Вчера, вторник, 26 ноември 2013 г. беше всъщност вторият ден от моето пребиваване в училище - след 8-месечен отпуск по болест; завърнах се и ето, отново съм битността си на преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив. За два работни дни ми се случиха два сериозни инцидента, които ми говорят, че ситуацията не е добра, че положението е тежко, че пламъкът на анархията напредва и се разгаря; докато бях в отпуск до мен идваха откъслечни сведения, че работите не вървят добре, че положението с дисциплината на учениците се влошава, ето, убеждавам се с очите си, че това е така, че наистина доста се е влошило. За първия инцидент аз вчера вече подхвърлих в блога си: става дума за това, че като влязох в един от т.н. "проблемни" класове и още докато стоях пред класа и чаках буйстващите ученици да мирясат, за да мога да ги поздравя, някакъв ученик си позволи да ме замери с нещо твърдо, наподобяващо камъче, уцели ме в гърдите, на една педя разстояние от окото. Невероятно, но факт, ето, това се случи, което все нещо показва: прочее, за първи път в моята 30-годишна кариера като учител ученик си е позволил да ме замеря или удря с нещо; това, тъй да се рече, ми беше сефтето! (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
6 коментара:
Грънчаров, бягай от това училище!
Няма как да стане това. Училището не е нечия бащиния, пък и аз вече съм свързан кръвно с него. Като капак съм стар боец, който не е склонен да дезертира от битката точно когато тя е най-вдъхновяваща. Няма да се опозоря, това поне е сигурното...
Не е позорно да се махнеш от едно училище, където учениците се отнасят с теб по този начин.
Такова училище не заслужава нищо повече от един хубав среден пръст. И аз бих им теглил шута.
Тотю
Има ситуации, при които войната с "вятърните мелници" е излишна. Корабът потъва и или скачаш от борда или потъваш с него безсмислено и безславно. Не забравяй, че освен "ученици" имаш и семейство, на което си много по-необходим!
Там е работата, че не всички ученици се отнасят с мен така; има много ученици, които се отнасят към мен с уважение, аз за тях работя, не за нещо друго, аз работя за тях за да съм им полезен; щото добре знам, че има неща, на които само аз мога да ги науча. Това е загадката на стоенето ми в училище, на заниманието ми с образование. А че има ученици, които се отнасят грозно с преподавателите, има, но те се броят на пръсти. Явно не сте ме разбрали, или пък злоумишлено обобщавате. Разбира се, ако всички ученици се отнасяха грозно с мен, аз отдавна бих се махнал. С огромната част от учениците обаче се разбираме прекрасно...
Апропо, аз не искам дадена категория ученици да ме уважават, аз се радвам точно за тях да съм ненавистен: кои са тия ученици всеки може да разбере сам. Държа обаче да ме уважават добрите, искащите да напредват по пътя на знанието и на мисленето, способните ученици, не ща обаче да ме уважават другите: мързеливите, нахалните, невъзпитаните, хулиганстващите и пр. ученици. Мисля, че ме разбрахте и по този пункт...
Публикуване на коментар