Ангеле, благодаря ти за чудесното снимково илюстриране на "Присмехулника...". А сега, както ти обещах, изпращам първото есе от цикъла "Оковите на страха" ("Новите вериги на робството"), за да си спомним за осемнадесети ноември 1989-а, за прощъпулника на Демокрацията, първият свободен митинг, но вместо нея, сътворихме държавата Абсурдистан, защото гражданското общество - темелът на всяка една демокрация - си остана в пелените. Слушам емблематичните песни от зората на демокрацията благодарение на блога и набирам текста.АЗ, ЕДИН ОТ МНОЖЕСТВОТО
"Времето ни носи. Но винаги настъпва момент когато ние трябва да го понесем." (Албер Камю)
На Петър Слабаков - и в памет
Как топли рамото на непознатия до теб, един от хилядното множество, събрано на площада пред катедралния храм? Опиянен от тръпката на свободата, за първи път възприемаш истинското звучение на думите. И за първи път думите на непознатите познати достигат до теб, но до онзи миг, когато артистът, същински достолепен патриарх, смирено изрича: "Нямам думи!". Но твоите думи, подобно на глухарчето, пръснало цвета, за да излети на свобода, напират и разбиват твоя довчерашен хоризонт...
Свършват словата, прибират се плакатите. Разотиват си хората. Остават малки групички развълнувани граждани и вятърът, който разпръсква парчета луксозна хартия от портретите на довчерашни вождове. Вятърът-немирник,който играе с косите ти и напъва да влезе в полуотворените устни, но се задъхва от твоята упоритост да държиш все още здраво стиснат езика зад зъбите си. Но под вихъра на ноемврийския развигор и ти се вливаш в нестройния строен хор на хората.
И разбираш магическото заклинание на думите, изречени от човека, пренебрегнал любимите си научни занимания, за да се отдаде временно на политиката: "Да излезем на улицата! По-често на улицата! "Единни и твърди, стотици редици от хора, които нито един щик не ще покоси. Като хора, които, подобно на древните гръцки философи на площада, осъществяват своя демос.
Част от множеството и ти с мълчанието си говориш, пееш с него, пееш бунтовни възрожденски песни, които довчера си пял по задължение...
За първи път не наобикаляш старите квартири и старите приятели, не търсиш хапещите устни на телефона, дори отказваш на съидейниците, с които си дошъл специално за митинга, да прекарате останалата част от деня заедно, само им обещаваш, че ще се срещнете вечерта на гарата. Искаш да бъдеш сам! С неизречените думи, с все още подтиснатите чувства. С непреодоления преодолян страх! Да не се заглеждаш във витрините, броейки все още недостигащите левчета, да купуваш цветя и да ги подаряваш на непознати, да влизаш в позабравени кафе-сладкарници и с открит поглед да гледаш в очите на хората, без да наддаваш случайно ухо на разговорите им. Да прочетеш вестника с новите министерски размествания и въпреки привичната ти недоверчивост да повярваш, че все пак не сме загубили напълно чувството си засправедливост.Губиш, пилееш си времето. До тръгването на влака... И преди да те приспят монотонния ритъм на колелетата и релсите си мислиш: "Дано това е края на политическото ни мъртвило!"
След два дни и в твоя град ще има митинг. Също пред светиня, съборена, но жива в паметта на хората. Ще говориш от трибуната, ще говориш с болка и гняв. Преодолял напълно страха! Повечето от хората ще те разберат, другите, за които винаги си бил неудобен, за пореден път ще се разочароват от тебе. А ти ще търсиш пътя на своята истина, ще приемеш собствената си Голгота. Няма да си обещаваш Гетисман и Едем! Но ще бъдеш пречистен! Както и множеството твои стайнбекови събратя.
21.ІХ.1989
Атанас ГАНЧЕВ
Вестник "Възраждане" (седмичник на Съюза на Демократичните Сили, Русе, 11 декември. Год.І, Брой 15)
Из книгата "Полет над Хирон" (публицистика), Русе, 1994 год.
СЛЕД ДВАДЕСЕТ И ЕДНА ГОДИНИ
ДНИ НА РАВНОСМЕТКА
(По Пеньо Пенев)
Всеки митинг,
всеки палатков лагер,
всеки Град на Истината,
всяка гладна стачка
подготвяхме с любов.
Но докрай не издържахме.
И вместо демократична България
днешен Абсурдистан
е напълно готов.
11.ХІ.2010 год
гр. Русе
Няма коментари:
Публикуване на коментар