Село Марица – благ спомен от миналото на картата на настоящето, от Мария Галчева
Разходката ни в подножието на Рила продължава, както продължава и мисията ни да предадем нататък познанието за родния край. Този пък отиваме на юг – посоката е село Марица. Обходихме заедно цялата северна част на Самоковско, започвайки от Говедарци, слезнахме до Маджаре и Мала църква, минахме през Бели Искър, за да разкажем тази седмица за селата от другата страна.
Пътят се вие покрай село Гуцал и разкрива цялата мощ на планината – дъхът спира пред гледката на веригата, оцветена в зелено и синьо, тук-там по върховете, покрита с малки бели снежни шапчици точно като в детска рисунка. Малко по-надолу есента вече смело е нанесла червеното, кафявото, жълтото, превръщайки това в поредния си шедьовър из нашенско. Толкова е красива и пълна с история тази географска територия, наречена Самоков, че трябва да се чувстваме големи късметлии.
Тази част на Самоковска община е различна – пак сме в планината, но чувството е по-друго. Казват, че точно от Радуил надолу шоплукът се заменя от Тракия, затова и радуилци ги наричат тракийци.
Легендата разказва за трима братя – Гуце, Раде и Михал, които са основали трите съседни села (Гуцал, Радуил, Марица), но историческите сведения посочват, че в миналото селото се е наричало Махала. Селото възниква недалеч от Самоков – желязното сърце на Османската империя и неин железодобивен център някъде към средата на XVI век.
Приблизително по това време е построена и църквата „Свети Никола“ – едно невероятно място, което носи ореола на истинската святост.
Марица е свързана с първите манифактури за железодобив в района, покровителствани от рударските закони на султан Сюлейман II. Развитието на железодобива довежда през втората половина на XVI век до замогване на селото и икономически подем на целия район. Разцветът и упадъкът на селищата, разпръснати в тази част на империята са пряко свързани с железодобива. Това свидетелстват църковните книги, по чиито редове се срещат имената на все повече и повече заможни дарители – в книгата на Асен Чилингиров „Църквата „Св. Никола” в село Марица” се отбелязва, че „заможни дарители от този край, които оставят своята скромна лепта и при посещението си на християнските светини на Божи гроб и Света гора до многобройните манастири в Югозападна България изграждат нови църкви и манастири, подпомагат и възстановяването и украсата на стари църковни сгради, преживели османското нашествие”. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар