Изведнъж ми хрумна идеята да пиша едно кратко писъмце до моя колега от ПУ "Паисий Хилендарски", до отдавнашния ми познайник Стоян Зайков, с него сме работили години наред в ПУ; тия дни пък разбрах, че той наскоро се е пенсионирал като учител по философия в Образцова математическа гимназия "Академик Кирил Попов" в Пловдив, а пък за освободеното от него работно място, по една игра и ирония на съдбата, се оказа, че кандидатства и моя милост. Аз отдавна с него не съм се срещал, преди малко случайно попаднах на негов имейл в Мрежата, е, тъкмо да проверя дали имейла му се използва всее още, решавам да му пиша, пък и да му кажа нещичко; речено-сторено, ето какво ми написах:
Здравей, Стояне,
Реших да ти пиша тази сутрин, намерих случайно твой имейл на едно място в Мрежата, тъкмо да проверя дали още го ползваш.
Първо, да те поздравя за пенсионирането ти, научих случайно, че си се пенсионирал! Да си жив и здрав още много години, да си ползваш пенсията, да продължиш да работиш в областта на философията, ето това искам да ти пожелая! Човеци сме все пак, човешко е да се вълнуваме от такива събития в живота ни. Дай Боже всекиму да достигне до твоето положение, да излезе в заслужен отдих!
Как бързо се въртят годините, а, Стояне: сякаш вчера беше като работехме в ПУ, бяхме млади, ала ето, сега ти излизаш в пенсия, а пък аз се боря някак да се довлека до нея, но това е Божия работа, дали ще успея да стигна до пенсия изобщо не се знае. Имам още 8 години да работя, стажа ми вече е 32 години, знаеш, все на учителското поприще се трудя и аз като теб. А по една игра на случая тия дни разбирам, че мястото, което се освободило в ОМГ било твоето, ти си се пенсионирал, а пък аз, представяш ли, съм кандидат да те наследя! Такива работи! Мен ме поуволниха малко от предишното ми работно място, дълги години работих в ПГЕЕ-Пловдив, но дойде една нова директорка, назначена от ГЕРБ, почнах с нея (ти ме познава де) едни дискусии относно нейния сгрешен подход на ръководство, тя пък си науми да ме загащи в някакви "нарушения", започна една кампания срещу мен; е, директорите имат огромна власт и могат всичко, уволни ме крайна сметка, сега, разбира се, си има известни проблеми с правосъдието, щото и в нашето свидно отечество следва да има и закони, и законност (по моето виждане). Вече повече от година водя съдебни дела да се върна на работа, спечелих го, но директорката обжалва и делото в момента е във Върховния касационен съд, кой знае докога ще се бави там; но междувременно трябва да се живее някак, та ето, реших да кандидатствам в ОМГ. Ако ме вземат случайно в ОМГ ще зарежа ПГЕЕ-Пловдив, та директорката там да си царува там вечно и необезпокоявано - щото вече съм на стари години и в тия борби за демокрация нямам ония сили, които имах навремето, когато се знаехме. Това е.
Вчера беше събеседването. Но нещо се бави обявяването на резултата, кой знае защо стана така? Ето ти нещичко от блога ми по този въпрос: Всеки от нас в това наше вдъхновяващо време има шанс да се превърне от вечно недоволно от всичко мрънкало в същински борец за реални промени. Пращам ти този текст щото там пиша и за теб, за миналото ни, редно е да знаеш какво съм писал. Не знам дали знаеш, но аз станах блогър в последните години, модернизираме се, нови времена, нови хора, живота стана друг, и от нас се иска да се променяме. Да се надявам, че директорът на ОМГ също е модерно мислещ човек, дано не се уплаши от мен, знаеш, аз съм разбран човек, само дето имам дефекта че не прощавам на самозабравили се властници, но това си е нормално, от нас, гражданите, все нещичко следва да зависи, нали така?
Хубав ден ти желая! Дано стигне това писмо до теб, но зависи дали ползваш имейла.
С поздрав от сърце: Ангел Г.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар