Ако със закон българите бъдат задължени да се държат като свободни хора, в името на демокрацията ни това, чини ми се, може да бъде оправдано

Томи Томев, мой приятел във Фейсбук, е написал нещо, което аз харесах, а пък после реших да коментирам малко по-пълно; ето какво се получи, мисля, че тия неща са все пак важни; Томи първоначално написа:

Не на задължителното гласуване. Категорично НЕ. Това няма нищо общо с демократичните ценности.

Отвърнах му:

Томи, по принцип си прав, но нещата изглежда стоят малко по-сложно. Ето как:

Навремето Солон дал демократични закони на Атина, но понеже атиняните нямали демократични нрави, не знаели какво да правят и не умеели да се възползват от тях, законите не действали; за да бъдат приучени да изпълняват новите закони се наложило за известно време да бъде установена тирания и по силата на принудата атиняните привикнали да изпълняват солоновите демократични закони; когато това станало, вече тиранията не била нужна и тя отпаднала; така идва разцвета на Атина, идва после времето на Перикъл и прочие. Та на това основание аз не мога в момента твърдо за кажа дали задължителното гласуване не е за доброто на демокрацията. Щото негласуването е бягство от свободата, малодушие пред нея. Е, такива хора може би следва да бъдат приучени да се ползват от свободата си, а на тази основа ще възникне постепенно и демократичното съзнание, нрави, култура. Не знам, раздвоен съм, вярно, че задължителното гласуване е недемократично средство, но ако е за доброто на българската демокрация, съм склонен да го допусна. (ОЩЕ >>>)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo