Ще ми се, по възникналия обичай, да напиша и тази сутрин няколко реда в моя болничен дневник. Днес, прочее, ме изписват. Също днес предстои операцията на моя съквартирант в болничната стая. Искам да му пожелая успешна операция и бързо възстановяване след това!Интересно е как съвсем непознати хора се сближават от близката участ, от страданието. Разбира се, понеже временно се срещат, и понеже са били сближени именно от страданието, нещо неприятно, като се разделят обикновено повече никога няма да се видят (освен случайно). Не е приятно място болницата, съвсем не е такова приятно място.
Иска ми се обаче да кажа нещо друго: за това, че общо взето сме станали съвсем безразлични към чуждото страдание, към страданието на чуждия човек. Към страданията на наши близки хора не сме безразлични, но към страданието на (не)далечния - "чужд"! - човек сме доста безразлични - и безчувствени. Няма, например, по нашите болници милосърдни хора, които да вдъхват кураж на страдащите. Ей така, хора, които от чисто милосърдие отиват в това място да разговарят с болния човек, който има страхотна потребност да сподели болката си, да разкаже как се чувства. Не, няма такива хора у нас, а може било студенти, било просто милосърдни хора, да се опитат да се поставят на чуждото, на мястото на страдащия човек, да проявят съпричастност към него, да се опитат с добри дума да облекчат болката му. Щото страда най-вече душата, след като страда тялото. За душата обаче съвсем забравяме, особено пък за душата на чуждия човек.
Аз тълкувам това като много ярък симптом на духовното израждане на нацията. На думи сме милосърдни, на дело обаче сме безразлични, казах, към болката, към страданието, към душевната криза на ближния, всъщност към чуждия човек. Ближният по начало го разглеждаме като чужд, ето, там е проблемът. Не ни е познато чувството емпатия, способността да се вживееш в болката на чуждия човек. Способността да съпреживяваш. Станали сме лицемери, фалшиви сме...
Исках също да напиша няколко думи за търговията във и около болницата, ала май ще оставя този момент за друг път. Прочее, ще вметна само това: много голяма активност се вихри на това поле, ако не помогнем поне да оскубем болния човек. Страшни надценки има в тия заведения около болницата, понеже тя е отдалечена доста от града (е, не чак толкова е отдалечена, но е достатъчно болните хора да не могат да идат да си купят нещо в околните градски магазини. И тук за сметка на това скубят ли скубят. Има надценки на най-обикновени стоки, стигащи чак до 100%. Грозно е това, но кой да ти го съзнава. Е, има и що-годе нормални цени. Стига толкова по тази тема. Може да пиша още по нея тия дни, може да не пиша. Всичко е ясно...
Състоянието на едно общество зависи (е производно) от нравственото и лшчностно състояние на съставящите го индивиди. И обществото може да страда - и да е болно. Ние сме, уви, едно болно общество. Трябва да търсим път към здравето, общественото, сиреч, човешкото здраве, към здравето на обществения организъм. Не може болни граждани (индивиди) да правят едно здраво общество. Имам предвид болни в нравствено, в ценностно отношение. Защото написах това - надявам се ще се разбере то всеки самостоятелно. Само маркирам темата...
Ами това е за днес. Това болнично дневниче, живот и здраве да е, ще го попълня с някои други по-ярки преживявания и ще го превърна в... кратка книжка. Ето че успях да напиша книжка и по време на пребиваването ми в болница. Неспасяем случай съм. Дърдорко. Плямпало. Какво да правя - такава ми е била явно съдбата. И ако Бог този път ме върна в живота - един вид, както се казва, "прескочих трапа"! - то явно ме е върнал с тази цел: да напиша още нещичко. За мен това е голям знак: ние сме в живота да направим нещо, да оставим малка следа, а не да си вирим носа и да се правим на важни. Е, аз съм явно в живота да напиша нещичко - щото написаното остава. Велико нещо е писаното слово, но друг път може да пиша за това. А сега само маркирам темата...
Чао, хубав ден за всички вас! Бъдете добри, не е толкова трудно това. Обръщайте известно внимание към това как се чувства чуждият - всъщност ближния! - човек. Защото всичко, което се случва тям, може да се случи и вам. И какво ще правите тогава ако преди това не сте се вживявали в болката на другия? Безчувствеността не е толкова голяма добродетел.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар