С моят интересен, пък макар и анонимен, събеседник от известно време водим, според мен, една все пак добра, сиреч, смислена дискусия за свободата, към която обаче, за жалост, никой друг все още не се е присъединил. Тоест, дискусията ни продължава да е диспут, в което няма нищо лошо или странно. Последният път моя милост коментира становището на любезния ми събеседник ето как: Съзнанието за абсолютна свобода ни прави богоподобни, достойни за своя Велик Създател; тази сутрин забелязвам, че имам отговор от събеседника си; по-долу можете да прочетете както неговия отговор, така и моя коментар по повод на неговото изказване:Благодаря за положения труд и за пространния отговор, който прочетох с голям интерес – както и (отново) някои пасажи от Вашата книга Преследване на времето (с подзаглавие е Изкуството на свободата, бел. моя, А.Г.), посветени на тази проблематика. Вашето изложение е пример за една светла, оптимистична, жизнеутвърждаваща философия. Въпросът е дали нарисуваната от Вас картина не е прекалено хубава, за да е вярна, дали хората и светът наистина са устроени по такъв начин.
Един от проблемите на екзистенциализма е, че не държи сметка за съвременната наука. Екзистенциализмът е, така да се каже, над тези неща, той оперира на друго равнище, в идеални сфери и игнорира подобни конкретни, „низши”, „механицистични”, частнонаучни моменти. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
7 коментара:
Нещо интересно: http://www.dnevnik.bg/analizi/2012/06/03/1838646_prochit_na_istoriiata_spasenieto_na_bulgarskite_evrei/
Вашият отговор от своя страна е много стимулиращ и полезен за мен и това не е комплимент или обикновена любезност, а факт.
Аз съм повлиян от аналитична школа, но това не значи, че се идентифицирам изцяло с нея. Впрочем напоследък и аналитичните философи са смекчили позицията си и разглеждат някои традиционни метафизични проблеми, обявявани по-рано от тях за безсмислени или псевдопроблеми.
Англо-американският философ Колин Макгин (род. 1950) твърди, че нашият мисловен апарат не е особено подходящ за решаването на философски проблеми. Той смята, че философските въпроси вероятно имат (еднозначни) отговори, но ние поради принципни причини не сме в състояние да стигнем до тях. Нашият ум е много по-предразположен за наука, отколкото за философия.
Макгин вероятно е прав в скептицизма си дотолкова, доколкото досега се е оказало невъзможно нещо във философията да бъде доказано еднозначно. Както казва философът Робърт Нозик (1938-2002):
„Трудно е да се постигне напредък при философски теми. Много от тях сякаш да недостъпни за решение.”
Но това е почти неизбежно следствие от природата на философията, понеже ако философските изказвания бяха строго верифицируеми или фалшифицируеми, те не биха попадали вече в обсега на философията, а на науката. Докато учените обаче въпреки всички различия помежду им като цяло имат някакъв минимален консенсус за съдържанието и смисъла на своя предмет, у философите от различните течения често няма единодушие дори по отношение на смисъла, задачите и съдържанието на тяхното занимание.
Но дали наистина няма надежда да бъде хвърлена поне малко светлина върху най-дълбоките философски въпроси?
Според мен при всеки проблем първата задача на философа е да мисли КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПО ФУНДАМЕНТАЛНО. Само че не можем да започнем без предпоставки, на чисто, от нула. Все някакви аксиоми и постулати трябва да бъдат поставени начело, без да се обсъжда тяхната истинност. При това е важно да си даваме сметка, че задачата на философията не е само, както често се изтъква, да задава въпроси. Не по-малко важно е да ОСВЕТИ ВЪЗМОЖНИТЕ ОТГОВОРИ ТЕОРЕТИЧЕСКИ, ДА ОБОСНОВЕ ТОЗИ ИЛИ ОНЗИ ОТГОВОР КАТО ПОВЕЧЕ ИЛИ ПО-МАЛКО ВЕРОЯТЕН И СМИСЛЕН. В случая неизбежно ще трябва да се прибегне и до спекулации. Там, където сигурно знание е невъзможно, можем или да се откажем от по-нататъшни изследвания, или да спекулираме. Задача на философията е тъкмо спекулацията, затова тя може, а вероятно и ТРЯБВА да съдържа метафизични моменти. Но това трябва да са все пак РАЦИОНАЛНО КОНТРОЛИРАНИ И ОБУЗДАНИ ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ И ХИПОТЕЗИ.
Във връзка с това намирам за много ценна Вашата забележка, че за целта са необходими „ВДЪХНОВЕНИЕ, ПРОЗРЕНИЕ, ДУХ, ИНТУИЦИЯ, ЧУВСТВО”. Това са централни особено за екзистенциалната философия понятия. Неслучайно Хайдегер, особено късният Хайдегер, се обръща към предсократиците, т.е. към преднаучната епоха, и подчертава ролята на ИНТУИЦИЯТА във философията. Впрочем интуиция, чувство и прозрение не са чужди и на частните науки, в които също не може да се стигне далече, ако се мисли и оперира свръхрационално, логично и механично. Там също има момент на творчество.
В този смисъл логическият позитивизъм (неопозитивизъм) отива прекалено далече в своето отхвърляне на метафизиката. Впрочем един от големите адепти на това популярно особено в 1930-те години течение Алфред Айер (1910-1989) в късно интервю на старини запитан „А погледнато ретроспективно, какъв беше основният дефект на тази философия?” отговаря не без чувство за хумор и самокритичност: „Ами струва ми се основният дефект беше, че почти цялата тази философия беше погрешна!”
Въпросът е, разбира се, дали екзистенциализмът не е залитнал пък в другата крайност и дали не поставя акцента прекалено силно върху откъснати от опита, метафизични размишления.
Ако се върнем отново конкретно към проблема за свободата, то дори великият Кант след упорити и дълбоки размишления всъщност губи надежда, че той може да бъде разрешен. В своята теоретическа философия Кант е убеден в правилността на природните науки и в частност на нютоновата физика, която е строго каузална, т.е. детерминистична и поради това несъвместима с истинската свобода. От друга страна той е също така убеден в своята практическа (морална) философия, че човекът е не е каузално определен, т.е. че е свободен да избира е че не е марионетка на природните закони и съдбата, поради което в света трябва да има и индетерминистичен момент. Но той така и не успява да съчетае убедително тези два възгледа.
Въобще в историята на философията са изказвани различни мнения за отношението на (физическия) детерминизъм и свободата. Има философи, които приемат детерминизма и обявяват свободата за илюзорна, други отхвърлят детерминизма и пледират в полза на свободата, а трета група смята детерминизма за съвместим със свободата и дори за нейна предпоставка. Ако правилно виждам нещата, екзистенциалистите, които впрочем не са хомогенно течение, там има разновидности, спадат към втората група и застъпват становището, че светът е индетерминистичен и затова има свобода.
Между другото има и „научни” мислители, които въпреки това са на мнение, че в света има място за истинска свобода като Карл Попър (1902-1994) или големият неврофизиолог-нобелист Джон Еклз (1903-1997). Еклз непример разработва теория, в която съчетава постиженията на съвременната неврофизилогия и физика, в частност квантовата механика. Според неговата хипотеза съзнанието или нематериалният „самоосъзнат дух”, както той го нарича, е „безпричинен причинител”, понеже е в състояние да модифицира невроналната активност в някои участъци на мозъка на много фино, микроскопично ниво, възползвайки се от закономерностите на квантовата механика, което може да е лежащият в основата на свободата на волята механизъм. Еклз, който е силно религиозен християнин, вярва и в задгробния живот, защото според него „самоосъзнатият дух” или поне неговото най-вътрешно ядро може да преживее биологическата смърт на мозъка, за да приеме съществуване, което се намира отвъд нашите представи.
Сентенцията „Всеки е ковач на собственото си щастие” е приписвана на различни римски автори, не само на Клавдий, но това не е толкова важно, важното е, че въобще е била изказана. Клавдий впрочем, макар и „смахнат”, не е бил глупав, бил е „книжен човек”, занимавал се е с история и е пишел.
Когато настоявам, че жизнения ни път зависи в някаква степен от случайността и късмета, нямам предвид баналното разбиране за късмета като печалба от лотарията и под., а факта, че понякога „случайно” (каквото точно и да значи това) се оказваме на правилното (или неправилното) място в правилния (или неправилния) момент. Повечето хора не си дават сметка, че ежедневието всъщност е един низ от невероятни случайности и стечения на обстоятелствата. Всичко, което, ни се случва, е априори толкова малко вероятно, че е практически изключено. Така например каква е априорната вероятност днес да купя точно определен хляб от хлебарницата? Почти нулева. И въпреки това аз го купувам. Това се отнася и за много по-важни събития от купуването на хляб.
Накрая бих се изтъкнал, че примерът с Милко Калайджиев, Кондю и Азис всъщност потвърждава Вашата теория. Тези хора са напълно лишени от качества, за да бъдат певци, но въпреки това са станали такива, и то не какви да е, а „звезди”. Виждаме, че за обладаният от неистово желание и стремеж индивид няма прегради и той може да постигне наистина всичко. :):) Същото се отнася и за повечето политици, и то не само в посткомунистическите страни, които са драстичен случай. Те нямат никакви предпоставки, познания, образование и качества, за да са политици, и въпреки това са. Ако това не е свобода на волята и избора, здраве му кажи :):)
Колкото до жизнените стратегии, то аз бих казал следното - малко скучновато и банално в духа на аналитичната философия:
Тъй като сме на земята само веднъж, трябва много добре да обмислим на какво да посветим живота си, защото е възможно да се отдадем на съвсем погрешни занимания. Разбира се, винаги можем да преоценим нещата и да поставим ново начало, но и това не може да става безкрайно много пъти поради ограниченото ни време на този свят.
Не знаем колко време ни остава. Ето защо е важно е да си поставим реалистични цели, които да може да бъдат постигнати в рамките на един живот, защото може да умрем, преди да сме ги постигнали. Но пък от друга страна тези цели не бива и да са прекалено скромни, защото може да ги постигнем прекалено рано в живота и да продължим да живеем, но вече повече или по-малко безсмислено.
А какви да са нашите занимания въобще? Това можем да тестваме с мисловен експеримент в следния смисъл: ако знаехме точно часа на смъртта си, на какви занимания бихме се отдали до тогава? Вероятно това биха били нещата, на които най-много държим. Е, нека това бъдат и нашите занимания в реалната ситуация, когато не знаем кога ще умрем. В традицията на философията аз, разбира се, бих пледирал за духовни занимания. Както е казал Аристотел: висшето щастие се състои в активното духовно съзерцание, защото то е богоподобно. А най-способни на това са философите, затова те са най-щастливите хора на света и при това любимци на боговете. Или както казва Витгенщайн: щастливият живот е животът на познанието, напук на мизерията на света.
Благодаря Ви много за коментара! Почти нямам какво да отбележа във връзка с него, смятам, че стигнахме до известен консенсус и в общи линии обсъждането ни с това може да завърши (засега). Иска ми се да публикувам откъси или избрани места от тоя наш спор в сп. Идеи, та затова Ви предлагам все пак да дадете някакво име, пък макар и псевдоним, под което да излязат Вашите коментари; щото ще изглежда глупаво да са от името на "Анонимен"...
Прочее, по темата за жизнените стратегии, която подхвърляте, ще напиша нещичко във връзка с подхвърленото от Вас, а също, сега ми се струва, може да добавя нещо и по отношение на спецификата на "философското знание", въпрос, който Вие повдигате. Това ще стане тия дни, като имам време и спокойствие да Ви отговоря. Вижда се, че философските разговори винаги могат да имат продължение и в този смисъл са безкрайни, което е най-хубавото във философията - на което се дължи нейното несравнимо с нищо друго очарование. Разбира се, хората, неизкушени във философията, намират това за недостатък, понеже им се струва, че философските въпроси били "изобщо неразрешими". Но зад тая привидна неразрешимост стои богатството на един сякаш саморазвиващ се, опитващ се сам да постигне себе си смисъл, който не може да се постигне наведнъж; тук именно се крие превъзходството на философията спрямо науката, която винаги иска "еднозначни", "строго определими" и също така "изчерпателни" отговори...
Благодаря, благодаря, за мен би било голяма чест и радост (части от) мои текстове да се появят на страниците на „Идеи”. Разбира се, това са набързо, спонтанно писани работи, не съм ги редактирал и коригирал, така че тях вероятно има грешки, недоглеждания, стилистични грапавини и т.н.
Впрочем днес рядко сме свидетели на истински философски дискусии и диалози, а това е една от изконните форми на философско общуване, ако вземем предвид диалозите на Платон.
Иначе нямам намерение да се правя на тайнствен и загадъчен, но ако искате, публикувайте ги под псевдоним „Благовест Германов”.
Прав сте за потенциално безкрайните философски спорове. Но философите са длъжни да осветяват метафизичните проблеми постоянно и от всички възможни ъгли, макар че те в повечето случаи не могат да бъдат разрешени окончателно. Впрочем и в науката истинското, сигурно знание е по-скоро изключение и често неща, смятани за утвърдени и доказани в течение на столетия, се оказват напълно погрешни. И въобще както беше казал Лесинг: стремежът към истината е по-сладостен от нейното уверено притежаване (обладаване).
Сърдечни поздрави
„Благовест”
Публикуване на коментар