Dimitar Stoyanov, млад човек, е написал нещо по повод на черната дата "9-ти септември 1944 г.", ето какво той е написал и след това можете да прочетете и моя коментар във връзка с някои неточности в казаното от него:
"Не трябва да плачем за нас, а за България", извиква Тодор Кожухаров, запявайки след това националния химн "Шуми Марица". Убит е с револвер. Десет години по-късно в Пазарджишкия затвор издъхва Атанас Буров. Гробовете им са незнайни, няма кръст, няма цветя, целта е те да бъдат забравени. Кожухаров е министър, блестящ писател и ветеран от войните, а Буров - брилянтен дипломат и банкер. Това са само две от имената и съдбите на избитите след 9 септември 1944 г. хиляди и хиляди българи.
Идването на червената власт в България тогава, отложило се с 21 години поради смелостта на нейните лидери в далечната 1923 г., се превръща в повратна точка в нейното развитие, когато конституционната, развита и европейска държава се превръща в заддунайска кремълска губерния, последствията от което се носят и усещат и до днес. Изкорененият елит, отнетата собственост, изграждането на допотопна индустрия и уродливото строителство обаче не се оказват най-зловещата последица от всичко това. Социализмът в България носи със себе си дух на зависимост, липса на предприемчивост, на лична инициатива и отговорност, изличавайки усета за свобода и издигайки в култ държавата, правейки всички нейни подчинени субекти (подчертаното е от мен, А.Г.). Именно това преобръщане в съзнанието, изличаването на възрожденския дух и заменянето му с "нов социалистически морал" днес се превръща в основната причина за ширещата апатия, цинизъм и срив.
Та, може би някой ден и това ще се промени. Може би... Чрез своя форма на онези 40 години скитане през пустинята.
А ето сега какво аз, Ангел Грънчаров коментирах и добавих, с оглед да спомогна да се отстранят неточностите и по-ясно да се открои смисълът:
Пишете "Социализмът в България носи със себе си дух на зависимост, липса на предприемчивост, на лична инициатива и отговорност, изличавайки усета за свобода и издигайки в култ държавата, правейки всички нейни подчинени субекти.", всичко е ОК, с изключение на това, че социализмът прави или превръща всички нейни подчинени в ОБЕКТИ, а не в субекти (де да ни превръщаха в субекти!). Трябва да се поправи, иначе всичко друго е добре.
И втора забележка имам: относно това "... може би някой ден и това ще се промени. Може би...". Нищо няма да се промени ако ние, българите, ние, гражданите, ние, СУБЕКТИТЕ на живота си не го направим, не го променим, а за да има същностна и смислена промяна най-напред трябва да променим нещичко в съзнанията, в мисленето си. За да не чакаме, примерно, някой друг да ни демократизира, да ни освобождава, да ни реформира и пр., а ние самите да се включим в тия неща, да спомогнем, да ги направим, да ги осъществим. Ние трябва да свършим основната работа, ти, аз, той, а не да чакаме.
Социализмът-комунизмът ни направи именно такива, чакащи, търпеливи, апатични, безразлични, дезактивирани, пасивни, сеирджийстващи, мрънкащи, нищо не правещи, не искащи да си мръднем и малкия пръст, сакън, да не би да се изморим или изхабим и пр. Ако ние самите не почнем да мислим, да действаме и да живеем демократично, сиреч, свободно, ако не станем действителни, а не мними демократи, ако не започнем да се ползваме от правата и от отговорностите си, ако не започнем реално да се ползваме от свободата си, сиреч, ако не започнем всеки ден да се борим за промяната към по-добро, да допринасяме за реформите, то нищичко всъщност няма да се промени, а трагедията на България, почнала с установяването на варварството, на бесовщината, наречена комунизъм, никога няма да свърши.
От нас, гражданите, от нас, индивидите, от нас, личностите, от нас, субектите, от нас, свободолюбивите зависи всичко, не от някой друг, не от тия отгоре, не от управниците, а именно от нас, от гражданите, от мен, от теб, от всички нас, от всеки поотделно и от всички заедно зависи всичко. Щом от обекти се превърнем в субекти, работите ще потръгнат, а дотогава, докато в мнозинството си продължим да си оставаме обекти (в недоумение гледащи като... говеда!), нищичко няма да се промени...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
1 коментар:
Може да се каже, че от гражданите зависят много неща, но не и ВСИЧКО, защото всяка свобода все някъде се натъква на ограничения и това е тривиално, макар че А.Г. тук ще възрази. Самият 9-ти септември 1944 е показателен в това отношение. Трудно е да се каже какво са можели да направят тогава българските граждани и политици, за да предотвратят нахлуването и окупацията на България от Червената армия. По-скоро нищо. Единственият възможен вариант може би е бил българската армия да заеме отбранителни позиции в Североизточна България и тогава не е ясно как щеше да постъпи Москва, дали щеше да заповяда атака или щеше да заобиколи временно България, но за да се върне към нея със сигурност по-късно, след победата над Германия, но вече с удвоена ярост.
Публикуване на коментар