Интересно ми е да разбера, да си отговоря на ето този въпрос, който поставих за размисъл и на приятелите си във Фейсбук: колко ли пъти масовият наивен гласоподавател у нас е в състояние да настъпи все една и съща мотика? Ето, уверете се сами:
2001 г. - избра за Премиер Царо, именно Симеон Сакскобурготски (верен човек на началниците на ДС, т.е. човек на КГБ, които го активираха, поставиха му задача да предотврати, да осуети гибелния за комунистическата ченгесарска мафия втори мандат на Иван Костов);
2001 г. - избра си за Президент комуниста Георги Първанов, агент от ДС с кличка "Гоце";
2005 г. - даде властта на Дмитрич (съветски комунист от виден род, т.е. кръвно и генетично свързан с ДС), на Доган (агент Сава от ДС) и на Царя (агент на КГБ);
2006 г. - преизбра си за Президент агента от ДС Гоце Първанов;
2009 г. - избра си за Премиер довереното лице на ДС Боко Борисов, агент "Буда", бодигард на Тодор Живков и на Симеон Сакскобурготски;
2013 година: Ало, българино, не се ли умори да настъпваш толкова много пъти все една и съща мотика бе?! Абе целите сме в синини по челото от настъпването на тази пуста мотика, и пак не осъзнаваме, че трябва да престанем да я настъпваме, че е крайно глупаво да не знаем какво ще последва при още едно настъпване на проклетата мотика!!! (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
5 коментара:
Само че към момента на гласуването избирателите съвсем нямат чувството, че настъпват една и съща мотика и затова тази игричка може да продължава много дълго. Те не разбират, че управниците зад кадър остават едни и същи и са искрено убедени, че избират нови и качествени политици.
И наистина, кой би могъл например да предположи, че Симеон е доведен от КГБ? Това не го разбраха и разбират дори мнозина политолози, какво остана за обикновените избиратели.
Впрочем трябва да признаем, че дори правителството на ОДС през 1997 беше доведено на власт от комунистическата олигархия и Москва, но впоследствие отказа да изпълнява сценария – поради което и беше свалено. Така че гласуването за ОДС 1997 се оказа правилно, макар че не така беше замислено от стратезите.
Много ми е интересно да разбера как така правителството на ОДС през 1997 г. било доведено на власт от комунистическата олигархия и от Москва?! :-) Пишете на моменти чисто фантастични хипотези, вероятно с цел да насаждате токова модерния напоследък политически нихилизъм и абсурдизъм...
Апропо, теорията за пълната "конспиративистка" детерминация на събитията в историята, според която нищо не става без предварително да е било замислено от някакъв тайнствен "мозъчен център" на т.н. "зли сили" е остатъчен израз или проява на един позакъснял комунистически волунтаризъм, според който "Партията" или "здравите сили" могат да замислят, да направят и постигнат каквото си искат - без никакво съобразяване с реалностите и настроенията...
Стандартното мнение е, че исторически закони в смисъла на законите в природните науки няма. Дали историята като цяло е детерминирана е сложен и спорен въпрос, но дори да има някакви закономерности, те не са тези на историческия материализъм.
Поне за мислещите хора обаче междувременно трябва да е ясно, че процесите в комунистическите и посткомунистическите страни не са спонтанни, а са дирижирани и контролирани. Въпросът е до каква степен. Не можем да знаем точните намерения и планове на стратезите в Москва, още повече че те сигурно са имали много резервни планове и сценарии, можем само да вземаме фактите под внимание и да вадим нашите собствени заключения, но дори априори е малко вероятно всичко и винаги да е под техен контрол, защото обществото е сложна и непредвидима система, а комунистическите сценаристи са също само хора и не са всемогъщи. Затова наистина не бива да довеждаме нещата до крайност и да смятаме, че комунистите са постигнали всичките си цели 1:1, винаги контролират всичко и всяко и не са претърпели никакви неуспехи и провали. Като цяло те обаче поне дотук са достатъчно гъвкави и имат достатъчно ресурси, за да поправят грешките си и върнат процесите в удобно за тях русло.
Колкото конкретно до ОДС 1996-97, нямам време и възможност да припомням всички събития и факти, но ще скицирам някои мисли.
Виденов си отиде по волята на Москва, но не защото беше реформатор, а най-вече по две причини – първо, защото се опъна на Москва за газовите тръбопроводи (по какви причини е отделен въпрос) и второ заради икономическите безумия, които извърши и които ускориха края му. Ако си спомняте, Виденов в крайна сметка беше убеден да си подаде оставката (пред конгреса на БСП, на пред парламента!) от тов. Олег Лобов. Освен това в тези драматични месеци имаше много непрозрачни игри с хляба, курса на долара и т.н., на които няма да се спирам, които обаче поне отчасти вероятно също бяха инсценировки за сваляне на Виденов. Демонстрациите на ОДС след това не бяха толкова срещу Виденов, а срещу второ правителство на БСП. При това всички български медии, социологически агенции и мнозина анализатори, за които знаем, че са рупори на мафията и Москва, не бяха просто против БСП, а АКТИВНО ПОДКРЕПЯХА ОДС И КОСТОВ – само за да се обърнат срещу същите тези ОДС и Костов няколко години по-късно, когато се видя, че те не изпълняват сценария. Има още много други индикации, че възходът на ОДС 1997 не беше нежелан за Москва. Между другото Иван Костов през 1996 отначало не беше голям фен на демонстрациите, предсрочните избори и съставянето на правителство, и то с доста силни и убедителни аргументи, но после все пак се съгласи да поведе народа.
Неправилно ме обвинявате в нихилизъм и абсурдизъм, защото аз пледирам за диференцирано разглеждане на последните 23 години. Наистина в този период имаше няколко правителства, които бяха свалени с директната намеса на Москва – на Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов и БМБ, но разликата е, че правителствата на СДС-ОДС освен че засегнаха московските интереси бяха и реформаторски и поради това имат големи заслуги за България, което трудно може да се каже за другите.
А днес експертният политически потенциал е концентриран в ДСБ, която поради това е силно недолюбвана от Москва. Самото съществуване на ДСБ е доказателство, че Москва не контролира всичко. За съжаление Москва обаче има достатъчно ресурс, за да не допусне ДСБ да стане истински голяма и влиятелна партия и тук трябва да сме реалисти. Виждате как медийните атаки срещу Иван Костов продължават с неотслабваща сила, сякаш е управлявал довчера и носи отговорността за всички неблагополучия в България. Ако имате рецепта как ДСБ да спечели изборите и да управлява, ще се радвам да я споделите.
В действителност България след 1878 и имала трима големи министър-председатели: Ст. Стамболов, Ал. Цанков и И. Костов, като и за Костов важат думите на Цанков от автобиографията му: „нямам престъпления, имам заслуги”.
Да добавя и това: московските стратези се изживяват като хладнокръвни и абсолютно цинични гросмайстори-шахматисти, които уверено местят фигурите на геополитическата шахматна дъска или пък като учени, които наблюдават отстрани някакви насекоми, напр. мравки и направляват поведението им. Ние нямаме възможността да направляваме политическите процесите подобно на тях, нито имаме такава амбиция, но пък имаме интелектуалното удоволствие от наша страна да ги наблюдаваме, изучаваме като насекоми и да наблюдаваме, предугаждаме, предвиждаме и анализираме ходовете им, които не са чак толкова гениални и сложни, както те си въобразяват.
При това те не са и толкова неемоционални, както си мислят, защото забравят думите на Дейвид Хюм, че разумът е и трябва да е роб на страстите. Смисълът на това на пръв поглед странно изказване на Хюм според мен е, че човешките действия винаги са насочени към някаква изпитвана като емоционално удовлетворителна цел. Самите действия може да са рационални и неемоционални, но те в крайна сметка винаги са по някакъв начин движени от емоционални подбуди. Стратезите в Кремъл в този смисъл са мотивирани от своята омраза към свободата и демокрацията. Така че дори действията им сами по себе си да изглеждат рационални, те в крайна сметка пак са обусловени от емоции.
Даже ми идва наум вица за учения, който затворил шимпанзе в една стая, за да наблюдава поведението му и надникнал през ключалката, но установил, че шимпанзето от своя страна го гледа през ключалката. Така и стратезите си мислят за нас, че сме шимпанзета, но да не стане като във вица :)
Публикуване на коментар