Объркани записки, писани във фоайето на Философския факултет на СУ

Пиша този текст седнал на една пейка, разположена във фоайето на Философския факултет на СУ "Св.Кл.Охридски". Днес съм в София и имам няколко срещи, и ето, в паузата между две срещи решавам да напиша нещо, намирайки се на това твърде важно за мен място. Имам предвид Факултета, Университета. Стоейки преди малко в дворчето на СУ и наблюдавайки младите хора, се развълнувах необичайно; в съзнанието ми нахлуха спомени, пък и една разяждаща душата носталгия по отминалото време. Затова се забързах за Факултета, където на по-спокойно и удобно място, да се опитам да внеса някакъв ред в преживяванията си.

Пейката, на която седя, е точно пред известната 65 аудитория. Всичко тук е абсолютно същото каквото е било когато моя милост, на 21 години, току-що излязъл от казармата, прекрачих прага на Университета. Това е било в далечната 1979 година. Ето тук, на същата пейка, често тогава съм седял, обзет от необясним трепет; всичко за мен в този университет е свято, носи белезите на автентичната наука, в него витае някакъв съвсем странен за нашите условия - и тогава, пък и сега - академичен дух. Ето тук, в тази аудитория, често тогава моята група е имала занятия, лекции и семинарни упражнения, преживелиците от онова време са така врязани в съзнанието ми, че нищо не може да ги извади оттам. Сега около мен също има групички млади хора, студенти, усмихнати, весели, безгрижни - каквито преди толкова години сме били и ние; или не смзе били, защото ние тогава, в онова време, бяхме приучени към една неподобаваща за младия човек с кипяща кръв сериозност. Струва ми се, че тук някъде, сред мраморните стени, витаят все още нашите младежки духове, иска ми се да видя някои от съкурсниците си, но не такива каквито са сега, а такива, каквито бяхме тогава. Ала, уви, това е невъзможно; как неусетно сякаш се изнизаха тия години, младостта остана назад, ала поне е радостно, че духът съвсем не старее, стига да го имаш, той си е все същия, там промяна няма, не може да има, защото духът ни е тъждествен на самия себе си, поради което и не остарява, напротив, твърдят, точно на това основание, че е и безсмъртен.

Преди малко се опитах да опиша чувствата и мислите си с помощта на видео. Понеже става по-бързо, понеже е по-спонтанно. Ала е шумно, гласът ми кънти, и записът не може да стане свястно. По тази причина почнах да пиша, ала кой знае както съм я почнал, кога ще свърша; поне времето ще си "убия", понеже до следваща си среща, предварително уговорена, имам още повече от час. Толкова неща ми се иска да кажа, така съм развълнуван, ала няма как, трябва да се огранича поне с нещичко, колкото се може по-изразително. Кое ли да е то?

Все ми се въртят в съзнанието преживелици и спомени от онова време. Минават като на кинолента, като в калейдоскоп лица, случки, състояния на духа, копнежи и какво ли не още. Аз тогава пак обичах да пиша, но пишех, разбира се, не на лаптоп, както сега, а в тефтерчета и тетрадки; те още си стоят някъде в архивите ми и май ще трябва да ги намеря, за да ги публикуваму то до си спжмна онова, което тогава е занимавало ума и душата ми. Онзи ден ми се обади един приятел, мой състудент, с когота не бяхме се срещали и разговаряли повече от 20 години. Намерил телефона ми, звънна, поговорихме си, спомнихме си по нещичко за приятели от онова време, кой какво работи, къде е, в България ли, в Европа, в Америка ли. Решихме дори да се срещнем, ей-така, и да си поговорим истински, но кой знае дали това ще стане, той е на другия край на България, но обеща, като дойде в Пловдив, да ми се обади непременно. Но каквото и да си говорим факт е, че времето назад не може да се върне, че каквито сме били тогава повече никога няма да бъдем, че сега сме съвсем други, а пък пред нас се открива не животът, а старостта. Но ето че се отплеснах. Май почва и да ме мързи да пиша. Разпилях се, понеже около мен наистина е много шумно; кога ли ще свърши паузата в занятията на тия така шумни студенти, да си влязат в учебната аудитория, та пак да мога да се уединя и да напиша нещо по-философско, по-стойностно?!

Развали ми си текста, ще изчакам да се приберат и да се възцари тишината, така благоприятстваща уединението, явяващо се предпоставка на същинското философстване, което, разбира се, е далеч от крясъците на множествата. Ще потърся наоколо място, където има контакт, понеже да не си изхабя батерията на лаптопа. Ето там има, но един студент дреме и пуши; ще го изчакам да се махне. А дотогава ще ида до тоалетна, щото пих преди малко чай. Извинете за тия баналности, но в шума за какво друго да мисли човекът? Правете си сметка за какво изобщо мислят така шумните мнозинства, които бягат далеч даже от предчувствието за тишина, а камо ли да могат да се потопят с наслада в нея.

... Пауза... ще продължа като мога. Засега толкова. Чао...

Добави в Svejo