Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ провеждаме следните курсове: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо учим? (Заключителна част) ФИЛОСОФИЯ: М...

петък, 4 март 2016 г.

Обществото трябва да има система на гражданско възпитание, санкциониращо както простака, така и мераклиите за цензори




Политологът Огнян Минчев публикува коментара си по повод статията на Даниел Смилов "Възхвала на политическата коректност" във "Фейсбук"

Поради факта, че с удоволствие се подписвам под две трети от тезите на Даниел Смилов - както в тази статия, така и в предшестващия му текст за мултикултурализма, считам, че е добре да кажа няколко думи за оставащата една трета, която не мога да споделя.

Стар като света е подходът да се спори чрез опаковане и редуциране тезата на опонента до маргинална и неприемлива за голямото мнозинство позиция. Така собствената гледна точка по-лесно претендира за универсализъм. В анализа си за мултикултурализма Даниел прави една елегантна редукция - смесва в едно цяло две несвързани - и дори несъвместими, значения на това понятие. Първото значение се отнася до естественото многообразие на етноси, религии и култури в повечето общества в света. Дори и по време на унитарната национална държава, обединяваща населението в една господстваща официална култура, полиетничността, културното многообразие е почти всеобщо.

С изключение на десните радикали никой не спори с легитимността на този факт - просто защото са малко тези, които са готови да вият срещу луната или да спорят откъде да изгрее слънцето. Поли- или мултикултурността е факт от живота. Спорът не е върху нея, а върху социалните и политически модели, които управляват мултикултурните общества. Едно общество трябва да има универсален културен код, за да съществува като интегрирана общност.

Либералната демокрация - гражданското равенство над и ако трябва - въпреки общественото многообразие - е препоръчителният институционален и културен код за интеграция на съвременните, модерните общества.

Спорове се водят за мултикултурализма като постмодерна идеология на специфично префериране на многообразни малцинства спрямо "мълчаливото мнозинство" по начин, който подкопава системата на гражданското равенство и създава малцинствени привилегии, уязвяващи правата на другите граждани.

Затова - мултикултурализъм като многообразие - да, мултикултурализъм като войнстваща идеология на малцинствени привилегии... във всеки случай - поне под въпрос.

Същото се отнася и до тезата на Даниел Смилов за политическата коректност. В текста си той щедро смесва две различни неща. Първо - коректността като норма на възпитано публично поведение. Ако човекът е мярка за всички неща - още от Кант насам, то човешкото достойнство е мярка за обществените отношения. Расизъм, сексизъм, хомофобия, ксенофобия и всяка друга форма на дискриминация е НЕПРИЕМЛИВА. Границите на легитимното обществено поведение спрямо другия са флуидни и вариращи в конкретните обстоятелства, затова се фиксират чрез морала и закона. В училище, а преди това и в семейството трябва да се учим как да се държим с уважение към другите. Очевидно - или си възпитан човек, или се подвизаваш в пик, блиц, шоуто и в уличната мутренска грубиянщина на незавидното ни ежедневие. Гражданската и политическата коректност на дължимото възпитано отношение към другия е добродетел, за която спор не може да има - поне между възпитаните хора.

Оспорим е един много по-тесен аспект на политическата коректност - превръщането на коректността в тояга за упражняване на идеологически контрол върху другите чрез инструментите на това, което Оруел нарича new speak (новговор, новояз). Да направиш път на една дама да мине преди теб през вратата е въпрос на добро възпитание. Да бъдещ напсуван от тази дама, че си сексист, защото я подценяваш, е "политическа коректност". Да изхвърлиш от употреба понятието "негър" като обида към цяла човешка раса е изискване на гражданското възпитание. Да изхвърлиш понятието "негър" от "Чичо Томовата колиба" е "политическа коректност", която иска да контролира миналото, за да притежава бъдещето. Историята е такава, каквато е.

Нарастващите табута върху свободата на словото с цел идеологическа стерилност са метод за упражняване на репресивна власт. Защото, като има забрани, трябва да има и надзиратели - "политическите коректници" жадуват за тази роля, да упражняват власт чрез речеви надзор. Възпитано поведение и властово отношение - разликата правете сами. Едното поддържа гражданското равенство, а другото цензурира. Всяко общество трябва да създаде и да практикува своята система на гражданско възпитание и гражданско равенство, санкциониращо както простака, така и мераклиите за цензори. Универсалните рецепти са ориентир, но не и шаблон. Затова е възможно двете неща - възпитанието и цензурата - да се смесват в житейското многообразие.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари: