Вчера-днес с един мой приятел от интернет си обменихме по няколко писма, позволявам си да публикувам най-главното от тия писма в блога си, щото се засягат някои, по моя преценка, важни теми; човекът попаднал на една моя книга и се зачел в нея, пък решил да сподели с мен как възприема написаното; за мен лично тия неща са важни, именно как се възприемат книгите ми, пък покрай тия въпроси засегнахме и някои други, които вече са значително по-важни; ето всъщност какво си казахме:Браво, господин Грънчаров, Ангеле! Сега гълтам на един дъх "Страстите и бесовете български". Писател си - и то голям! Не трябваше да ти го казвам, но не мога да се сдържа! Откривам много неща за себе си в този пусти Преход. И много общи. Но за това ще говорим при следващи срещи.
Впрочем, откривам и други неща, които ме сближават с теб. Четох няколко пъти есето ти за проф. Иван Славов в кн.1/ 2012 г. на "Идеи". Заля ме такава вълна от спомени, свързани с прекрасната атмосфера на Университета. Имам да ти напиша много неща, но искам да се уталожат, да не изглежда като носталгия по младините. Работата е там, че аз бях член на Културния клуб на Университета и при завършването на следването бях удостоен с почетна членска карта № 12. А проф. Иван Славов ни беше председател. Огромен ум и ерудит! И чудесен приятел, въпреки разликата във възрастта!
(... Пропускам голяма част от писмото, понеже човекът пише някои много лични неща.)
Та за Иван Славов много мога да разказвам, но ще дойде време! Бог да те поживи! Продължавам да те чета.
С искрено уважение!
Твой Ф. И.
Здравей, уважаеми г-н И.,
Не крия, много ми е приятна високата оценка за написаното от мен в тази книга, аз знаех, че тя ще ти хареса, защото, както се оказва, имаме не само съвсем близки, родствени ценности, но и, както се оказва, и неизбежно сме преживели сходни житейски събития, ситуации, преживелици, истории и пр. Е, дали съм писател времето ще реши, за голям едва ли, но е факт, че като пиша, го правя пределно честно и влагам, така да се рече, душата си. А може, знае ли се, да се окаже, че съм един... графоман, и това не се знае дали не е така, но пък аз знам едно: има смисъл да пише човек, да каже какво мисли на други хора, пък като пише, каквото се получи, то тия неща са Божия работа, не зависят от нас. Пиша с любов, с желание, обичам да пиша, макар че е страшно трудно, човек сякаш къса парчета от себе си, от душата си, а на моменти се разкъсва от безсилие да изрази онова, което витае в ума му. Но още от малък, от училище, обичах да пиша, удаваше ми се да пиша, учителките по литература все ме хвалеха, че съм бил написал най-доброто съчинение (не преразказвах никога чужди мисли, а си разказвах своите собствени) и ето, откак се помня, все си пиша.
Даже като ученик в гимназията си спомням, че бях написал цяла една тетрадка с мои коментари на световните събития, тогава, спомням си, беше т.н. "революция на карамфилите" в Португалия, е, аз покрай тия карамфили се увлякох дотам, че в един момент, пишейки откровено (като "само за себе си") за това как стоят работите у нас, в тогавашната тодорживкова България, се уплаших дотам, че започнах да крия тази тетрадка в една дупка, която издълбах в тухлена стена, щото в един момент бях започнал да записвам някакви много страшни и опасни мисли - мисли против "държавния строй", против комунизма. Дълго време измъквах тетрадката, продължавах тайно все в този дух да пиша, а пак накрая, признавам си, така се уплаших, че ако тази тетрадка бъде открита, ще бъда жигосан като "антикомунист", че в момент на отчаяние (знаеш, тогава комунизмът ни изглеждаше вечен!) взех и изгорих въпросната тетрадка! (И ето, сега много съжалявам, че съм постъпил така, щото, дето се казва, сега щях да имам неща като "индулгенция" за това, че съм бил некомунист - и щях да мога да я показвам на ония, които ме обвиняват, че преди 1989 г. съм бил, видите ли, с ония, с комунистите, пък сега съм се бил "преобърнал" - за да се представям за демократ.
Но както и да е, тези неща мен слабо ме вълнуват, важното е, че все пак отидох да уча философия, за което общо взето не съжалявам. Много ми е интересно, че и ти си познавал проф. Славов, Бог да го прости, и си общувал с него, аз го знам отдавна, като се срещнем, ще можем да си поговорим за този човек, пък и за други общи познати. Но аз бих те посъветвал тия свои разкази за преживяното малко по малко да започнеш да ги записваш, щото този опит, който имаш, е добре да бъде предаден на твоите внуци, пък и на децата ти, пък и на другите хора изобщо. Между другото отдавна съм забелязал, че пишеш много хубаво, това не е просто комплимент, за да ти върна жеста, а самата истина: всяка дума ти е на мястото, тъй че си длъжен в писмен вид да разказваш за всичко онова, което си преживял; туй нещо е едно чудесно занимание за хората, дето на тия години се чудят какво да правят и къде да се дянат, въпреки че има две безценни неща за този период от живота, пенсионерския, дай Боже и аз някога да го доживея; тези две неща са именно четенето и писането.
Аз тия дни съм "на село", в Долна баня де, по цял ден чета и пиша, но най-много работя по новата книжка на списанието, която трябва да излезе до края на август. Днес превеждах един чудесен текст от руски и книжката се очертава да стане много хубава, живот и здраве да е само!
Хайде чао засега, всичко добро!
С поздрав: Ангел Грънчаров
Здравей, господин Грънчаров!
Не си графоман, пишеш искрено и честно, а и имаш много неща за казване. Един от моите съвременни кумири - Виктор Суворов - казва, че трябва да имаш какво да кажеш и да го кажеш така, че да е интересно за читателя. Аз също имах писателски амбиции като млад, но бързо отрезвях.
(... Пак пропускам по-голямата част от писмото, понеже този човек отново пише за някои други, но също така много лични неща. Които ми е неудобно да разкривам без да съм взел съгласието му, а и добре знам, че ако поискам съгласието му, той няма да го даде.)
... Аз това го не мога. Не съм в състояние да се разголвам публично. А ти го правиш с лекота. Вярно, улеснен си от философския си поглед върху живота и от великите умове, които следваш. ... При теб се получава, защото по интересен начин разкриваш детайлите и от това правиш неочаквани и силни заключения. ... А ти търсиш обикновеното човешко (човечно) обяснение за душевните криволици. А и си борец! Колко колоритно описваш братята Сапареви, Дърева, Теодордимитровци и пр., и битките ти за самоутвърждаване!... А аз не понасях тази гнус, изпълзяла незнайно откъде и присламчила се към реформаторите (СДС). Още повече, че познавах лично мнозина от тях и колкото и да бях добронамерен, не можех да намеря във високопарните им думи ни грам принципност, ни безкомпромисен антикомунизъм.
Имаш вкус към словото. "Страстите и бесовете" се четат на един дъх.
Поздравления! Бъди здрав! И успех в начинанията!
С уважение - Ф. И.
Здравей, уважаеми г-н И.,
Ще си позволя, дано не ми се сърдиш, да публикувам в блога си тия наши писма, но като премахна ("цензурирам") ония пасажи, които касаят твоята личност и биха могли да разкрият инкогнитото ти. Защото зная, че не би желал да се разкриваш пред публиката, писмото ти е само до мен. Правя това, публикувам тия откъси, касаещи само мен, от писмата ти, ведно с моите отговори до теб по една-единствена причина: защото тази моя книга, за която ти се изказваш така ласкаво, по моя преценка има нужда да се прочете от повече хора, в нея съм се постарал да кажа или да напиша онова, за което у нас почти не се говори - тъй като медиите налагат едни митове за прехода, които са много удобни на управляващата ченгесаро-мутро-бандитска (руско-българска и кагебистка също) мафия и олигархия. Та ето, използвам писмата ти, в които ти споделяш с мен своето възприятие на книгата ми, така да се каже, с "рекламна цел", но не за да се продаде книгата ми или аз да спечеля пари, а за да стигне това, което съм писал, което съм преценил, че е важно, до колкото се може повече хора, а пък нали знаеш как е, чуе или прочете човек нещо за една или друга книга, някакъв отзив, и ето, тази книга засяда в съзнанието му, пък в един момент вземе, та си я набави. Знаеш ли, много ми е мъчно, че моите книги, в това число и "Страстите и бесовете български", въпреки че са отпечатани в големи тиражи, и то от най-авторитетното издателство у нас ("Изток-Запад"), та моите книги няма да ги видиш в книжарниците, те си стоят арестувани в складовете и борсите за книги, непипнати от ръка на читател; а няма нищо по-тъжно от това с една книга, в която човек си е вложил душата за да каже нещо важно на хората, да се отнасят по един толкова грозен, безчовечен начин: да е предоставят не на читателите, за които е написана, а на... мишките! Срамота е това, но ето, и то се прави у нас, у нас какви ли безчинства не се правят, та това ли безчинство с книгите няма да се прави?!
Причината да се отнасят така книжарите с книгите ми е онова, което аз наричам "пазарна цензура": името ми не е известно, аз не съм Недялко Йорданов и не съм Вучков, нито пък съм някой друг такъв "галеник на съдбата", та книгите ми да стоят по витрините на книжарниците; не, моите книги имат тежка участ, както и авторът им, който обаче има едно поне качество, което не може да му се отрече: никога не е целувал нечии ръце (или други, по-непрестижни части на тялото) за да се провира напред и нагоре! Както и да е, това обаче за мен е хем голяма болка, хем е нещо чудесно, защото аз знам, че книги, които имат съдбата на моите книги, обикновено са големи, истински книги, заслужаващи си четенето книги. Примерно, такава е била съдбата на главната книга на моя "колега" и учител Шопенхауер, десетки години книгата му стояла в книжарниците (тя поне е стояла в книжарниците, не в складовете!), но не била удостоена с вниманието на четящата публика. И други велики книги имат съдбата на моите книги. Интересно е, че всичките ми книги имат все тази съдба, нищо чудно и други причина да има за това, но да не изпадаме сега в мнителност.
А иначе аз добре знам, че моя книга появили се, по някакво чудо, на лавица на книжарница, не се задължа дълго там, това са ми го казвали книжари. Пък и често идвали хора от интернет и питали за някоя моя книга, това пак са ми го казвали мои доверени книжари. Та аз затова често пиша туй-онуй за книгите си, ето и сега правя това, та белким поне заглавията им да стигнат до повече хора. Такава, явно, ми е била съдбата, а пък в съдбата на човека, знайно е, няма нищо случайно.
Та те моля да ми простиш волността без да те питам да публикувам откъси от писмата ти, касаещи книгата, която четеш в момента. Прощавай, ти имаш голямо и добро сърце, вярвам, че ще ме разбереш и ще ми простиш. Не го правя от суетност, а от нужда. И изобщо не става дума за пари. Аз парите за нищо ги нямам. Пък и у нас нали всичко трябва да е наопаки, в другите страни пишещите хора като напишат и издадат книга печелят от това, а у нас като напишеш и издадеш книга, после се налага сам да си я издадеш, със свои пари, накрая се налага и сам да я разпространяваш, един вид в крайна сметка не само че си на пълна загуба, ами и все едно я подаряваш книгата си на хората, а пък като капак на всичко голяма част от тия хора почват да те ругаят за това, че си написал книга, да те плюят, да те обиждат, да ти се подиграват, да те наричат некадърник, да те уволняват от работа и прочие, да, така стават нещата у Нашенско. Факт. Аз съм жив пример за този така идиотски факт на българския живот. У нас наистина всичко е тъкмо наопаки на това както трябва да е! Ох, стига толкова, бъди здрав и извинявай че те хванах за слушател да си разкажа пак болката!
Ако има нещо в публикацията по тия наши писма, казвай, веднага ще го поправим, а пък ако настояваш, веднага ще я и махна, майната й, ако ти се стори, че не трябва да виждат бял свят тия наши писма! Хубава вечер ти желая!
С поздрав: А.Г.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар