Днес е неделя и ето, пак сядам да пиша своите записки за онова време, в което бях войник в казармата. Иска ми се да доведа докрай предприетото. Защото зарежа ли го, увлека ли се по нещо друго - край! Последното есе от тази поредица беше онова, в което разказах за Всекидневният живот на войника, сега ще се опитам да допълня представата, да я доведа до постижимата цялост. Защото, повтарям, ми се струва, че на младите всичкото това може и да е интересно. Пък може и да си направят някакъв извод. Но знае ли се дали ще е така? Както и да е.Та течаха си дните в казармата така, както ги описах. Ден след ден. Отегчително до немай къде. Проклетите дни се нижат бавно, сякаш са качени на черупката на костенурка. Сякаш времето е замряло. Никаква надежда няма. Дните си приличат като братя-близнаци. Все едни и същи, никаква разлика няма. Скука! Пълна скука! Примесена с колкото си искате гадости. Прочее, ако ги нямаше гадостите, как ли изобщо щеше да минава ежедневието ни?! Та нали тогава всичко щеше да се вкамени и да замре? Ето причината, предполагам, в казармата да има толкова много гадости и извращения. Има ги за разнообразие. За да внасят известен живот в мъртвилото. Да, точно така е било. Няма как да е иначе. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
3 коментара:
Из книгата на Бруно Винцер „Войник в три армии”, глава „В учебния батальон на новобранците”
…Обучението на новобранците в райхсвера продължи шест месеца и беше извънредно сурово. Може да звучи смешно, но ние най-ревностно сутрин оправяхме леглата си под линия, брояхме квадратчетата на одеялата, от вечер приготвяхме сандвичите си, а сутрин закусвахме на крак, защото нямахме време за нормална закуска. 2-3 минути след събуждането подофицерът вече стоеше в помещението и ни гонеше един след друг. Той наблюдаваше как се мием… проверяваше облеклото, следеше как почистваме помещението, как оправяме леглата, проверяваше порядъка и безпорядъка в шкафчетата и чистотата на съдовете. От нас течеше пот и бяхме изтощени, преди да започне истинската „служба”… Войникът трябва да понася всичко безропотно, без да показва ни най-малкия афект… Стани! Легни! Стани! Легни! Но понеже непрекъснатото командуване доскучаваше на подофицера и преуморяваше гласните му струни, скоро той започна да командува с жестове. Посечеше ли с палец надолу, това значеше „легни”, вдигнеше ли палец нагоре, ние ставахме. А палецът имаше невероятна издръжливост…Обучавах ни да пълзим. Да се плъзгаме по корем, опрени на лактите си… Чистехме шевовете на ботушите и обувките си с ръба на монета. Научихме се да стържем с пясък и телена четка котелките и кефениците. Железните печки трябваше да се лъскат всеки ден, сутрин и вечер, даже и през лятото. Лъскахме с паркетин тоалетните и дървените седалки. Учехме се да маршируваме… Научихме е да понасяме болки, без да охнем. Свикнахме да понасяме оскърбления и веднага да ги забравяме. Привикнахме да говорим само когато ни питат.
Тук ние научихме много нещо – и почти автоматически загубихме способността да разбираме, че в тази мелница главно и в съвършенство се учи само едно: да се отказваме от собственото си мнение и преценка, да станем безкритични изпълнители на заповеди, да се подчиняваме сляпо и нищо повече… Носехме ботуши или обувки с връзки. Всяка подметка беше подкована с 32 кабъра. Естествено, че след петчасово обучение или поход няколко кабъра изчезваха. Но тежко на този, който не успееше да ги набави за следващия строй, а време за подковаване нямаше… Ротният фелдфебел беше майката на войниците… Командирът на ротата можеше да се сравни с баща, който е предоставил на майката всички всекидневни грижи и не желае да се обременява с дреболии… „Майката” ние виждахме всеки ден, а „бащата” – рядко в продължение на шестте месеца… От „жалките цивилни” бяха направили „хора”!... Ние станахме сурови и останахме такива цял живот.
„… животът яко ни е подхванал и не ни пуща. Засега. Проблеми колкото щеш.“
Наистина най-често е така, а не би трябвало. Нали всички мечтаехме как животът ще започне и как ще му се наслаждаваме, щом се уволним и върнем в „цивилизацията”. Иначе тези 2 години ретроспективно действително изглеждат в някаква степен „романтични”. Не само защото бяхме млади, но и по ред други причини, на които няма да се спирам. Впрочем тези 2 години ми се струваха като 20. И аз бих могъл да напиша цяла книга с казармени преживелици, но едва ли ще го направя.
В цивилизацията времето определено тече по-бързо. Колкото до „гонката” на новобранците, никога не съм можел да разбера и приема тази простотия и примитивизъм. Аз никога от първия ден и час не съм се заяждал с нито един новобранец за нищо, нито съм отдавал заповеди и команди, а веднага започнах да се отнасям с тях приятелски, с уважение и възпитание като с равни.
Погледнете и блога на бившия пловдивски депутат Христо Марков, който също е служил в Самоков, вероятно малко след Вас. Интересен казармен разказ:
„За казармата, Емил Димитров, Йосиф Кобзон, и ст л-т Николов
Тогава Самоков си бе военизиран град – две ракетни поделения, едно артилерийско, още няколко по-дребни, военен завод за радиостанции и гарнизонно управление. Есента на 1982 г. съм старо куче, горд младши сержант и командир на радиостанция.” –
http://toross.log.bg/article.php?article_id=57814
Освен това Марков публикува и интересни спомени за ранното СДС в Пловдив:
http://toross.log.bg/startBlog.php?blog_id=4096
Публикуване на коментар