Да чуем пак забележителната реч на сър Кен Робинсън за това как училищата убиват творчеството

"Ако мъж си говори сам в гората и никоя жена не го чуе, той пак ли греши?" :-)

Сър Кен Робинсън

Приятно гледане, приятни размисли!

ПОСТСКРИПТУМ: Между другото, организирал съм няколко пъти публична прожекция на този клип в училището, в което работих (и от което на два пъти ме уволняват, обвинявайки ме, че съм "изцяло некадърен"!), става дума за пловдивската ПГЕЕ (или ТЕТ-ЛЕНИН, както още наричат това училище хората в Пловдив). Там бях създал ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, който преди години имаше голяма активност и популярност. Да, но в последните години, когато бюрократите започнаха открита война с мен (по причина на това, че дръзнах да съм различен учител!), и учениците, и учителите започнаха да се страхуват да идват в Клуба. И така, няма да забравя никога тия символични, изпълнени с дълбок трагизъм сцени: на екрана сър Кен Робинсън произнася забележителната си реч, а в Ритуалната (или в интерактивната, това е друга, не същата) зала на училището е напълно празно, в залата няма абсолютно никой (ако не броим мен, разбира се)!!! Представяте ли си какво говори, какво ни казва тази потресаваща сцена?! Както и да е, отново се сетих за тази многозначителна сцена - празната училищна зала, а сър Робинсън от големия екран разказва своите чудесни мисли за творчеството!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo