Умря ли мултикултурализмът в Европа?

Мъртъв ли е мултикултурализмът в Европа, От Даниел Смилов

Канцлерът Меркел на няколко пъти вече обяви, че мултикултурализмът е мъртъв, което с радост беше подето от голям оплаквачески хор, прострял се от левицата (у нас) до национал-популистиката десница (навсякъде). Слуховете за тази смърт са преувеличени обаче. Те се дължат както на широко-разпространено концептуално объркване, така и на съзнателна политическа манипулация. Объркването свежда мултикултурализма до идеята за изолирани и социално маргинализирани гета от имигранти или други малцинства, идея, която както ще видим, е по-скоро точно обратното на обявения за покойник.

Манипулацията пък е най-разнообразна. Тя започва с глуповато-наивни шеги от рода на "големия разлом между консерватори и либерали" у нас, според който дясното е "Бог, цар и отечество", а лявото е – каквото друго е останало. По тази "логика" мултикултурализмът се пада отляво (макар че вече стана дума, че нашите леви не го искат), а пък ГЕРБ (според защитниците на "разлома") се пада чудно защо отдясно. Докато тези каламбури засега у нас са невинни, в Полша и Унгария те се реализираха в доста проблематични и направо шовинистични режими, които разделят собствените им общества и антагонизират съседите и ЕС.

Най-грубата манипулация с мултикултурализма обаче е "хибридната война" на Путин. Ако пропагандни тези, като да речем "Гейропа", изобщо имат смисъл, те целят да покажат, че един мултикултурен модел е по дефиниция слаб или поне по-слаб от една моно-, мачо-култура, за каквато Русия явно иска да се представи напоследък.

Дефиниция

В дескриптивен смисъл мултикултурализмът е съществуването на различни култури в една и съща юрисдикция, в една и съща политическа общност. В нормативен смисъл мултикултурализмът твърди, че държавата трябва да се отнася с уважение към културните различия и желанието на определени групи да поддържат своите културни практики и традиции. Мултикултурализмът, който възниква през 60-те и 70-те години на ХХ век като теория, се противопоставя на два други, алтернативни подхода. Единият е монокултурализмът на национализма: настояването всяка държава да има една култура (нещо от рода на "Бог, цар и отечество"). Другата алтернатива е космополитизмът: изоставянето на идеята за групови идентичности и преминаването към индивидуални права на граждани на света.

Изправени пред тези две алтернативи, не е чудно, че от 70-те години на миналия век повечето от развитите общества възприемат мултикултурализмът като собствена идеология – в една или друга степен. Това се отнася както за Канада, САЩ, Австралия, така и за повечето европейски държави: от Великобритания и Скандинавието до Германия.

ЕС по дефиниция е мултикултурен проект – той не може да съществува като монокултурен национализъм. Повечето от емигрантските държави – САЩ, Австралия, Канада – също са мултикултурни, веднъж след като са изоставили расизма на"превъзходството" на белия човек (отново през 60-70 години на миналия век). Държави с космополитни градове – Лондон, Париж, Берлин, Амстердам и т.н. – също трудно могат да бъдат монокултурни. В този смисъл дори един бегъл досег с понятието мултикултурализъм и неговото разпространение би учудил писачите на неговите некролози.

Митовете

Когато политическият речник на дадено общество е беден или манипулиран, митовете изобилстват. Такъв е случаят и с мултикултурализма. Всички митове трудно могат да се изброят, но трябва отнякъде да се почне: (Прочети ДО КРАЯ)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo