Простете ми. Пръв аз съзнавам - и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България - странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра.
Но кой съм аз да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види по-далече от втренчения им поглед? Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост.
Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно, неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път и е толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!
Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомче на нявгашното постижение на Лазар Добрич - главозамайващо, но все пак цирково. Вярно е, че хитрините на неуките науки край нямат. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
3 коментара:
Тези бисери на нашия сънародник
могат да украсят, да облагородят, да отблагодаряват, а и да ги направят в тази степен
силни и дори могъщи мисълта и прозрителската способност на ценителя им, в каквато
степен той, не само ги оценява и ги е оценил високо още от момента на тяхното "виждане",
но и ги е скътал в светаята светих на душичката си, като свое исконно, законно и мнооого
голямо богатство...
20.05.2013г. Владимир Петков-Трашов
Ако търсим пример за интелектуалец това е Петър Увалиев...
Е, има цяло лингвистично течение във философията, което се занимава с най-обикновения ежедневен, разговорен език и се опитва да сведе цялата философия до него, което за мен никога не е било докрай приемливо, защото смятам, че има и извънезикови философски проблеми.
А иначе Кирилл Христов за българския език:
С т у д е н т: Какво ще кажете за българския език в сравнение със славянските езици?
К и р и л Х р и с т о в: Миналата година този въпрос ме специално занимаваше. Приготвих нов превод на „Фауст”. Интересуваше ме на кои езици може да се преведе конгениално „Фауст”. Оказа се, че само четири езика има, на които ритмично може да се преведе. Нито на италиански, нито на френски, който няма женска рима. Езиците пък с ударение на първия слог нямат същински ямб и мъжка рима – чешкият език например. На скандинавските езици също, както и на полски, испански, португалски и унгарски. Остават, значи, три славянски езика, които имат подвижно ударение: български, руски, развил се под влиянието на старобългарски, и словенският. Ето какво място може да се даде на българския език – много по-предно от някои езици с вековна култура.
Чисто звуково много по-съвършен е оня език, според мене – като сравнявам езиците, които познавам – който има най-голяма звукова амплитуда. Той може да шуми като копринен плат и като буря да реве. Италианският език, за който се мисли, че е много по-музикален, е много по-беден от нашия в звуково отношение. Казват, че „ъ” бил най-грубият звук и затъмнявал нашия език. А Иполит Тен в своята „История на английския език” съжалява, че неговият френски език нямал могъщото английско „ъ”. Причината да изглежда българският език груб трябва да дирим другаде. У нас няма традиция за сладкодумство, още душите ни не са достатъчно култивирани. След петдесет години ние не бихме познали, че това е българският език – така ще говорят бъдещите българи. Аз намирам често единственият път на утеха в това: народ, който е могъл да създаде такъв хубав език, не може да бъде нищожен...
Публикуване на коментар