Един превъзходен и много актуален казус, поставен от философа Мамардашвили

Хей, хора, уплаших се, ето сега гледам един филм (вижте филма ето тук, тук съм го сложил: Философията по същината си наистина е нещо като рицарство на духа, колегата Мамардашвили е напълно прав...), в който говори философът Мамардашвили, записът на дискусията е някъде в 80-те години, и там той казва:

- Живеем както умеем. Щом сме са научили така да живеем сме приели това за живот, то това така просто не умира. Защото това, което не е живяло (в историческия смисъл на думата), то не може да умре, и аз не виждам никакви признаци на смъртта на тази система.

А малко по-рано (пак във филма) той заяви ето какво:

- Аз мисля, че слуховете за смъртта на съветската система са значително преувеличени. На първо място затова, защото това, което не е живяло, не може и да умира. Ако някога достатъчно голямо число хора са се съгласили да смятат за живот това, което от гледна точка на европейската традиция (или гръцката, или евангелическата) не се явява живот, но въпреки това достатъчно число милиони хора са се съгласили да смятат за живот това, то те могат този живот да го живеят, вътре в такъв живот не се съдържат причини за неговото изменение, катастрофи и тъй нататък, всичкото това бива възприемано в качеството на такива, в очите на външния наблюдател, продължаващ да мисли, впрочем, в словесната интелектуална традиция, родена в гръцко-евангелическото лоно, а вътре това го няма. Всичко има своето, както го наричат англичаните, "да се отървеш по пътя на обяснението"; ако ти се се отървал по пътя на обяснението от бедата, то бедата няма да стане мотор на изменението просто защото тя не се възприема в това си качество, тя се възприема просто в качеството си на общата недостатъчност на живота, но към това вече са привикнали. И аз смятам много неща на политическата повърхност или сплели се в някакъв политически възел, който изглежда че се поддава на решение с политически средства, ако ги намерим, подходящи средства, те в действителност са от битов произход, отвеждах ни в някаква дълбока теснина на умиращото съществуване, станало обичайно съществуване, така, че вътре в него друго съществуване даже е невъобразимо, изглежда изкуствено, в този смисъл е невъобразимо и европейското съществуване. Оттук е и ксенофобията, невъобразимостта на това като своя собствена естествена възможност.

Това казва Мамардашвили. Изреченото от него поставя много въпроси. Въпроси, заслужаващи своето премисляне. Ние се чудим защо комунизмът умира ето вече толкова години, повече от 25 (щото и преди 1989 г. той си беше в агония, той винаги си и бил в агония, той винаги е бил мъртъв още от "раждането" си, ала ние това не сме го съзнавали или разбирали!), чудим се защо агонията му продължава толкова много време, а ето, грузинският философ още в 80-те години твърди нещо толкова простичко, което никому не е минавало през ума: не може да умре това, което по начало не е живо, комунизмът е изначално чужд на живота, той изначално е причастен само на смъртта, той затова толкова много смърт е донесъл, и никакъв всъщност живот в него, фактически, няма, а има само една непреставаща агония, една смърт, чиято гримаса още не е изчезнала, той още се гърчи в нея. Това, че неживото не може да умре е ясно, но ето какво ще правим сега ние, дето искаме да се връщаме при живота, а тази гримаса и агония на смъртта на комунизма ни задушава - и то при положение че тя просто няма как и да свърши?! Виждате ли колко страшен е този въпрос, тази задънена улица, в която се намираме? Тя е още по-страшна, щото до този момент още не я съзнаваме!

Заради тия затруднения аз също преди много време издигнах на някои места в книгите си тезата, че комунизмът най-вероятно при умирането си е... вампирясал; да, но и вампирясалото преди да вампиряса е било живо, то дори и вампирясало пак е някак си живо, докато комунизмът не просто че изначално е нежив, той по същество е някакво тотално отрицание на самия живот: как при това положение комунизмът да може някога да умре? Не, моля ви, не се плашете, няма страшно, няма да са прави комуноидните кратуни, които на това основание ще направят неизбежно възможно най-тъпия извод, именно, че комунизмът, видите ли, по тези причини бил и щял да си остане "вечно жив": мъртвото по начало няма как да е вечно живо, то е просто вечно мъртво и такова ще си остане.

Но проблемът за отърваването ни от тази агония, от тази мъртвина, от гробищна леденост на комунизма, за това как изобщо някога от комунизма ще се отървем, виждате, си остава, нещо повече, усложнява се - ако приемем гледната точка на големия грузински философ.

ЗАБЕЛЕЖКА: Дотук съм стигнал в гледането на въпросния филм, спрях го за да напиша това, пък по-нататък какво ще каже великият грузинец тепърва ще разбера, и тогава пак ще реагирам, щото, виждате, мисълта му е толкова дълбока, че поставя безброй въпроси, пък и звучи така актуално, че повече от това не може да бъде. Реших следващата книжка на сп. ИДЕИ да бъде посветена изцяло (!!!) на Мамардашвили, много работа ми предстои по превеждане на негови непубликувани досега на български текстове, но ми се ще да реализирам най-после тази своя идея, от отдавна тя ме терзае, по причина на това, че Мамардашвили беше философът, който има голяма роля в моето формиране като личност на млади години, длъжен съм да му сторя тази чест, това малко признание и пр.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo