Кратък критичен, но реалистичен отчет около участието ми в предаването "Срещу новините" по БНТ

Пиша този „репортаж“, тъй да се рече, в бързия влак София-Пловдив, тръгващ от София в 18.30 часа – „тъй да са рече“ се отнася за „репортажа“, не за... влака. Малко съм ядосан, тъй като някъде бях чел, че във влаковете у нас вече било имало интернет; има, ама няма; сутринта пък пътувах за София с автобус, на който гордо пишеше, че автобусът бил „Wi-Fi zone“; бил е, ама вече не е, и това „Wi-Fi zone“, явно, е написано, за да ядосва ония, които се хванат като мен на въдицата; аз тази сутрин си забравих „бисквитката“ за моя личен мобилен интернет, а като се сетих, не се върнах, щото си рекох: защо ми е тя, като в автобуса има „Wi-Fi zone“; да, ама нямаше.

Не се разправях с шофьора, щото до гуша ми е дошло от такива разправии; примирих се и за сметка на това пътуването до София си го изкарах великолепно – и неусетно! – с една книга, която предвидливо си бях взел в багажа. А ето сега, връщайки се обратно, и установявайки, че няма интернет, ще се възползвам от това обстоятелство в позитивен смисъл: ще си използвам времето, за да напиша своя „репортаж“ за днешното ми пътуване до София, което беше предизвикано от една покана да участвам в телевизионното предаване на БНТ, което се нарича „Срещу новините“. Е, участвах, а сега се връщам. Да кажа няколко думи и за участието си в предаването, и за пребиваването ми в София.

Поразходих се в София, за да подишам „софийския въздух“, ала понеже слязох от автобуса на „Орлов мост“, първото, което видяха очите ми със слизането, беше безобразно грозният и злокобен паметник на съветската армия-поробителка на България; за да не гледам туй грозилище, се разбързах в друга посока, щото да тръгна към центъра, означаваше да мина и пред „обновения“ паметник „Цар Освободител“, а – не крия това, мога смело да го заявя, нищо че Достоевски може да де преобърне в гроба, ядосвайки се заради предсказанието си за „непризнателните българи“! – на мен лично и паметникът „Цар Освободител“ изобщо не ми е приятен да се пъчи не къде да е, а пред българския Парламент, показвайки за вечни времена кой всъщност е истинският господар на България. Та да не минавам оттам, завих рязко към автобусната спирка, която ме отведе в един от кварталите на София, там именно се срещнах с мой отколешен приятел-философ, поговорихме си чудесно, а пък като наближи времето да се стягам за предаването, аз се разделих с него и поех пеша пък към „Орлов мост“, откъдето се бях уговорил с организаторите на това предаване да се кача оттам на един служебен микробус, който да ме закара право в павилиона, намиращ се в покрайнините на София (по посока изток, все по „Цариградско шосе“). Обаче по едно време заваля дъжд, скрих се под една стряха докато дъждът премина (той продължи 10-15 минутки само) и след това пеша пристигнах от кв. Иван Вазов именно до „Орлов мост“, където именно се качих на микробуса и бях закаран за участие в предаването.

Освен мен в предаването участва и г-н Явор Джонев, един студент, завършил В СУ специалността „политология“, една доцентка (извинявам се много, но не успях да запомня имената им, аз съм много зле в туй нещо, в помненето на имена!). Водещите на туй предаване си ги знаете кои са, много са приятни, аз се плашех заради участието си в едно такова забавно предаване с толкова забавни водещи, но ми се чини, че всичко мина добре, получи се общо взето хубав и полезен разговор. Моя милост успя да каже някои истини, за които отдавна алармирам – изцяло безуспешно, разбира се, щот у нас нали знаете, че водещият принцип в тия отношения е: „Кучетата си лаят, а керванът си върви ли върви... все в пустинята на негодното ни образование!“ – та за които твърде отдавна и съвсем безуспешно алармирам нашето толкова безметежно спящо „обществено мнение“. От много време неколцина човека, дето се борим за едно ново и съвременно българско образование, сиреч, за коренна промяна на съществуващата ретроградна административна система, се опитваме да събудим някак спящото общество, но това никак не се получава, ето, и този път предаването „Срещу новините“ успяхме да си кажем болката, а дали някой, който види и чуе нашите мисли и безпокойства, ще се събуди, това е съвсем отделна и съвсем несигурна работа.

Та как е протекло предаването ще можете да разберете утре, неделя, в 19.00 часа, когато, предполагам, записът ще се излъчи; аз не мога да кажа дали не издавам някаква строго пазена държавна тайна като известявам ето сега, че съботното предаване се излъчва на живо, ала неделното се записва и се излъчва на запис; дано не съм направил някакъв гаф, като пиша сега това, и като издавам туй обстоятелство, макар че, струва ми се, няма нищо лошо зрителите да знаят как точно стоят нещата. Пък и то не е кой знае каква разлика дали предаването се излъчва на живо или на запис, същото е, само дето, е, има го този момент, от записа на предаването нещичко може да се „резне“, особено ако записът се е получил по-дългичък; не знам защо режисьорите толкова ме обичат мен, но съм забелязал, че когато някое предаване се окаже дългичко, и в него участва и моята философска милост, разбира се, те, режисьорите де, все най-много мен обичат да режат, не знам защо това е така, но понеже съм забелязал такава една закономерност, ето, известявам ви и за нея, пък да става каквото ще.

То е ясно какво ще стане де. Аз пиша сега за тия неща, утре, да речем, ще се окаже, че съм бил „резнат“ някъде, аз ще напиша за това нещо в блога си, за зла участ това мое писание ще бъде забелязано от човек на съответната телевизия, съответните фактори в нея ще се ядосат, ще си кажат „Тоа пък за какъв се мисли?!“, и после дълго време моя милост няма да бъде повече канена в тази телевизия. Така стават тия работи. Имам „голяма уста“, пък и езикът ми е доста... повратлив. Е, да спирам дотук.

Пишейки и умувайки, ето, влакът преполови пътя, ще спирам лаптопа и ще лягам малко да си почина; е, няма да лягам чак де, ами ще склопя очи, седейки, та да подремя малко. Страшно съм изморен. Туй нещо, дето го пиша сега, ще го сложа в блога веднага щом се прибера в къщи. Тогава ще е късна неделна вечер, а сега е късен неделен следобед. Затуй ще ви река: лека нощ, бъдете здрави! Чао!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo