Бай Василе, идеалът, за който се бори, е жив: аз го нося в сърцето си и ще го предам на моя син!

Текстът по-долу ми беше предоставен за публикуване от неговия автор г-н Стефан Кючуков:

Разговор с Васил Узунов 

Здравей, бачо Василе, 

Аз съм Стефан. Ти не ме познаваш, но аз съм проучил всичко за теб - защото съм твой последовател. Видяхме се преди 16 г. когато ти работеше в зеленчуковия магазин до нас в Стара Загора. Първото нещо, което ме впечатли, беше твоята блага усмивка. Не си представях, че човек като теб, гледал смъртта в очите, може да се усмихва така. Осъзнах, че ти си моят жив кумир. 

Като всеки младеж и аз имах нужда от светла личност, която да ми даде пример в живота. Все още не бях взел решение да постъпя в Легиона защото не познавах историята му. Не след дълго племеника ти Душо, който тогава ми беше приятел, ме запозна с миналото и настоящето на движението. По време на неговото учредяване се обособи и младежка организация. Колебанието ми беше кратко. Родолюбивият порив надделя. Помислих си за дядо ми (по майчина линия), който е бил учител по физкултура и е членувал в организацията „Бранник”. И в най-смелите ми детски мечти не съм и сънувал, че някога пред мен ще се яви шанс да постъпя в редиците на такова родолюбиво движение. 

Паметен за мен ще остане денят, в който в сградата на бившия съд (какво зловещо място!) тогавашното СДС в присъствието на г-н Павел Юруков (Бог да го прости!) и няколко други ветерани от СБНЛ в тогавашния му вид бе проведено учредителното събрание на младежката организация на БДФ (това беше новата абревиатура), който се вля в редиците на СДС. Впоследствие разбрах, че ти си бил един от основоположниците на Легиона и един от най-страховитите негови водачи. Научих защо си бил хвърлен в затвора с две смъртни присъди. И си излежал 28 г. и 3месеца (с едно прекъсване за 6 месеца). Имаш най-дългия затворничеки политически стаж. За мен това е равносилно на подвиг, съизмерим с този на дякона Левски. 

По това време не бях започнал активно да се занимавам с литература. Но идеята влезе в съзнанието ми. Знаех, че рано или късно ще дойде времето когато ще се изправя пред по-широка аудитория от съмишленици и ще имам възможност да им разкажа за твоето велико дело. Реших да ти дам псевдонимът „Новият Левски” за да те увековеча в най-новата българска история наравно с Апостола на българската свобода.

Преди да мина към същинското повествование ще ти кажа следното. Да ме прощава Господ тогава все още не бях в лоното на Църквата. Пожелах ги. Всички тях (червени изроди!) и не само тях, ами и неродените им копелета. Всички твои мъчители, а не само тях, ами и тези, които са им нареждали. Представяш ли си, бачо Василе?! Исках да ги кастрирам с нажежено желязо. Сега, пишейки тези редове, настръхвам, вглъбявам се в себе си и все още мисля дали тогава наистина съм бил аз. И когато по-късно разбрах, че в крайна сметка са те отровили (изродите от ДС) и то по времето на правителството на Иван Костов, спрях да ги мразя, а омразата ми прерасна в ненавист. Жребият беше хвърлен. 

Към днешна дата работя по един проект, свързан с издаването на един малък сборник с проза. Това са неща, които съм писал през последните 10 години - откакто започнах да „слугувам” на писателския занаят. Разравяйки папките с черновите изведнъж дъхът ми спря. Не помня къде бях прочел следната мисъл: ”Животът не се измерва с броя на вдишванията, а с броя на моментите, в които ти спира дъхът!”. Е, това за мен беше поредният осмислен ден. В ръцете си държах писмо, което ми подари Златко от с. Бял Извор. Тогава той вече членуваше в БДФ и предложи да основем организация в родното му село. Начинанието пропадна по субективни причини, но в една от срещите с него разбрах, че се е познавал с теб и по неведоми пътища се е сдобил с едно писмо, което ти си писал до твоя приятелка. Аз го помолих да ми даде един екземпляр. Той с радост се съгласи и ми даде автограф. 

Между другото в колата по време на пътуването към града стана интересен разговор. С присъщия ми темперамент казах на бате Павел Юруков (Абесинеца), че съжалявам че не съм се родил по-рано (по тяхното време). Той се обърна (седеше на предната седалка), погледна ме бащински и се усмихна. Аз продължих монолога си вдъхновено. Изказах предположението, че сигурно щях да бъда един от най-възторжените водачи на Легиона. За финал казах, че щях да направя всичко възможно да се измъкна от гнусните им лапи и нямаше да им доставя удоволствие да ме разстрелят или да ми „лепнат” 20 календара. На питащият му поглед отговорих, че щях да се измъкна заедно с Иван Дочев с военния самолет на райха като им покажа среден пръст през елюминатора. Виждаш ли какво въображение съм притежавал по това време? Другото нещо от писмото, което особено ме впечатли беше, че въпросната дама, до която го пишеш за теб, е непозната. Ти си я виждал веднъж когато си излязъл за малко и си бил в приятелски отношения с нейния баща. Сещам се за книгата „Бялата ръкавица”, която си чел (и си я научил наизуст) през първите години, прекарани „на топло”. Когато си бил „в адиночка” в старозагорския вечер си си представял, че си на мястото на главния герой и държиш реч за свободата пред огромно множество от хора. По този начин си успял да съхраниш духа си - при тези нечовешки условия. 

Настоящето писмо, което ще предам в съкратен вариант, потвърждава думите ми. Надявам се то да заинтригува читателите. Още повече, че в него ти говориш за силата на Любовта като основен фактор, обуславящ могъществото на човешкия дух. А ето го и него. 

13.01.1976 г., затвора Стара Загора 

Мария, получих писмото ти заедно със снимката на 18.12. Благодаря ти! От този момент вече не съм сам в килията въпреки че колкото повече те гледам, толкова по-болезнено усещам самотата си. Получих честитката на 15.01 Избирайки пожеланията, ние говорим за себе си. Пишеш ми, че не можеш да си обясниш как съм попаднал отново в затвора след като съм имал силното желание да създам семейство. Отговорът ще остане за следващия път защото въпросът събуди вътрешното ми слово, което е толкова силно, че не може да се помести в този малък лист. 

Не се страхувай. Не мисли, че някаква тайнствена, подмолна сила ме е насочвала отново към затвора и желанието ми да създам семейство е оставало на заден план. Аз искам да ми вярваш. Знаеш, че думите, с които си служим, са изстрадани. Чрез тях в процеса на създаването на едни ,добри отношения", които отдавна желая, ние преоткриваме отново значението им. Така изразяваме себе си, стремежите си, бъдещето си. Всяка дума, която съм написал, я прилагам за себе си - защото човек винаги трябва да започва от себе си. И ако те са лъжа, то лъжовни сме и ние. 

Лъжа е всичко. Вярно е, че първото ми писмо до теб се яви след толкова много години, но е несправедливо и ме боли да пишеш, че през това време съм споменавал само името ти. Чрез ваши близки познавам семейството ви от преди 16 г. С баща ти се познавам лично от 13 г. При това положение нямах възможност за непосредствена изява и стоях като дежурен декор зад кулисите. Очаквах „съвета на мъдреците” да реши, че моята репутация няма да почерни живота ти. Нямах възможност да пиша или да те срещна. А импровизираното посещение през 68 г. завърши злополучно пред прага на апартамента ви. Твоето писмо, макар и кратко, сдържано и официално в най-добрия смисъл ме събуди. То се оказа достатъчно богато и интересно не само като начало на едно общуване, но и като разкриване на нашите най-интимни желания и стремежи, колкото срамежливо и бегло да ги засягаме. Макар и от голямо разстояние, и след толкова години съм щастлив, че те открих. Моят образ ти е неизвестен. Не можеш да си представиш как изглеждам. Аз смятам, че една съдбовност ни прави близки. Това става с помощта на тази продължителна неизвестност. 

За Пигмантон съществуват различни митове и сказания, но аз ще ти разкажа една друга легенда, която с твое позволение ще нарека „Да поговорим за любовта със сърцата си.” Хората не помнели от колко години прочутият ваятел Пигмантон живеел в уединение в ателието си. Всички го съжалявали. Смятали, че е загубил вкус към живота и жените. От сутрин до вечер с повишена работоспособност той ваял красота и истина, въплътени в каменни красавици. Веднъж Атина Палада решила да го посети. След като разгледала просторните градини и видяла всичко, което е сътворил, отишла в ателието му и го запитала: 

– Пигмантоне, чух, че си загубил вкус към живота и жените. Ако това е вярно как да си обясня този тежък труд, вложен в красавиците, създателки на живота и света?

– Красотата – отговорил Пигмантон – е рожба на духа. Тя е радост и истина. За да я постигна като творение съм изучавал съшността на жената отдалеч. Всеки жест, всяка мимика и движение имат свой език и говорят на душата. Всяка ласка на жената е една частица от живота и нежна покана за неговото сурово продължение. Всички жени са дъщери на Хера. От тях аз избрах и сътворих от камък тази, която обичам, която ме държи до себе си и която ме кара постоянно да работя. 

И Пигмантон отдръпнал завесата на един от ъглите в ателието. Пред очите на богинята, в цял ръст, на фона на портокалова замаска, се открила каменната мечта на Пигмантон. 

– Но тя е най-красивата от всички, които видях!? – възкликнала Атина Палада. 

– Да! – отговорил ваятелят – тя има голям вътрешен усет за женска красота и издрэжливост при опазването на добродетелите. В едната ръка държи хлебни семена, а другата е свободна. Тя е за мъжа, който ще си избере сама. Тази жена ще бъде равна на мъжа, но не и на мъжа си, защото от светая светих на глъбините си тя търси на кой мъж да се подчини, търсейки Любовта, Мъдрата сила и Справедливостта. В погледа й вложих нещо от небето, слънцето, земята и звездите. Научих я да обича, да вярва, да бъде вярна. Създадох паметта на сърцето. Тази красота не е евтина като другите, които си видяла. Тя е скъпа. Нейната цена е Смъртта, а ти, богиньо, си безсмъртна. За това тя е моя, само моя! 

– Да бъде... да бъде твоя! – пошепнала богинята. 

– Хронос, този безпощаден бог на времето, върти живота благодарение на Любовта. А какво е Вечността? И вие боговете без тази Любов? Нека от днес бог на земята да бъде Човекът, който с мъчителен труд и усилия търси и създава такава Любов. 

След тези думи каменната статуя оживяла. 

– Аз те създадох със своето въображение – извикал уплашено Пигмантон. Ти си единствена и за това те попитах доволна ли си от това, което вложих в теб? Кажи! 

– Само ме обичай и страстно ме люби. После всичко ще ти разкажа – отговорила с блеснали от обич очи първата сътворена от камък мечта... с истинските думи... на вечната жена. 

Векове наред хората чуват вътрешен глас, който ги зове към трудни и възвишени неща. Дали това не са мъките и воплите на красотата и истината, върнали се обратно в камъка, чакащи викът на своя нов Пигмантон? 

Мария, посвещавам ти този стих: 

Ако дойда, ще ли те намеря? 

Каквато в себе си те изградих. 

Дали от тебе няма да треперя, 

Че много исках, и много разруших? 

Далеч от мен, си само моя 

И всичко твое в мен бленува, и гори. 

Мечтата ми изгаря като твоя. 

Душа. В душата ми си ти. 

Когато дойда, ти не се явявай, 

Да те чакам,да те търся цял живот. 

Аз все ще идвам, ти все бягай, 

За да бъде жива любовта ми. 

Дошъл при тебе - знам - ще страдаш, 

Сърцето недоволно ще ли ме познай 

На моят образ от следите, няма да се радваш, 

Душата ти в моята ще ридай. 

И аз ще дойда, и ще искам да те галя. 

И пръстите ти да целувам – позволи. 

Душата ми да стихне... там 

Където се затварят, зениците на твойте очи. 

Твой Васил 

На раздяла ще ти кажа, че идеалът, за който се бори, е жив. Аз го нося в сърцето си и ще го предам на моя син, който носи твоето име. И нека Бог да се погрижи за душата ти в Царството Небесно! 

Ще се моля за теб, скъпи приятелю! 

Оставам завинаги твой: Стефан Кючуков 

СБНЛ 

27.03.2012 г.

ДОБАВКА: 

85 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАСИЛ УЗУНОВ

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo