За извора на добротата

Гледам че често в Мрежата се обсъжда въпроса може ли да човек да бъде добър без да вярва в Бога. Този въпрос вълнува хората, което е прекрасно. На някои невярващи в Бога явно много им се иска да докажат, че добротата на сърцето няма никаква връзка с вярата в Бога. Да има истински добри хора, невярващи в Бога, стига това да е възможно, също е прекрасно. Доброто сърце, добротата на сърцето е най-ценното, което може да имаме.

В същото време има, безспорно, и хора, които, независимо че афишират претенцията си, че били, видите ли, "силно вярващи в Бога", не само че са със зли сърца, но и са способни на какви ли не злодеяния. (Фанатиците от "ислямска държава, примерно, или руските "православни" талибани, готови да режат главите на "извратените европейци-еврогейци"!) И какво излиза в такъв случай? Ако си истински вярващ в Бога човек необходимо следва да си и добър, добродетелен човек: щото добротата на сърцето не би следвало да е съкровище, което подобно на скъперник държиш единствено за себе си, тя следва да е дейна, да се изразява в добри дела, в постъпки, в добродетелност, в правене на добро. Невярващ в Бога човек сигурно може да има добро сърце, а също и да е добродетелен, но това със сигурност ще е крайно рядко изключение. Докато за автентично вярващия в Бога човек просто няма как да не е добър; да е недобър, зъл, подлец и пр. е просто невъзможно.

И причината за всичко това е следната: Бог, нашият Велик Създател, ни прави истински добри чрез своята неизразимо силна любов към нас самите: нашата любов и добрата е нещо като сърдечен отклик на Божията любов към нас, човеците. Само оня, който е усетил и разбрал, че толкова великият Бог те обича и цени (понеже си нещо като Негово дете!), на такъв човек сърцето му се изпълва и с обич, и с доброта - като израз на благодарност - щото в този момент именно осъзнаваш, че и другите хора няма как да не са също толкова обичани от нашия преблаг Бог. Вероятно ние, човеците, чрез любовта си един към друг, можем да преживяваме подобна духовна трансформация, но истинския, същностен и необратим духовен поврат към доброто може да е плод само на вярата в Бога. Такива автентично добри вярващи хора са голяма рядкост, но дори и субективната увереност, че вярваш в едно безкрайно добро и обичащо човека Велико Същество неимоверно подсилва любовта ни, способността да обичаме човека даже с недостатъците му, т.е. неимоверно подсилва добротата на сърцето ни.

Разбира се, тия две неща, именно вярата в Бога и добротата, влюбеността на сърцето (в човека, човешкото и човещината) се подпомагат и подкрепят взаимно, те са дълбоко и органично свързани; но това не може по никой начин да бъде обяснено на оня, който сам не го е преживял, такъв не може да го разбере, не може да повярва в него; няма как да разбере и да повярва. Значи нещо първо трябва да бъде преживяно и почувствано, та след това да можем да разберем и да повярваме. Пътят към Бога започва оттук, от култивиране на тази първична добрата на сърцето, от вслушването ни в съвестта, този Божи глас в душата на човека, от стремежа да почнем да правим добро, да се отнасяме с добро към другите хора, в това число и към непознатите, към всички.

Да чувстваш, че другите хора са твои братя, защото имате един и същ Отец, един и същ Велик Родител, именно Бог - това, предполагам, също засилва едновременно и добротата, и вярата, които, изглежда, са две страни на една и съща монета. Затова, на тази почва великият Достоевски е дал своята прочута формула, изразяваща корените на доброто и на добродетелността: "Има Бог - има морал, няма Бог - няма морал, следователно всичко е разрешено". На тази основа си позволявам да заключа следното.

Познавам много хора, които са общо взето добри, пък не са вярващи в Бога, познавам и хора, които гдето седнат и гдето станат се хвалят и се тупкат в гърдите, че били "страшно набожни", пък от опит знам, че точно такива са способни и на ужасно лицемерие, и на коварства, и на злобарщина, и на интриги, и на какво ли не още. Но това, че някой се хвали, че бил много набожен, разбира се, съвсем не го прави такъв. Истински вярващият в Бога човек не тръби за своята вяра, тя за него е нещо най-съкровено, скрито дълбоко в сърцето; и тя се проявява точно чрез това, чрез добротата, чрез правене на добри неща, постъпки, дела и пр. Този именно е критерият за същинска доброта и вяра, а не думите, не хвалбите, а делата. Неслучайно Спасителят е казал: "По делата им ще ги познаете!". Тази дълбока и неотделима връзка на истинската доброта и на истинската вяра е първото, на което искам да акцентирам. Доколкото са истински, добротата и вярата се подкрепят и се подпомагат, те съществуват в синхрон.

Като не обича Бога, като не се е влюбил в Бога, като сърцето му е останало (по някакви причини) безчувствено и безответно спрямо онази мощна Божествена любов, с която Бог ни дарява във всеки миг (самият факт, че сме живи, е израз на Божията любов и закрила, без тази последната за миг всичко можеше и може дори ето сега, в този миг, да отиде по дяволите!), то такъв човек, да допуснем, може би силно обича друг човек, да речем, може да е влюбен в своята жена, да обича децата си и пр. Може би тази чисто човешка емоция го прави добър, сигурно е така. Но това дали не е израз на някакъв природен инстинкт, по същия начин и животните се обичат едно с друго? Позволете ми в тази връзка да изкажа ето този аргумент: сърце, което е останало безчувствено и не е откликнало на толкова силната и обсебваща любов на Бога към нас, човеците, такова сърце едва ли може да обича истински пълноценно и друг човек; е, вероятно може да обича, но обичта му няма да е истински дълбока, цялостно ангажираща сърцето и душата, не може да е толкова одухотворена и одухотворяваща. Тоест, такива хора едва ли са способни на една пълноценно духовна и неегоистична любов, каквато е чисто духовната и изцяло безкористна любов на Бога към човека и на човека към Бога, а това неизбежно оставя своя отпечатък. И съм забелязал, че такива хора, чиято любов и доброта са на това чисто човешко и бих си позволил да кажа предимно сетивно ниво, са способни, обичайки истински само един човек, в същото време да са с изпълнени с презрение към всички останали хора сърца. И нещо повече от това: способни са да демонстрират без капчица неудобство своето презрение, да го показват в дела, в постъпките си, в отношението си към другите хора. И това е толкова естествено и човешко, нали така: предметът на нашата любов (този тук конкретен човек, тази тук жена или този тук единствен на света и незаменим мъж и пр.) не може да бъде заменен от никой друг, той за нас е единствен, той е нещо като наше "божество", ние го идеализираме и пр., ние сме обсебени към него, изпълнени сме с егоистично преклонение и същевременно с презрение към другите, които не са поставени на такъв висок пиедестал и пр., нали така?

Човек не може да обича всички хора, а е способен да обича най-вече един друг човек, е, и още неколцина други, примерно и родителите си, и децата си, и приятелите си, един малък общо взето кръжец, нали така? А да обичаш всички хора, да изпитваш добро чувство към всеки отделно взет човек, това вече е нечовешко, това е свръхчовешко, нали така? Това само Бог го може, нали така? Е, вярващият човек се опитва да бъде подобен на Бога, т.е. да изпитва такава една чисто духовна симпатия и любов към човеците като цяло, която без любовта и вярата в Бога е невъзможна. Защото именно Бог е любов, не нещо друго, Бог е и самата добрата, Той е извор на добротата, Бог също така е и Творец на човека, а значи и на всичко човешко, и на човещината, нали така? Или пък човещината ние, човеците, сме я сътворили, подражавайки на своя Велик Създател, така изглежда е по-приемливо, а? Е, и в любовта можем да подражаваме на Бога, т.е. изпитвайки една неподправена и чиста любов към Бога на тази основа да изпитваме любов и към всеки друг човек, като Божие чадо, виждайки в него точно това: другият човек също като теб е дете на Бога, ето, този е онтологическият корен на това, което наричаме доброта. Вероятно такива са и истински вярващите хора, това са редки хора, толкова редки, че напомнят за Бога, доказват ни, че има Бог; това са именно светци, велики аскети и пр., чиято вяра е толкова силна, че явно не е по силите на нас, човеците. Но щом такива хора е имало, предполагам, има и сега, но ние най-вероятно не ги знаем (някъде по манастирите може да ги има?), е, техният пример и живот ни показват, че има Бог, че е възможна чиста духовна любов първо към Бога, а след това вече, на тази почва, и към другите хора, към всеки един друг човек поотделно. Казвам това последното, щото "хората" не могат да бъдат обичани накуп, абстрактно, който обича "хората изобщо" май не обича нито един конкретен човек, но ако все пак наистина обича своите човешки събратя и сестри, това значи, че най-вероятно обича по един и същ жив и непосредствен начин всеки един човек поотделно. Е, някои хора обича повече, но е способен да обича всеки друг човек, да се отнася с доброта и с любов към всеки човек поотделно. Което, само по себе си, е свръхчовешко, т.е. е Божествено, нали така?!

Подетата тема е огромна и неизчерпаема, тя касае проблема за източниците на морала, за произхода на човека, на света, на живота, на вярата в Бога и т.н. Този разговор никога не може да приключи, той винаги ще бъде поставян наново и наново. Винаги ще имаме потребност от такива разговори. Тия хора, които тръбят, че били, видите ли, добри и без да вярват в Бога, нека, първо, да се опитат да станат малко по-смирени, нека да имат добрината да не навират така в очите ни своята показна доброта, която, странно, не им личи кой знае колко, нали така? Бог толкова ни обича, че ни е дал и необходимите нравствени закони, които са предпоставка за това да спасим душите си и да заживеем един добродетелен живот, това са Божиите закони, т.н. 10 Божии заповеди. Това невярващите го оценяват като "религиозна спекулация" и като "фалшификат", човеците, видите ли, били измислили и изобретили тия закони, пък вярващите били приписали всичко това на Бога! Даже и самия Бог били "изобретили" някакви долни хора: само истински долните хора винаги подозират другите хора в най-долни помисли. Ето, виждате, как в основата на всичко невярващите поставят нечистите, аморални подозрения, приписването на зли помисли у своите човешки събратя, ето как почвата на неверието в Бога, почвата на безбожничеството ражда само най-зли и долни човешки страсти, тя едва ли то може да породи добротата като такава, в нейния чисто духовен вид и израз. Но на никого никой не пречи да бъде добър колкото си иска, пък бидейки и невярващ в Бога, какво им пречи да правят добрини, да имат добри сърца, но не като претенция само, а тази доброта да им личи в постъпките - какво по-прекрасно има от това? Да, обаче това изглежда не се получава и нещо ги тласка тия хора към въпросните страсти, към празнословието, към горделивостта, към суетностите от какъв ли не род, нали така обикновено се получава? И затова насреща имаме обикновено само голи претенции, не нещо друго. За жалост. А така не стават тия работи.

То човек не може да повярва в Бога току-така, това е изключително сложен духовен процес на духовно издигане, просветляване и прераждане на човека; този човек да се издигне на едно много високо и при това чисто духовно ниво, а пък повечето хора са така обременени с чисто земни и човешки страсти и копнежи, че не могат по никой начин да се откъснат от тях и да се издигнат на упоменатото висше духовно ниво. И това нещо си им личи, то не може по никой начин да се скрие, примерно личи си им по изражението на лицето, по прическите, по походка, фигура, по начин на държане, обличане, по всичко си личи. Тия хора, да ме прощават, но излъчват една бездуховност, ето там е техният съдбовен проблем. Духовните, духовно издигнатите, просветлени хора са общо взето рядкост, идеалистите - също, е, по тази причина и истински вярващите хора са така рядко срещащи се. Пълно е обаче с какви ли не ментета наоколо - това поне нали сте го забелязали? Истинските неща и човеци са рядкост, идеални хора май няма, е, ще се задоволяваме с "човешкия матр`ьял" такъв, какъвто е. Но почвата точно по тази причина е богата и се нуждае от много орачи, сеячи, от работници; да, духовната нива си чака своите орачи, сеячи, копачи. Къде са те? Обикновено срещаме предимно най-вече претенции, пълно е с надути горделивци, с които човек не може даже да говори; толкова са суетни тия фукльовци, че повече от това едва ли може да бъде. Затова ми се ще да завърша с оня паметен призив на руския мъдрец Достоевски (цялата негова реч, от която съм взел този откъс, е произнесена в памет на Пушкин - не, разбира се, на Путин, а на Пушкин! - можете да прочетете ето тук), пък дано някой се вслуша в него:

Смирись, гордый человек, и прежде всего сломи свою гордость. Смирись, праздный человек - и прежде всего потрудись на родной ниве!

Разбирате тия думи, нали? Всяка дума в тях е и българска, няма непознати думи, тъй че би следвало да ги разбират всички, дори и тези, които не знаят руски език; не знаят, но това не ми пречи да разбират, да постигат смисъла. А ето тия думи на Достоевски разбирате ли: "Всяк перед всеми и за всех виноват"? Не, предполагам? Ето ги на български, превеждам ги заради вас: всеки пред всички за всички е виновен. Пълни са със смисъл тия думи, но спирам дотук.

Хубав ден ви желая! Бъдете добри, насърчавайте, култивирайте природната - а това значи Божията, с Божи генезис! - доброта на сърцата си. Вслушвайте се в съвестта си, в Божия глас в душите ни. Този е пътят. Лесно е. Просто не допускайте разсъдъкът да се опитва да сключва сделки със съвестта ви. Не насилвайте съвестта си да почне да се подчинява на разсъдъка, на неговите пошли сметчици. На невярващите в Бога хора, по моя преценка, точно тук им е проблемът: не слушат поривите на съвестта и на сърцето си, не чуват какво сърцето им говори, какво съвестта им нашепва, а са дръзнали да заложат на ума, доверили са се изцяло на неговите сметки; да, там им е проблемът.

Умът, разсъдъкът (не го бъркайте с разума) е нещо велико, но той е способен, без противотежестта на сърцето, да превърне човека в нравствен урод, в злодей, в комуноид, в каквото искате може да го превърне. Пазете се от едностранчиво мислещия ум, не залагайте само на него - и ще постигнете един ден ония истини, които ще направят живота ви наистина пълноценен, а вас самите ще причастят към царството на чистата духовност, именно към Божието царство. Станете ли негови вдъхновени поданици, ще се преродите и ще заживеете живот, който преди това не сте и подозирали че е възможен. Щото царството на Бога е царство и на свободата, да не забравяме и това. Истината ни прави свободни, да, този е пътят към свободата ни. Без Истината - не сметките на ума, а истината, правдата: разликата е колосална! - човекът не може да бъде човек; щото да си човек в истинския смисъл означава да си богоподобен, да си достоен за своя Велик Създател. Т.е. да си нравствено същество, способно да прави добро заради самото добро, заради самата идея за доброта, за добродетелен ред на земята. Или заради Царството Божие на земята, т.е. да работиш за очовечаването си в истинския смисъл, а в крайна сметка и за очовечаването на човеците. За човечността като такава. Или, инак казано, заради превъзходната ценност на доброто като такова и само по себе си. Това е другото име на Бог. Да, не заради някакъв интерес. Не заради нещо друго. Не примерно за това да се направите на какъвто не сте...

А вие лично нещо без интерес досега правили ли сте? Ей-така, съвсем безкористно, правили ли сте нещо добро? Добро в истинския смисъл. Кога за последен път го правихте? Какво точно направихте? Спомняте ли си? С въпросите по-нататък можете да продължите сами. Не е правилно аз да ви ги поставям. Правилното е вие самите да си ги поставяте... :-)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo