Ще извадим висшите държавни фактори у нас от тресящия ги делириум на властта само ако почнем да ги атакуваме по най-нестандартни начини!

Когато човек подходи прекалено новаторски, творчески и пр. към нещо, сиреч, прекалено свободно, рискува да не бъде разбран, рискува хората да не успеят да се доберат до смисъла. Нещо такова се получи с проекта за моето "открито писмо", публикувано вчера - виж: Отворено писмо до Президента, Премиера и Министъра на образованието и науката (проект) - особено пък като се вземе предвид, че аз с това т.н. "открито писмо" всъщност исках да направя проект за нещо като "петиция", под която да се събират подписи, та тя да бъде изпратена на въпросните държавни институции, имащи отношение към образованието. Ето че на много места разни коментатори останаха видимо разочаровани от моето предложение за такъв документ, оцениха го в смисъл, че, видите ли, "не ми били стигали силите" да напиша такова нещо и пр. Докато всъщност цялата работа се свежда да това, че аз се опитах да експериментирам с една нова форма за изложение на такова една съдържание, която обаче влезе в пълно противоречие, в конфликт с обичайните представи на хората за такова нещо, за такъв официален документ. Дали да се откажа от експеримента си с оглед да угодя на обичайните представи - или да направя нужното да убедя хората, че с оглед документът да бъде по-експресивен, по-въздействащ, следва да се простим с тия наши обичайни представи за един формален, строг, сух, административно-казионен, официозен стил на писане на такива документи?

Според мен принципно положение е, че новото не бива да бъде отхвърляно ей-така, с лека ръка, само и само защото не се било съгласувало, видите ли, с някаква традиция. Ами ако въпросната "традиция" е изчерпала своите възможности, ако тя вече е неплодоносна? Ако на такива тривиално написани документи никой и не обръща внимание, те никой с нищо и не могат да впечатлят, камо ли пък да разтревожат? А моята идея е да апелирам до човечността (чувствата, емоционалността) на тия официални и отговорни държавни лица с оглед по някакъв по-вътрешен начин да ги ангажирам и приобщя към каузата за коренна промяна на прогнилата отвсякъде образователна система в България. Тази е моята идея, този и смисълът на това, което направих - а не да съм бил, видите ли, да шокирал този или онзи или да съм бил направил някакво впечатление, воден от съвсем чужди ми мотиви за суетност, гонене на сензации и пр. Както и да е, разминаването обаче явно е голямо и рискувам да бъда съвсем неразбран. Някои даже предположиха, че съм бил пишел по този начин тъкмо защото не съм бил умеел да изразявам "както подобава" нещата, с които уж съм бил запознат; вижте как превъзходно изрази тази позиция една госпожа, носеща името Petia Mark:

Отдавна поглеждам писанията Ви. Проблемът е, че хората, които търсят промяна, не знаят как да се изразят и съответно няма как да я наложат. Опитайте да се отървете от витиеватия стил, може да има повече ефект.

Да оставим настрана това за "витиеватия" стил, аз за него се опитах да поспоря с въпросната госпожа, но доникъде не стигнахме (това може да се види в коментарите под указаната публикация); интересен е обаче този момент, именно, че хората, търсещи промяна, не били знаели как да се изразят - и по тази причина нямало как да я наложат. Въпреки всичко съм склонен да приема, че има голяма доза истина в това твърдение. Не че става дума за "незнаене" как да се изразят, но има нещо друго: цялата работа се свежда до това да бъдат намерени най-ефикасни начини за достигане до съзнанията не само на въпросните отговорни държавни фактори, но и до съзнанията на т.н. "масови хора", до съзнанията на хората от мнозинството, от които всъщност зависи всичко, от тях именно зависи какво ще става в едно общество. И ако не се промени нещо в тези съзнания, ако не се разклати поне малко царящата в тия съзнания инертност, незаинтересованост и пр. (да се въздържа и този път да не употребявам по-остри, ала значително по-верни думи), става дума за съзнанията и на мнозинството от гражданите, и на младите хора, учениците, студентите и пр., и особено много пък на учителите, на възпитателите, щото, за жалост, в съзнанията на мнозинството и от тия хора също цари една ужасяваща инертност (аз ще дам допълнителни и много убедителни примери в тази посока като ще публикувам тия дни разни документи от прословутата мистична "ей-такава папка", в която има събрани куп многозначителни документи, касаещи именно царящия, господстващия и в тия среди стил на "мислене" (слагам в кавички тази дума, щото нима е мислене "мисленето", при което липсва тъкмо... мислете?!).

Но проблемът за изнамиране на ефикасни начини за въздействие върху инертните и овладени от коварна незаинтересованост съзнания, сиреч, овладените от ужасно безхаберие съзнания, си стои с цялата възможна острота. Аз в тази посока експериментирам от години, първо, за да упражнявам що-годе по-мощно духовно въздействие върху съзнанията на моите ученици, учениците, които обучавам по философия и гражданско образование, второ, за да въздействам някак върху съзнанията на представителите на т.н. "отговорен административен фактор", там пак е пълно с хора, чиито съзнания са крайно инертни и невъзприемчиви към новото, и ето, на трето място, се упражнявам в това ако мога по някакъв кажи-речи и едва ли не чудодеен начин да успея да смутя съзнанията на най-висшите държавни фактори, чиито съзнания пък пребивават, вероятно поради усещането за мощ и власт, в състоянието на една ужасна "безпроблемна правота", което, да ме прощават тия хора, но това състояние се родее направо с... идиотизма! С нищо не можеш да смутиш едно такова съзнание, овладяно от чувството за "абсолютна непогрешимост", щото като капак на всичко тия хора са овладени и от ето тази илюзия: колкото е по-голем началник даденото лице, толкова по-правилно он, видите ли, мислел! Тази коварна илюзия владее и тресе не само притежателите на тези съзнания, именно въпросните най-висши държавни дейци, именно непосредствените носители на тази изкривена от усещането за пълно всевластие представа, но и, за жалост, всичките хора наоколо, дето се мъчат да се отъркат о величавостта на висшата власт, примерно, разните му там журналя и прочие, те също страдат от тази мания, именно, че мнението на съответните властници е меродавно, че колкото по-голем е некой началник, толкова повече мнението му, видите ли, тежало, и затова тия, водени от въпросната глупава и купа представа, съвсем не обръщат внимание на мненията на хора като мен, дето не са никакви началства, а са "некакви си там философи", дето, видите ли, и за "даскали не били ставали". Виждате ли до какви патологии води едно такова съзнание? А пък на въпросните най-висши държавни началства, естествено, не им пука за това какво става в ръководените от тях сфери, щото те са заети предимно с това как да се представят в една по-величава поза, съответстваща на ранга им, имам чувството, че подобни парвенюта на власт не правят нищо друго освен по цел ден да се кълчат пред огледалата с цел да успеят да изнамерят някаква възмож но най-величава или едва ли не царствена поза (имам чувството, че Б.Борисов много се старае в тази именно посока, он има и най-големи достижения де, да си говорим истината, значи и много се е старал!). И най-тъпото в цялата тази работа е че таман некой "държавник", сиреч, пишман-държавник се научи да заема възможно най-величавата поза, и на нему се наложи да слезе от пиедестала, и ето, идва нов шут, който също почва да се кълчи в тази посока, с оглед да репетира как по-внушително и дори "мъдро" да изглежда, та като почне да бълва глупотевините си пред медиите, те да почнат да изглеждат някак сякаш мистично "умни" и прочие.

Малко се отклоних от проблема, който разглеждах, но то, да се надяваме, е за добро. И сега какво да правим за да помогнем някак на тия хора, именно, да се отърват от идиотските и толкова коварните си илюзии, които са и опасни, щото по този начин, виждате, наникъде не отиваме, а само се свличаме към дъното. Образователната сфера, в която имам най-непосредствени впечатления, от десетилетия дегенерира, а по указаните причини нищо и не се променя, само всичко все повече гние и мухлясва, а пък началниците от какъв ли не ранг, като се почне от прости директори на училища и се стигне до самия пореден министър, се надпреварват да ни учат кое именно е "най-правилното", а пък някой като мен, който дръзне изобщо да каже нещо различно, него, както вече ви показах с описанията на моите лични преживелици, такъв "улав" човек в един момент въпросните уязвени началства почват да го мъмрят най-усърдно, да го тъпчат, ако не почне този улявник да влиза "у правио пат", тогава почват да го мачкат откъдето сварят, да го тъпчат както луда крава гази теле, в един прекрасен миг даже го обявяват и провъзгласяват най-официално за... "луд", за човек, имащ "несъмнени и очевидни", видите ли, "нервно-психични разстройства", а ако и това не помогне да се отърват от него, тогава го обявяват, както мен ме обявиха най-официално, за "пълен некадърник", за "абсолютно неспособен" и прочие, и, разбира се, го изритват от системата с един най-великолепен шут. Така стават тия неща, системата, виж да се, другоячемислие не търпи, за какво ти другоячемислие говоря бе, аз наистина май съм почнал да си губя акъла, та системата дори и най-обикновеното мислене съвсем не търпи! А системата търпи ето какво: "Началството никога не греши!", "Партията (управляващата" е права и когато съгреши дори", "Всяка крива линия, успоредна на априлската, сиреч, на правителствената, е права линия!" (това навремето го наричахме "тошорема", нещо като теорема, която бай ви Тошо Живков бил открил и затова бил получил едната "Нобелова премия", другата му беше за откритие в областта на биологията, именно, не наследствеността не се предава по линия на ДНК, а по линия на НДК, НДК, сиреч, "националния дворец на културата" навремето носеше името на "незабравимата" Людмила Живкова, това го пиша за младите, които не знаят такива тънкости), по-нататък системата търпи и историческото, епохалното правило "Преклонена глава сабя не я сече!", нали така, мили мои колеги от ПГЕЕ-Пловдив, нали вий най-стриктно спазвате туй желязно правило? И други правила има, дето системата ги спазва, с оглед да вегетира някак, ала ето, в крайна сметка, вървейки по този път, видя се докъде стигнахме: ами стигнахме до под кривата круша, докъде другаде да стигнем, то дотам именно неизбежно се стига като се върви по този път?!

Има и нещо друго, което ме кара да съм пределно резервиран към писането на такива петиции, и то не е това, че на тях никой фактор изобщо не им обръща никакво внимание, те, разбира се, няма как да стреснат някой фактор, но има нещо друго, и то е, че аз вече съвсем не вярвам в модела за промяна, започващ с ето туй памятно "казаци пишат писмо на турския султан", аз лично вече смятам, че е по-добре човек да вземе да напише едно писмо до... арменския поп, повече този поп може да се трогне и нещичко да направи, отколкото упоменатите държавни фактори, които дотам да се развълнуват, че да вземат, примерно, да си загубят съня и апетита, да почнат да мислят за промяната към по-добро, дори, представете си, не само да почнат да мислят, ами дори да започнат да работят за нея, не, аз на тия мои години вече в чудеса не вярвам, простете, но не мога да стоя на това по същество детско разбиране за начина, по който може да се осъществи промяната. И щом като не вярвам, че това е верният път, аз затова и така напоследък почнах да се кълча като вървя по него, имам предвид че напоследък почнах да пиша кое от кое по-екстравагантни и чудати обръщения, жалби, петиции, възвания, апели и пр.; пиша ги, и при това с ясното съзнание, че мога да бъда за пореден път обявен за... "луд", то какво друго на човека и му остава като гледа пред себе си тази стена от яки и тежки каменни и железобетонни блокове, която току-така с глава не се разбива?! А моята глава вече е и доста крехка и съвсем не става за това да опитвам да разбивам такива стени тъкмо с главата си. Затуй май е време да се откажа от разбиването на тия стени, ами и аз да почна да ставам по-благоразумен? Да, ама за мен да правя това вече е късно, аз съм изритан от системата, да дезертирам в този момент - такова нещо изобщо няма да ми помогне, ерго, налага се да продължа да се боря, както и с каквото мога. Е, аз това и правя де, виждате, не мирясвам. Ако някой си е мислил, че като ме изрита от системата колкото може по-брутално моя милост ще се уплаши, ще миряса и ще стане кротко, то този явно съвсем се е объркал в очакванията си. А и мисленето му явно не е кой знае колко напреднало, щом си и позволил лукса да мисли такива абсурдности.

И какво да правя сега с въпросното възвание, петиция до ръководните държавни фактори по тежките проблеми на образователната сфера? То не е казано, че аз непременно трябва да напиша едно такова по-кротко, официозно звучащо, сресано прилично, добронамерено, подлизурковско, лицемерно и прочие възвание, аз явно такива неща не мога, пък и да мога, е ща да ги пиша. Аз, прочее, ако ги и напиша, те ще зазвучат пределно иронично, та пак нема да станат. Пак нема да се възприемат от изжаднелия за една по-кротичка истина многострадалний народец, който не бива да бъде атакуван и удрян така брутално и безжалостно по кратуната си от подобен екстравагантен мислител като мен (това за "мислителя" го написах за да има с какво да се занимават днес дежурните ми оплювачи по блог, аз съм добър човек, загрижен съм за тях, и те нещо требе да ядат, требе да си изкарват парите, е, пускам им всеки ден по нещо, та да има с какво да си заслужат паричките!). Но аз въпреки всичко продължавам да смятам, че ако въпросните най-висши държавни фактори почнем да ги атакуваме по нестандартни начини, ако приложим екстраординерни подходи, прийоми и прочие, то има по-голям шанс да ги накараме поне малко тия фактори да бъдат извадени от властническия си делириум - и да почнат в един момент да си гледат работата. Може, ама аз, дето се казва, не вервам много че такова едно чудо може да се случи. То какво се случи когато 60 000 ядосани учители с дни стояха и свиркаха под прозорците на Министерский съвет през лето, есен де, 2007-мо? Нищо не се случи. Седенкаджиите Орешарски, Дмитрич и Даниел Вълчев ни се хилеха гадничко и нищо не стана - ако изключим това, че успяха така да се подиграят над болгарский учитель, че тоя болгарский учитель си седна на задника, кротна и ето, вече цели 7 години стоически търпи, мълчи и понася всички гаври на разпищолилата се отвсякъде всевластна образователна администрация, като се тръгне от най-прости директори-онбашии, бабаити, тулупи, мискини, пезевенци и пр. на селски и градски начални училища, прогимназии и гимназии, мине се през клатещите си така усърдно краката инспектори в цели 28 инспектората на республиката ни, и се стигне до самодоволните министерски чиновници, които и с танкове не можеш да ги извадиш от бюрата им, в които най-вероятно, предполагам, са се слели, са се вкоренили, не знам, не мога в момента да намеря точната дума.

Та аз ще си пратя своята петиция, като използвам откритото писмо, дето написах вчера, е, ще го редактирам, за да прилича малко на петиция, но ще оставя най-силните моменти, е, ще изхвърля и личния момент, а пък ако се сетя за някои други по-силни и експресивни нещица, и тях ще включа непременно. Тия дни ще сторя това, та петицията да може да се захване да се подписва. Не че некой ще стреснем като съберем еди-колко си подписа, те не се стреснаха от повече от 500 000 за промяната в избирателната система, за от неколко стотици подписи за промяна на образователната система ли ще се стреснат? Ще се стреснат, ама на куково лето! Хайде, чао, хубав ден ви желая, че ми писна да пиша вече! Бъдете здрави!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo