнаци и бабаити било като Симеона, батка ви Бойка, Тодория Живкова и прочие. Истински свободният и достоен човек не е и няма как да е вечно нещастен мърморко, който за всяко нещо има извинения и оправдания, пък и за всичко все някой друг му бил виновен. Такива хора не чакат някой друг да ги оправя, ами са взели живота си в собствените си ръце и неуморно работят за своя личен просперитет, за успеха си, за достойното си бъдеще на свободни и дръзновени хора.
Когато това фатално нужно ни съзнание на автентично свободния човек се разпространи дотам, че овладее душие и сърцата на мнозинството от българите, едва тогава ще престанат мъките и страданията ни като нация, лутането ни по задръстени пътища и потъването ни в неизбродими тресавища. Няма друг шанс да се "оправим" ако с тая задача не се заемем ний самите, нацията като цяло, или поне една по-голяма и достойна част от нея, която да се е отрекла на основата на собствения си горчив опит от ония коварни илюзии, които именно ни натикаха в тресавищата, за които става дума. А ще станем нормална и просперираща страна едва тогава, когато мнозинството от българите възприемат ценностите на свободата, на достойния живот на гордия и самоопределящ бъдещето си човек, сиреч, ценностите на пълноценната личност, която не допуска да бъде унижавана или подценявана от никой. За жалост, в момента сме на това дередже, защото само една нищожна част от българите е с цивилизовано, съвременно, европейско по дух, съзнание за свобода, а пък мнозинството от нас са жалки и нещастни мърморковци, бленуващи като овце по поредния си пастир, спасител и "оправител".
Това исках да кажа. Уверен съм, че сте го знаели, но може би не сте го доосъзнавали. Аз в некраткия си досега живот на възпитател на младежта, на философ, на писател, на търсещ и мислещ човек години наред съм се лутал, докато достигнах до това ясно съзнание и до решението, което предлагам на българската загадка. Все пак е непростимо в епоха на всеобщ световен просперитет тъкмо ний, българите, да сме така бедни и унизени. Жалони на моя път към това ясно съзнание са мои книги като ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА (Психология), написана през 1995-1996 г., а излязла от печат през 1997 година (с още две издания в 1999 г. и в 2001 г.), УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (Източниците на достойнството, успеха и богатството), написана през 1998 г. и излязла от печат през 2000 година, ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО (Изкуството на свободата), написана през 1997 г. и излязла през 2003 г., ЕТИКА НА ДОСТОЙНСТВОТО (Изкуството да се живее), написана през 2000 г., а издадена през 2005 г., БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), написана през 2006-2007 година, излязла от печат през 2007 година, ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (Въведение в практическата философия), написана през 1997 г., а излязла от печат през 2006 г., СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (Кратка психологическа история на съвременна България), написана през 2006-2007 г., излязла от печат през 2008 г., ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (Вечното в класическата и съвременната философия), написана през 2007-2008 г., излязла от печат през 2009 г. и други мои книги, издадени и още неиздадени. Както се вижда, години наред съм мислил над загадките, които обуславят достойния живот на човека, главната сред които е загадката на човешката свобода.Благодаря Ви за коментара, който ми даде повод да напиша горния текст! Ще се радвам да бъдете сред постоянните коментатори в моя блог. Желая Ви успехи!
С поздрав: Ангел Грънчаров
1 коментар:
Това е голяма тема, бих отбележил само, че политиката и нравите навсякъде по света начело със САЩ с в упадък. Демокрацията е хубаво нещо, но и тя не е съвършена, а може би носи в себе си семето на собствената гибел. Проблемът е, че при демокрацията се дава прекалено много свобода и власт на „народа”, т.е. на тълпата. А тълпата рядко взима правилни решения. Както казва руският правозащитиник Сергей Ковальов: „Народът често и трагично греши.” Още Аристотел е съзирал този недостатък на демокрацията и поради това е бил привърженик на аристократичното управление, т.е. на управлението на „добрите” – не непременно родова или наследствена, а и духовна аристокрация - или, ако това не е възможно, на смесена форма на управление с елементи на демокрация и олигархия.
Още по-проблематична е демокрацията в съвременните масови медийни общества. В антична Атина полисът е бил обозрим, свободните граждани фактически са се познавали един друг и са упражнявали директна демокрация. Манипулации чрез медиите са били невъзможни. Днес това е немислимо. Всъщност народите и нациите днес са до голяма степен фикции, чието мнимо „единство” се осигурява най-вече от медиите.
Американският анализатор Джеф Найквист пише по този повод:
„Епохата на телевизията е епохата на ултимативната тълпа, ултимативната психологическа тълпа, състояща се от милиони и милиони лековерни и внушаеми избиратели. Нищо не може да ги спре да получат онова, което искат. Няма аристокрация, която да ги въздържа, няма монарси, вето от Камарата на Лордовете, духовенство...Много преди да се появи телевизията, френският социален психолог Гюстав Лебон пише:
„Нявякъде, във всички нации се виждат признаци за бързото нарастване ролята на тълпите...каквато и участ да са ни подготвили, ще трябва да се примирим с нея.”
Този процес се развива вече 120 години. Ние все повече и повече попадаме под магиятя на нашата собствена лудост...Цивилизациите, подчертава Ле Бон, се създават и ПОДДЪРЖАТ от малка интелектуална аристокрация, никога от тълпите. Тълпите са силни само в разрушението. Тяхното управление е равнозначно на варварство. Ето защо със смяната на аристократичните ценности с демократичните ценности, на високата култура с поп културата ние сме извършили – метафизически и интелектуално – преход към варварство. Това, което виждате днес около себе си, е непреднала технологически цивилизация, сведена до състояние на вътрешно варварство, където варваринът е поел крайния контрол.
„Когато една цивилизация е гнила.”, пише Лебон, „винаги масите я разрушават окончателно.”
Ето защо се съмнявам, че българите или който и да било друг народ изведнъж могат да се «опомнят», «вземат в ръце» и да спрат да се подават на илюзии. Ако този процес на упадък не само в България, а в целия цивилизован свят въобще може да бъде ако не спрян, то поне забавен, това няма да стане чрез някакви действия на масите, т.е. тълпите, а може да бъде само дело на един решителен духовен елит, който да поеме водачеството и да насочва или вкара народа, т.е. тълпата „в правия път”.
Публикуване на коментар