Пределно откровени бележки върху тъй насъщния проблем за моята "(не)нормалност"

По съдебното дяло за клевета, което заведох срещу моята бивша работодателка, директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Ст. Анастасова (която собственоръчно ми написа и даде диагноза "податливост на чести нервно-психически разстройства") се заформи интересен дебат за моето психично здраве, за моята нормалност-ненормалност, за това доколко съм "луд", "откачен", "изкрейзил" и т.н.; назначена беше дори съдебно-психиатрична експертиза от вещо лице, именно психиатър, което ме прегледа и даде своите меродавни заключения. На последното съдебно заседание беше разпитвано това вещо лице, аз за сетен път трябваше да бъда подложен на унижението всички живо наоколо да се интересува от това доколко, видите ли, "съм наред с акъла"; трябваше отново да опитвам някак да доказвам, че съм "нормален" и т.н. Интересно е, че подсъдимата, присъстваща в съдебната зала, изглежда изобщо не си даваше сметка за това, което ми причиняваше по този начин, предполагам това щото ако по моя вина се случеше нещо подобно на друг човек на мен непременно щеше да ми стане мъчно за него и аз мигновено бих се намесил - за да прекратя мъченията на този човек, но това в моя случай изобщо не се случи.

Вероятно, допускам, тя може би не усеща униженията, на които за сетен път ме подлага (след даването на нейната самоделна "психиатрична диагноза). Смея да твърдя това, защото фактически се стигна до следния труден за описване с думи абсурд: аз я съдя за клевета по повод на униженията, на които тя ме подложи, а пък тя, за да докаже, че "диагнозата" й е "правилна", един вид че умее, предполагам, да поставя "правилни психиатрични диагнози", че има такава една чудна способност, наново се опитва да докаже, че "не съм наред", че не съм бил, видите, "психично здрав" и т.н., т.е. отново и отново ме подлага на все същите унижения аз да трябва наново и наново да доказвам, че съм "наред с акъла си" и пр.!!! Е, аз отново изпих, дето се казва, тази горчива чаша на последното заседание на това съдебно дяло; не знам дали някой може изобщо да си представи на какви унижения бях подложен и при интервюто ми с психиатъра (вещото лице), и после пред съда, пък и изобщо, щото много хора вече знаят всичко това и по тази причина ме гледат с доста особени погледи (е, не съм развил мания по този пункт, майтапя се, недейте да се впечатлявате чак толкова от думите ми!).

Както и да е, тия неща обаче не са ми безразлични, ако ми бяха съвсем безразлични, ако бях напълно безчувствен, то може би тогава щях да съм с по-увредена психика, нали така? Нормално е човек да преживява тия неща - или не е нормално, а, какво ще кажете? Ето "некои съображения" по проблема за моята "нормално-ненормалност", един проблем, който в светлината на преживяното от мен така или иначе силно и много живо ме вълнува (признавам това, пък вие ме мислете за какъвто си искате!):

- Аз така или иначе съм философ, това съм преподавал, това умея да правя, да философствам; правя го според силите си, които Бог ми е дал, имам предвид душевни и духовни сили (макар че същата тази проницателна работодателка в своя заповед за уволнение - тя пък е предмет, знаете, на едно друго съдебно дяло - ме определя като "пълен некадърник", като "абсолютно негоден за образователната система", да, даде ми ласкавата характеристика "пълна липса на каквито и да било качества, умения и способности да бъде учител", т.е. представи ме за нещо като абсолютен урод, дебил и темерут!); но който разбира що е да си философ би следвало да си дава сметка, че философите са доста по-различни във всяко едно отношение от т.н. "обикновени хора"; е, излиза, че са някак си "по-необикновени" (аз лично смятам, че всеки човек, доколкото е човек и личност, е все необикновен, сиреч е оригинален и интересен, но това е отделна тема), а пък от това може да се изведе заключението, че философите и философстващите в нечии очи могат да изглеждат съвсем "ненормални". Дали обаче това, че някой се държи като философ и мисли като философ, санким, е философ, е достатъчно основание да го определяме като "ненормален", като "луд", "психически нездрав" и т.н.?

- Философът - пък и всяка по-развита личност и индивидуалност! - е раз-личен, неговата раз-личност е очебийна; значи ли това, че той на това основание е... "ненормален", е "психически нездрав"?

- При комунизма са поставяли другоячемислещите хора в... психиатрии, тогава наистина са ги възприемали като "луди" и като "ненормални", щото "нормалното" тогава е било да си безличник и мижитурка, да си страхливец и мълчаливец; аз може да съм всякакъв, но нямам този грях да си мълча страхливо; и изобщо не мълча, напротив, критикувам всички нередности, които забележа, директно в очите, не ми пука властник ли е това, директор ли е или какво друго там е; това, че не мълча, че си позволявам да критикувам, достатъчно основание ли е да бъда смятан за "ненормален", за човек с "разстроена психика", за "луд" и т.н.? Къде пък е доказано, че само мълчаливите, тия, дето си кютят, дето се водят от поговорката "Мълчанието е злато" са "нормални", "психично здрави" и т.н.?! (Аз пък, ведно с И.Инджев, споделям друга теория, формулирана от него блестящо ето как: Мълчанието е злото!)

- Аз обичам свободата, не крия, че съм свободолюбец, значи ли това, че у нас тия, дето като мен обичат свободата, сме "ненормални"? Къде, апропо, е доказано, че в нашите български условия за да си "нормален" трябва да си роб, трябва да си малодушен страхливец, трябва да си презрян треперко?

- Бидейки философ, съм свободомислещ човек, ако не бях такъв, щях да не бъда философ, да нямам правото да се наричам така; е, значи ли, че на това основание аз трябва да бъда смятан за "ненормален" или за "психично болен", къде, прочее, е доказано, че свободомислието у нас е болест и ненормалност?

- Обичам истината и за нея съм готов на всичко, е, такъв съм, изглежда съм нещо като "фабрична грешка" или "дефект", наоколо пълно с лъжльовци и с лицемери, с интриганти и пр., е, аз пък съм си позволил лукса да презирам лъжата, лъжците и лицемерите и дори да им казвам често право в очите какво мисля по всички въпроси; разбира се, на пристрастените към лъжата и лицемерието това, предполагам, хич не им е приятно; но може ли на това основание аз да бъда смятан за "ненормален", за "психично болен", къде е доказано, че ако не си лъжльо или наивник в нашенските условия си "луд", си "ненормален"?!

- Аз съм човек, напила много книги, май вече настигнах самия титан Вучков по брой написани книги (той се хвалеше някъде, че имал 27 книги, аз май вече имам повече заглавия, е, моите книги не са толкова велики като байвучковите, но по бройка нищо чудно да съм го настигнал!); пишещ човек съм, обичам да пиша, за се изразявам писмено (е, и устно съм голямо плямпало; само дето Вучкова тук изобщо не мога да го настигна, с него никой не може да се мери в туй отношение!); та значи питам в тази връзка: човек, който е написал, примерно, 30 книги като мен, означава ли, че на това основание е... "ненормален", е "луд", е "психично болен"? (Щото, знайно е, "нормалните хора" я са написали нещо, а не са написали, обикновено са написали само некоя и друга молба до чиновник, и нея с големи мъки са я съчинили и написали!)

- Щом пиша книги, явно аз съм човек, който, да допуснем, има известен творчески потенциал, да го наречем така; значи ли това, че у нас хора с известен творчески потенциал биват възприемани непременно като "ненормални", като "луди", като "психично болни", нима у нас за да си "нормален" е задължително да си непременно творчески кастрат, да си пълен импотент в творческо, или в мисловно, в умствено, в душевно отношение?

- Под влияние на тъй мъдрата "диагноза" на тъй напредналата в психиатрично отношение директорка на мен психиатрите ми лупнаха диагнозата "органична емоционална лабилност" (тази диагноза била, видите ли, и във връзка с преживяната от мен операция на главата, операция с трапанация на черепа); както и да е, този момент предизвиква много въпроси, но ето някои от тях, поставени от човек като мен, именно философ, който при това има написан учебник по психология, претърпял цели пет издания:

- Аз не крия, то си ми личи, че съм човек импулсивен, емоционален, вълнувам се, давам израз на вълненията си, не съм нито заспал, нито безразличен; значи ли това, че хора като мен, дето се вълнуват, емоционални са, не са безразлични и пр., в нашите условия са непременно "ненормални", "психично болни", "луди" и т.н.? Къде е доказано, че за да си нормален у нас трябва да си непременно дремлю, да си безчувствен, да си тъпунгер и т.н.?

- Да, зная, интересна е степента на развитост на това или онова качество, примерно, поетите (не само философите) са особено чувствителни, в извънредна степен са чувствителни; значи ли това, че ний, българите, трябва да натикаме в лудниците всичките си поети, барабар с някои философи като мен, дето, за разлика от повечето философи, са по-емоционални, са по-чувствителни, вълнуват се по-интензивно от разни несправедливости и при това не крият вълненията си като мен, а им дават израз непрекъснато?

- Има цяла една традиция във философията, да я наречем хуманистична, макар че терминът не е много подходящ, по-човеколюбива, примерно, или още по-добре "философия на живота" и т.н., нейните представители, а именно философи като Шопенхауер, Киркегор, Ницше, Сартр, Камю и други такива са доста емоционални, импулсивни, силно се вълнуват и т.н., е, аз, да допуснем, съм от тази традиция, прави ли ме това "ненормален" при положение, че наистина повечето други философи, или тия, дето минават за такива, са сякаш по-безчувствени? (Макар моята теория да е такава, че един философ ако е безчувствен, ако душата му във всичките й душевни сили не е богата, няма как да е пълноценен философ.)

- Аз също така съм човек, който е привързан към демокрацията не само на думи, но и на дело, обичам дебатите, дискусиите, правя нужното да ги провокирам и т.н.; примерно в училището, в което работих, години наред завеждах един Дискусионен клуб (такъв клуб съм създавал и на младини даже, когато работих като асистент по философия в ПУ "П. Хилендарски"), моите часове по философия са много дискусионни, постоянно в моите часове за нещо се спори, и той най-разгорещено; та в тази връзка да запитам: значи ли това, че щом съм демократ, че щом обичам дискусиите и пр. то непременно съм "ненормален", "психично нездрав", "луд", "откачен" и пр.?! Какъв е този господстващ у нас антидемократичен манталитет, щом в оптиката на хората, дето ме определиха като "луд", "ненормален" и пр., аз не само съм такъв, ами и, видите ли, явно съм и "пълен некадърник", "неудачник за системата", "бездарник като учител" и т.н.?!

- В учителския съвет аз доста често се изказвах, до момента, в който се разбра, че ръководството изпада в нервна криза като ме види да искам думата; активен съм, граждански ангажиран съм; смятам също, че проблемите в училищната общност са важни, но също така че са тежки, че се нуждаят от пределно свободно и откровено дискутиране с оглед на намиране на разумен изход; привърженик съм на възгледите на т.н. демократично образование, на свободолюбивото и човеколюбиво образование; значи ли това, че и в това мое качество аз съм "ненормален", "луд", "психически нездрав", къде, моля ви се, е доказано, че у нас нормални са само ония, които за привърженици на традиционното авторитарно и тоталитарно образование и училище?

- Аз съм човек, написал няколко книги, в които развивам своите възгледи за една нова философия и стратегия на образованието в България, вълнуват ме тия проблеми и доста съм направил за да ги изследвам най-задълбочено и да предложа идеи за промяна на тежката ситуация; това прави ли ме "ненормален", "луд", "психично болен"?

- Загрижен съм за личностното и духовното израстване и заякчаването на младите; в тази връзка създадох преди 7 години едно философско списание, нарича се ИДЕИ, издавам го до ден днешен, слава Богу, че ми дава сили за това! И списание за съвременно образование създадох, нарича се HUMANUS. Издавам тия списания предимно със свои средства, със скромните си доходи като гимназиален учител; тук няма да питам нищо, ясно е, признавам, че човек като мен, дето си харчи всички пари за подобни "глупости", безспорно е луд, ненормален, откачен и т.н., по този въпрос две мнения не може да има, даже горката ми съпруга е напълно съгласна с такава една теза, аз самият също не я оспорвам, очевидно по този пункт съм съвсем луд...

Спирам дотук, поменикът стана прекалено дълъг, което пак може да се изтълкува като несъмнен признак на прогресираща лудост и ненормалност. Да ви кажа нещо, макар и да е рисковано човек да казва каквото мисли, но пак ще го кажа, зер, тия, чието психично здраве е под въпрос, имат привилегията да могат да се изразяват пределно искрено и свободно; та ще кажа това: изобщо не ми пука за какъв ме мислите, за нормален или за ненормален! Мислете си ме за какъвто искате! Хубав ден ви желая! Бъдете поне вие здрави! На мен - кучетата да ми ядат главата. (Виждате какви страшни глупости измъдри моята болна глава тази сутрин, срамота, резил, айсиктир!) Моята вече се е видяла, вие за себе си внимавайте!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo