Каква ти човечност, моля ти се, та ний тук, в България, какво друго да правим освен да се изяждаме взаимно, да се ръфаме все едно сме псета, а не човеци!?

Тази сутрин си позволих да се поразходя из "интернетната джунгла", да се помотая, да прочета, да чуя това-онова, а пък част от това, което най-много ме впечатли представих и в блога си (е, има още много други неща, които ме впечатлиха, но то човек всичко не може да представи, както и сам собствените си мисли и чувства никога няма да успее да опише или предаде другиму!). Днес е неделя, празник е, не бива да се работи (макар че в Библията съботата е определена като неработен ден, ден от седмицата, в който се почива, знайно е, че в древен Израел първият работен ден на седмицата е неделя, не понеделник!), затуй аз си позволих лукса да се помотая и свободно да си почета. Между другото, писането дали е работа, дали е грях, че в ден, който е отреден за почивка, някой се труди като пише? Не вярвам да е грях, щото нима пък е труд писането, нима писането у нас пък се възприема като труд? Ако беше труд, пишещите щяха и да бъдат възнаграждавани с някакви пари (нали всеки труд следва да се заплаща!), е, щом ний, редовите пишещи, никакви пари не получаваме за това, че пишем, явно у нас писането не е труд, следователно не е и грях човек да пише в отредения за почивка ден.

Между другото, снощи случайно попаднах по телевизора на някакво предаване за готвачи; там главният готвач е много почитан, личи си, че тази професия, свързана с готвенето, е много почитана в наше време, той самият се държеше сякаш е нещо като художник, като артист, и то не прост, а направо гений - егати самочувствието, егати наглостта! Както и да е, та гледайки това шоу, в съзнанието ми се загнезди една мисъл, ето каква: някога са почитали твърде много писателите, в днешно време май почитат обаче не писателите, не тях поставят на пиедестал, а на истински високия пиедестал днес поставят... готвачите! Предполагам и доста пари печелят въпросните готвачи, дето обслужват една най-насъщна човешка потребност, значително по-влиятелна от някакво си там четене, именно потребността от ядене, от плюскане, готвачите обслужват ненаситната лакомия на днешното человечество. Днес плюскането е станало някаква доминанта, погледнете по улиците, всичко живо върви и дъвче, пък и доста от хората са се превърнали в нещо като подвижни "сланинариуми", не знам как да го нарека това, но наистина се набива на очи, че твърде много, прекалено много сланина носят по телата си повечето от съвременните хора! И това идва от плюскане. А не от застоялия живот поради... четене на книги! Като и да е де, колкото са по-дебели повечето от днешните хора, толкова по-жадни за духовна храна, предполагам, са душите им, щото то е същинско скотство човек да мисли предимно за ядене и за плюскане - и да изостави душата си съвсем гладна; а душата се храни с мисли, нали така? Мисли и чувства пък в душите се пораждат от общуване с книгите, с изкуство, с музика, с посещаване на картинни галерии, театри и пр.

Както и да е де, да не задълбавам в тази тема, просто споделих наблюдението си, че в днешно време уважават и ценят готвачите така, както някога, да допуснем, са уважавали писателите. Щото тези последните са нещо като "готвачи", които обаче готвят храна за душите; днес обаче сякаш душите не са толкова важни, а са важни предимно телата, стомасите, санким, червото. Днешният човек се е превърнал в нещо като придатък на своето черво, червото на човека е това, което го тиранизира, което е негов господар; повечето хора са станали слуги или роби на своето ненаситно черво. А пък човешкото черво, изглежда, е ненаситно, оттук иде и тази лакомия по яденето - и това обожествяване на готвачите, станали в днешно време същински виртуози, владеещи тъй цененото изкуство, свързано с готвенето, с подготвянето на храна. Не че подценявам въпросното кулинарно изкуство, и то си има своите тънкости, ала такова величаене на това изкуство, и то за сметка на всички останали, ми се вижда аномалия, възприемам го като патология. Така виждам нещата аз, пък как ги виждате вие, то си е вече ваша работа.

Та реших да попиша малко, а темата, по която се налага да пиша, е пак около смъртта на моя брат Ивайло. Втора седмица изтича утре от деня на неговата смърт, той, горкият, почина на 20 април. А пък на 18 април се навършиха две години от тежката животоспасяваща операция, която аз трябваше да преживея - и по Божието великодушие преживях, ето, още съм жив; да, аз оцелях, а почина с пет години по-младият от мен мой брат. И понеже в тия дни на преживяване на неговата загуба в главата ми идват какви ли не мисли, ето, най-честата мисъл, която ми се върти, е тази: наистина колко лесно е да си отиде човек, така стана с брат ми, лягаш си вечерта, а на сутринта не се събуждаш! Не мога да скрия, че покрай неговата смърт аз сякаш усетих това дихание на смъртта, имам вече чувството, че тя е толкова близо и всеки миг може да дойде; да, всеки миг от живота ми оттук-нататък аз го смятам като подарен, щото аз всъщност, по природните закони, трябваше да умра преди брат ми, но ето, умря той, това означава, че моят ред също наближава. Или дори и дошъл, но просто се бави. Кой знае защо. Може би за да свърша тази или някоя друга работа, пък после, в един миг, и мен Смъртта ще дойде да ме сграбчи. В някой неизвестен, ала близък момент. Вече съвсем не разглеждам смъртта като някаква абстрактна, хипотетична възможност; не, за мен тя е нещо вече съвсем реално, зримо, близко.

Е, не съм се оставил легна и да почна да чакам да мра; още щукам, правя това-онова, дори, представете си, имам някакви проекти за бъдещето, още имам какви ли не грижи, сред които най-насъщна става грижата ми за насъщния хляб. Защото изчете срокът, в който получавах обезщетение за безработица (знаете, на 19 май миналата година бях уволнен от работата си, именно учител по философия и гражданско образование, която съм работил непрекъснато цели 32 години!), аз оставам без каквито и да било средства за съществуване. И за това мисля всеки ден, как да оцелявам тепърва физически, щото краят не се види още на съдебните дела, които водя, и това за възстановяването ми на работа, и по повод на оклеветяването ми (щото същата тази работодателка, която ме уволни, преди това ме и оклевети, тя направи всичко, че да ме съсипе и като личност, и като гражданин, и като преподавател, и като всичко!). Луди пари дадох и по тези дела, разорих се съвсем, а още, като капак на всичко, издавам две (!) списания, да, в хартиен вариант, плюс това пиша книги, ето, предстои ми да издавам (не си го представям обаче как!) две нови мои книги, написани напоследък, книгата със заглавие "Помагало по вяра" (завърших предпечатната й подготовка и утре я пращам на печатаря), а след това се захващам да подготвям за печат другата ми книга, написана наскоро, именно книгата с условно засега заглавие "За (не)здравомислието", и нея трябва да подготвя за печат, пък как ще я отпечатвам, откъде ще намеря пари за отпечатването й, това вече изобщо не се знае.

Та значи, представете си, имам още проекти за бъдещето, а ето, съдбата ме сблъска със смъртта, и то на мой най-близък човек, на родния ми брат. Говорим си с майка ми по телефона и се опитваме взаимно да се успокояваме, но по думите й личи, че и в нейната душа, подобно на моята, е зейнала една дупка, която нищо не може да запълни. Така обикновено явно става когато някой близък човек почине, отиде си, напусне ойкуме́нето, тази дума идва от древно-гръцкото οἰκουμένη, означаващо «заселената» (земя), иде от οἰκέω, именно «населвам, обитавам», това е населената, усвоената от човечеството част от света. Щото има и "друг свят", където обитават мъртвите, аз не зная дали за древните гърци ойкуме́нето не включва и този друг свят, царството на мъртвите, те са имали една по-цялостна и смислена представа; трябва да проуча този въпрос. Чини ми се, че под ойкуме́не са разбирали буквално населената от живи хора част от света, от света в географския смисъл, щото, знаете, тогавашните хора са имали една доста ограничена представа за света (светът се състоял от гърци и... варвари, нали така?). Както и да е, брат ми го вече няма, а неговата смърт породи у мен в остър вариант мисълта за собственото ми бъдеще - в светлината на това, че вече много съм живял, много съм видял, много съм преживял, дали не е време, дето се казва, щом съм се "наживял", да мисля и аз за скорошната раздяла с този свят? Е, няма що, наживях се, животът ми премина в труд - и безполезни борби с разните му там държавни бюрократи, които явно нямат друга работа освен да вредят на човечеството, опитващо се да живее по-пълноценно. Не знам дали тия мои изказвания против "бюрократите" не ви звучат в смисъл, че съм станал нещо като "анархист", който постоянно враждува с опитващата се да ограничи свободата му държава. Не, нямам аз лично такова усещане, но е факт, ето, констатирам, че животът ми мина в такива битки с въпросните бюрократи от най-различен ранг и от най-различни сфери. В младежките си години враждувах люто с разната му там комсомолско-партийна бюрокрация, до гушата ми беше дошло от нея - и в ученическите ми години, и в първите години вече като млад учител, после като асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски".

Седем години водих битка с комсомолско-партийните и "академични", представете си, бюрократи, накрая те ме сразиха, повалиха ме, взеха си реванш и ме уволниха, изгониха ме от "академичната сфера". Намерих свое островче на относително спокойствие като станах "прост гимназиален учител" по философия, много поработих на това поприще, но щом се изявих като по-различен и въпросните бюрократи пак като хищни хиени се нахвърлиха връз мен, захапвайки ме гдето както могат. Аз в преподаването си прилагах години наред свои нестандартни и новаторски методи или подходи, писах и издавах учебни помагала по всички преподавани в гимназиите философски учебни предмети, е, по този пункт в един момент "разлаях кучетата" (аз по-изискано или един вид по класически начин ги наричам "бюрократични цербери"!) така, че ето, за втори пък, след като ме наръфаха съвсем жестоко, успяха пак да ме повалят, да ме изритат, да ме уволнят от сферата този път на средното образование. И то така да ме уволнят, че вече фактически съм лишен от преподавателски права, пък и от право на труд, щото когато един човек цели 32 години е работил едно нещо, не е човешко да изискваш от него да се преквалифицира, да започне да работи в съвсем друга сфера, и то при положение, че съвсем не е сигурно дали такъв човек изобщо ще доживее до пенсия; да, има нещо много нечовешко в такова едно отношение към другия човек, каквото нашата родна (и тъй "хуманна", представяте ли си!) образователна бюрокрация си позволи спрямо мен, и то без капчица угризение на съвестта! Както и да е, та думата ми беше, че се чувствам в тия дни крайно особено, странно, хем от една страна се усетих като "пътник" (то ние всички сме все пътници, за накъде обаче, ето това е въпросът!), хем имам проблеми, които са съвсем нехарактерни за хора, намиращи се в моята тъй "улегнала", така да се каже, възраст. "Ех, Грънчаров, Грънчаров, що и ти не беше послушен като другите, що се прави на личност, на свободомислещ, що не си трая, що не си кротува, що не си мълча, щеше и ти да си довегетираш до пенсийка, не, не мълча, ето, нà ти сега на теб една свобода, имай сега добрината да ядеш... свобода: яж свобода де, ама тя не става за ядене, нали така?!"

Да оставим това, че тази тема ми е съвсем втръснала, ала на, ето, сами виждате, няма как да не ме вълнува. Аз, повтарям, такава гавра в живота си не бях преживявал, много съм преживял и видял, но това, което ме сполетя в последните две-три години, такова чудо не само че не съм преживявал, но никога, даже и в най-страшните си нощни кошмари, даже не съм си представял че изобщо е възможно в наше време! Да, ама на, не само че било възможно, ами и се случи: тъй че, г-н министър Танев, браво на Вас, че сте наградил "ръководството на ПГЕЕ-Пловдив" за постигнати "успехи" (виж: Министърът на образованието бил наградил "Ръководството на ПГЕЕ-Пловдив" за "принос в професионалното образование"!), чудесно е, че сте ги наградил, ето, възприемам наградата Ви като знак и за това, че това същото ръководство прояви несрещан героизъм и в репресиите си над мен, да, мачкаха ме така, както и най-правоверен комунист не си е позволил да ме мачка в ерата на най-първосортния комунизъм, която имах късмета да живея! Тъй че съвсем правилно сте ги наградил, г-н Министре, бравос и на Вас! Такива герои като тях заслужават да бъдат награждавани, техните успехи са наистина страхотни, бравос тям и от мен!

Абе винаги трябва да се радваме на това, че сред нас има толкова усърдни дейци на родното образование, които нижат успех след успех! Отрадно е това, спор няма! И умеят всичко, иде им отръки някак си. Унищожават една личност със същия замах, с който умеят да възпитават в най-хуманните ценности младите хора, виждате какъв възхитителен пример им дават само, а, какво ще кажете?! Пред очите на цялото училище се осъществи със стахановски замах акцията по моето смачкване и съсипване, която неуморната ръководителка на ПГЕЕ-Пловдив проведе; аз бях мачкан, тъпкан, оплюван, сечен, посичан, ръган и т.н. така, както едва ли някой някъде е бил мачкан, оплюван и пр.; бях представен за същински "злодей", обявиха ме за "народен враг", за "урод", за "извратен", за "пълен некадърник", за "луд", за какъв ли не още; и то всичкото това беше, предполагам, направено с ясна възпитателна цел, пред очите на цялото училище, пред очите на всички млади. Да, никаква морална скрупул не прояви това тъй примерно и усърдно ръководство, гази ме така, както пиян руснак тараканчик не си позволява да гази и мачка, е, младите бяха, разбира се, подобаващо "възпитани". Предполагам, някои от тях са преживели и доста извратени удоволствия от тази гледка, нали знаете, много млади си мечтаят да могат сами да смачкат, да се погаврят с дадени учители, е, сега самата администрация свърши цялата работа, а пък някои от младите, предполагам, са се радвали и дори са ръкопляскали. Като обра овациите на тези въпросните "народни маси", въпросното директорско тяло тръгна да се съди с мен, за да докаже колко правилно е всичко, което е извършило; както навремето ме тъпчеше и газеше, със същия стахановски размах сега то "доказва" колко "правилно" е направило всичко това, щото, видите ли, такъв злодей и урод като Грънчаров нима заслужава нещо по-различно?! Той явно не е човек, затуй и не заслужава отношението, което подобава да оказваме само на человечески същества. Е, прекрасен нравствен пример даде на младите туй ръководство, няма що, г-н Министре, що за тия подвизи не го предложите за орден някакъв, все пак, тяхното усърдие требе да бъде възнаградено, а, молим ви се, наградете ги поне с едно орденче?!

Да ме прощава душата на брат ми Ивайло, уж имах намерение да пиша за него, но ето какво излезе, пълна каша; то явно такава ми е кашата и в главата, и в душата, и в сърцето: да, тия последните две-три години преживявам най-тежкия период в живота си. Дали този период ще съвпадне с финала на живота ми, дали изобщо ще преживея тия тежки катаклизми, дали ще доживея да видя техния край, това, разбира се, изобщо не е сигурно, като едното нищо, както е потръгнало, аз може и да не доживея края на започналите епохални съдебни процеси, които, разбира се, другата страна ще обжалва до дупка - за да докаже на света своята "правда". А аз съм обречен да водя тия дела защото тук става дума за делото на целия ми живот, ето, налага ми се да доказвам своята личностна и професионална състоятелност, своите права, както и всичко онова, в което вярвам, което е свято за мен, именно свободата, истината, духа, живота ми, да, всичко тук е заложено на карта. А дали ще преживея всичко това вече е съвсем съмнително, щото и годините ми напреднаха, пък и страданията ми от последните месеци са вече непоносими. Каква ти човечност, моля ти се, та ний тук, в България, какво друго да правим освен да се изяждаме взаимно, да се ръфаме все едно сме псета, а не човеци!?

Моят брат Ивайло беше съсипан, унищожен от тази същата ширеща се из свидната ни татковина безчовечност още от ранни години; при него животът и личността му се пречупиха особено след казармата. Толкова много злоба душата му не можа да понесе, да, толкова много дива и тъпа балканска и българска злоба! И той рухна, показа слабост, отказа се да се бори - мен, предполагам, ме е държало и още ме държи това, че се боря, че не съм склонен да капитулирам, да се предам, че не мога да си позволя да покажа слабост. Да, в борбата човек акумулира сила, духовна енергия, която му дава известна здравина, а щом се поддадеш, щом се пропукаш, край, нещата отиват по дяволите. Брат ми беше много благороден, честен, откровен до наивност, сърдечен човек, беше човек, който сякаш не е роден за този свят, а за един значително по-добър и човечен свят; беше роден за свят, какъвто нашия, уви, не е. И хора като него тук не издържат, рухват - понеже злобата, с която светът ги е залял, е била наистина колосална. Мен, предполагам, до този момент ме спасява само моята борбеност, това, че духът ми е здрав, а пък здравината на духа ми се подсилва от ентусиазма, който ме вдъхновява, понеже добре зная, че се боря за едно право и човечно дело. Това, че Божията Истина е на моя страна, или, по-вярно казано, че аз съм на страната на борещите се за Божията Правда, този изглежда е изворът на онази духовна сила, която придава здравина на духа и на душата ми. В моите очи все пак е същинско чудо това, че след всичко, което ми беше отредено да преживея, все още съм жив, щъкам, търся, боря се, не се отказвам, нямам и намерение да капитулирам.

Ивайло знаеше, че аз водя страшна битка с... комунистите и комуноидите, както аз ги наричам, той също от все сърце ненавиждаше тази подла и долна сган. Той като дете се радваше заедно с мен на победите на демократичните сили в неравната им битка с тъй злобния и долен български комунизъм. И заедно страдахме за пораженията им. И сега да отида в Долна баня и ако се поровя сред вещите му, ще открия една касета с бунтарските песни на СДС от 1990-1991 година, касета, която братчето ми обичаше да си пуска. И която с него много пъти сме слушали - като съм ходил в родния ми дом и съм имал повече време. Пускахме я дори по-силно, изнасяхме касетофона на двора и се радвахме като деца на тоя дух на свободата, който свързвахме с тия песни, с песните на нашата бурна "седесарска младост". Милата ни майка, горката, се плашеше, молеше ни да намалим звука: "Щото нали знаете, тази напаст, комунистите, са още тука - и са навсякъде! И са още страшни, и са още силни, спрете тия песни, че ме е страх!", така повтаряше тя, а пък ние се смеехме, щото все пак ние като нея не сме преживели онези страшни времена, в които комунистите директно са убивали; тя ги е преживяла и затова страхът от комунистите още е жив в душата й. Такива работи!

Пуснах си аз тази песен и... сълзите ми бликнаха, ето на какво е способна душата ни: толкова рядко ми потичат сълзи, а ето, сега си потекоха! Няма да ги спирам, нека да текат: ех, младост, младост! Но поне хубавото е това, че душите ни изобщо не остаряват, да, ето това е най-хубавото нещо в живота ни, което намеква, че те няма как и да умрат, нали така: нещо, което не старее, как ще грохне дотам, че да умре някога?!

Аз точно в ония наистина бурни, паметни и романтични години бях дори за известно време син кмет на Долна баня. За няколко месеца бях само временен кмет, докато се проведат първите демократични кметски (общински) избори. Тия избори се проведоха през октомври 1991 г. Тогава именно СДС победи комунистите "с малко, но завинаги". И под звука на тия песни - "Последен валс" - ний, тогава млади, танцувахме в кафенето-клуб на СДС, който синият кмет, именно моя милост, беше спомогнал да се уреди и създаде преди изборите. Брат ми тогава беше млад и болестта още не го беше съсипала. Но ето, минаха години, а нашите души и сърца си останаха все същите. Ний с моя брат Ивайло не предадохме идеалите на младостта си - идеали за демокрация, свобода, човешки правдини. И един по един ще си умрем явно с тия идеали, така и не видели реализацията им. Ще си умрем с отворени очи по тях, наште младежки идеали. Но то идеалите затова са идеали де - да ни вдъхновяват за борба в тяхно име. Няма как идеалът, колкото и да е велик, да се сбъдне съвсем, това няма как да стане. Съвършени неща в този наш грешен свят няма и не може да има. Съвършени са само идеалите в душите ни. А животът ни ще бъде такъв, какъвто си го направим сами. Животът е борба. Докато се борим за нещо по-добро и истинско, дотогава сме живи. И дотогава заслужаваме да живеем. Щом човек капитулира пред несъвършенството на света, той вече е свършил. Той вече няма за какво да живее. Няма го онова, което ще придаде смисъл на живота му: патосът на търсенето, на борбата, на стремежа. Безсмисленият живот за какво ни е? От тази гледна точка погледнато вие нима не сте забелязали колко много духовни мъртъвци - мъртъвци за духовното! - щъкат наоколо вас, уж представяйки се за "живи"?

Добре знам, че брат ми Ивайло не предаде до последния си дъх своите младежки мечти. Него затова и, изглежда, го диагностицираха като "болен". У нас, не зная дали знаете това, "болно" и "здраво", също така "ненормално" и "нормално" (пък и самите истина и лъжа) са със сменени места: здравото у нас смятаме за "болно", а болното - за "здраво". Лъжата у нас се приема за "истина", а истината - за "лъжа". Всичко у нас е таман наопаки - в сравнение с това както е по света. Нормалното у нас е "ненормално", а ненормалното - "нормално". Примерно, "нормално" е у нас да си безличник, да си малодушен, да си подлизурко пред властващите, да си траеш, да си кютиш, да си кротуваш, да не се бориш, да си дезертирал от задачата си като човек, да си подлец, да си мерзавец, ето тия неща у нас минават за "нормални", а пък хората, които биват преценявани за такива, са, респективно, и "здрави". Оня у нас, който държи да е личност, не е склонен да се откаже от достойнството си, не ще да капитулира, оня, за когото истината, а не лъжата, е достойна за почитане, който, значи, не мълчи като кютюк, а казва каквото мисли, такъв, опази Боже, се смята за "конфликтен", за "не наред", такъв бива оценяван като "вражески елемент", като "народен враг" и като какъв ли не още. И, респективно, бива мигновено обявяван за "ненормален", за "луд"; той, Ботев, милият, нима ей-така, случайно, без нищо е написал още тогава: "А пък у нас свестните ги смятат за луди..."?! Не, така е било и тогава, сега триж пъти е по-вярна Ботевата тъй горчива констатация. Щото проклетият комунизъм направи хората още по-големи нравствени уроди, подсили неимоверно българското малодушие, българската склонност към мерзости, лъжи и подлости.

Спирам дотук. Исках да кажа и това, ето, с него ще завърша. Като си отивах до преди две седмици в Долна баня, имах чувството, че покрай този голям страдалец, какъвто беше Ивайло - хора като него сякаш поемат върху себе си цялата мерзост и злоба на света! - та значи имах чувството, че от него сякаш се излъчва някаква невиждана топлина и светлина, имаща чист духовен характер; имах чувството, че сякаш съм в нещо като манастир, където големият страдалец Ивайло, поемайки върху себе си цялата злоба на света, е допринесъл за намаляването й, за нейното неутрализиране или париране. Не мога да опиша това чувство на безпределна благост, което той излъчваше когато си край него; неслучайно страдащи хора като него са били така почитани от истински вярващите в Бога хора, дотам, че са ги смятали за нещо като свети хора. Като мъченици, които според преживените страдания са толкова по-благородни - и достойни за възхищение. И ето, той, брат ми Ивайло, изглежда е бил обичан от Бога така, че тихо и безмълвно си е издъхнал, а пък лицето му излъчваше пак онази същата благост. Такива хора показват, че човек може да запази човечността си и до последния си дъх; ето, с това те оказват подобно облагородяващо влияние върху другите, уж "нормалните". Даже и в най-тежките си моменти той си остана чист като дете, не се озлоби, напротив, имаше способността да обезоръжи всяка злоба. Имал съм чувството, че ако някои от познатите ми злобни хора, които дотам са затънали в злобата си, че не само че не я усещат, ами я възприемат за нещо като "префинена доброта" (това явно е върховното нравствено уродство!), та ако подобни същностно уродиви хора можеха по някакъв начин поне за няколко минути да поседят и да разговарят с човек като Ивайло, те може би щяха да усетят и да осъзнаят своята уродивост, което, чини ми се, е предпоставка за тъй потребния им душевен поврат.

Щото истински страдалци, страдалци с най-страшното страдание са точно ония, които са си втълпили, че са нещо като "избраници на съдбата" или като "щастливци на живота"; да, онези, които не усещат и не съзнават собствената си нищожност, извратеността си, сиреч, са загубили способността си да страдат, те най-много страдат, най-мъчително е страданието, което не може да излее себе си като страдание, в страдание. И това, по моя преценка, е най-тежката загуба: да не умееш да страдаш; такава една неизразена, стаена в дълбините на душата мъка именно е най-страшното. Защото, знайно е, страданието умее да облагородява душата така, както нищо друго. Който не е страдал истински, той едва ли може да бъде и истински човек. Колкото повече сме страдали, толкова повече сме човеци. За жалост или за добро - така е.

Стремим се неистово към щастие, което само потвърждава колко слабо разбираме смисъла на страданието. Истински силни са ония, чиито души са понесли много страдания - и по тази причина душите им са били така облагородени. Щастието, разбирано плоско, развращава и деморализира човека. Да му мислят "щастливците", дето не са страдали. Или не са разбрали, че страдат, ето, това, казахме, е най-лошото, което изобщо може да сполети човека.

И какво да ви пожелая сега в така и така сложилия се контекст на разсъждението ми? Трудна работа. Може би това: умейте да се възползвате от шансовете, които страданието ви дава - за да постигнете скрития в него и тъй важен за нас, човеците, смисъл! Или просто това: бъдете човеци! Ето това последното ми по-харесва, другото ми се вижда много засукано. Бъдете човеци! - това включва всичко. Хубав ден ви желая! И приятни размисли... ако мисленето за вас изобщо е приятно. Някои го смятаме за най-приятното, но вие нас не ни слушайте, ний... та ний сме... ненормални! :-)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo