В какво сублимно-сюрреалистично "събеседване" участвах вчера, кандидатствайки за учител в Хуманитарната гимназия? (Диалог)

На какво ли е крепост тъй величавата класическа сграда на Хуманитарната гимназия в Пловдив след вчерашното абсурдистко-сюрреалистично дистанционно събеседване с нейното ръководство?

Вчера в 13.30 часа според предварително публикувания график се проведе т.н. "СЪБЕСЕДВАНЕ" между моя скромна милост и Комисията по приема на учител по философия в Хуманитарната гимназия на Пловдив; както вече писах, реших и този път да кандидатствам и за това учителско място. (Макар че става дума за заместване на редовния учител, който щял да замине за три месеца в задгранична командировка или на екскурзия, не разбрах точно.) Кандидатите, както се вижда, са 7 - и единият от тях е с нАучна степен доктор по философия, което му дава огромни предимства пред останалите (нищо че дисертацията му е по политологическа тема - за идиотщините в комунисто-капиталистически Китай!). Ще ми се за моя ДНЕВНИК НА УЧИТЕЛЯ (в който пък описвам най-прилежно, като съвестен архивар, идиотщините на чисто комунистическата по същество образУвателна система в тъй приказната комунисто-капиталистическа страна МУТРОЛАНДИЯ) да опиша станалото в това (проведено "дистанционно", "в електронна среда", с оглед някой от уважаемата Комисия по приема да не попне китайски вирус!) не по-малко сюрреалистично-абсюрдистко "интервю". 

Признавам си, че вчера ми мина мисълта да запиша на видео нашия разговор (и ако знаех колко ще е интересен и многозначителен щях непременно да го направя!), но понеже, както знаете, тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ е страна на пълната законност, не се осмелих единствен аз да наруша закона в това царство на тоталната законност и на най-справедливото и ефективно правосъдие, на което без да му мигне окото, естествено, ще натика в затвора закоравял престъпник като мен, където, прочее, очевидно ми е и мястото, нали така, зер, само аз май смущавам идилията в тъй приказната ни страна?! Е, не записах на видео тоз сюблимен (нАуката разпорежда, че таз дума се пише "сублимен", но ний нарушаваме нормата съвсем умишлено!) разговор, пардон, това "събеседване", лиших по този начин световната нАучна история на културата и на образованието от един класически шедьовър, но сега, няма как, ми се налага, по указаната причина, да опиша с немощни думи тез величави абсурдистки сценки, що се разиграха вчера. 

Колебая се, прочее, дали да не опиша всичко под формата на административен документ, знаете, аз владея до съвършенство тоз литературно-художествен жанр, имам предвид дали да не напиша една есеистична жалба под формата на отворено писмо, но хайде, този път ще се въздържа, ще опиша всичко просто като есе; правя това понеже съм воден единствено от съзнанието за дълг: немам моралното право да скрия от обществото тоз толкова богат на смисъл случай, който така хубаво показва реалната ситуация в това, което наричаме, кой знае защо "образователна" система (аз, знаете, пиша таз дума ето как: образУвателна, това не е случайно, не е просто поради незнание на правописа, напротив!). За да представя контекста на вчерашната случка, ето линк към предишна моя публикация (Какво писмо написах на директора на Хуманитарната гимназия в Пловдив?, тя въвежда именно в него - за ония, които са я пропуснали. А сега да запретвам ръкавите си и почвам да пиша, макар добре зная колко е трудно с думи да се представи тъй величавия наш реален живот - и наште отношения най-вече!

Не, аз решително нямам сили, липсва ми потенциал (творчески, нямам таланта, не съм, с извинение, нито Достоевски, нито Шекспир, нито Кафка, нито Оруел, нито Йонеско, нито Бекет, нито даже Радичков не съм!) да опиша и представя цялостно и нагледно станалото; животът обаче е най-велик художник, не зная дали сте го забелязали това; каквото животът - именно живият, реалният живот! - създаде, роди, направи, сътвори нищо друго не може да го направи, роди, сътвори, създаде! И ето сега аз стоя напълно немощен пред тази грандиозна творческа стихия на живия живот - и тъпея над въпроса: как поне малко от малко да успея да ви предам тъй величествения, направо царствен, но и при това съвсем дискретен чар на нашата родна образУвателна бюрокрация?! 

Да, вчера в нашия разговор, пардон, в нашето "събеседване", се сблъскаха жестоко два свята, единият от които е изцяло излишен: какво друго да кажа, като точно таз е същината на станалото?! Боже мили, как да ви разкажа за станалото, като наистина нямам нужните творчески сили, а съм един най-обикновен човек и учител по философия - със съвсем мизерни силици в туй отношение, именно улавянето и претворяването на чара на самия живот!? Нема как, ще се жертвам и ще опитам, пък каквото стане, майната му най-после! 

Дали да не опитам да (пре)сътворя разговора, събеседването де, под формата на диалог, вярно, това е рисковано, щото нема как да представя напълно достоверно-точно станалото, все пак, по принуда, той ще има свободен, художествен характер, а аз пък, казахме, немам тия нужни творчески способности?! А така ми се ще да можех да опиша всичко точно както е било, именно под формата на един чисто нашенски диалог? Дали пък да не опитам, а? 

Щот иначе, ако обяснявам в дискурсивен маниер станалото, може пък да ми се наложи да пиша повече, повече думи да са ми необходими тогава? А на мен, признавам ми, не ми се пише, виждате колко много думи изхабих, а още даже не съм започнал, майчице: как ли ще се справя?! А пък ако почна да пиша диалог, съвсем не съм длъжен да представя целия разговор (за това немам сили!), защо пък да не представя само един фрагмент от него, сиреч, вместо да ви поднеся "цялата тъй приятно ухаеща баница", да ви поднеса само едно малко парченце от нея, та нали като я опитате, ще можете все пак да установите очарователния й неповторим вкус?! Май така ще трябва да постъпя, предвид сложността, да не кажа дори титаничността на задачата, пред която съм изправен. 

Ясно, ще постъпя така. Почвам. Боже, дай ми малко сили, моля Те, пощади ме, извади ме от немощта! Ето какво си казахме вчера по дистанционен, тъй да се рече, начин, благодарение на компютрите:

Директорът Начев: Чуваме ли се, г-н Грънчаров? Аз съм директорът Начев.

Аз: Аз Ви чувам. Вие чувате ли ме? И почти Ви виждам даже, макар картината е доста лоша.

Директорът Начев: Чудесно! Ето тук е комисията. (Изброява разни имена, нито едно не запомних, а сега не ми се правят справки, пък мога и да объркам нещо!) Ето господин Ликов (Мисля, че се казваше така този човек, вероятно беше заместник-директорът Ликов; но не съм сигурен, ако греша, моля за извинение, щото може би пък беше другият заместник-директор: Събев, аз много трудно помня имена, хиляди извинения!) ще води събеседването. Желая Ви приятен разговор! 

(Другото лице беше една дама, запомних, че е заместник-директорка, по тази причина тя носи фамилията Йорданова! По тази причина ще наричам действащите лица по-долу ето как: "Строго гледащ заместник-директор" - той излъчваше едно тъй величаво бюрократично величие; той именно предимно водеше събеседването, а пък дамата ще я наречем, за да не изпаднем в досадно разностилие, ето как: "Доброжелателно настроена заместник-директорка"! Останалите членове на комисията не ми бяха представени, те обаче мълчаха подобно на будистки монаси, дали строг обет за мълчание! Интересно е и това, че двата образа, на самия директор и на строго-гледащия заместник директор, шеф на комисията по приема, ми се сляха в един, ето така стана кой знае защо, в съзнанието си сега даже не мога да ги различа; факт, така е, а какво говори той го тълкувайте вие и както си искате!)

Строго гледащ заместник-директор: Г-н Грънчаров, имаме списък с въпроси, които ще зададем на всички кандидати; освен да започваме, щото времето е кратко?

Аз: Хиляди извинения, но искам нещо да запитам: все пак не беше ли по-добре в този виртуално-дистанционен разговор всичките кандидати да участваха едновременно, щяхме да проведем една чудесна дискусия?! На мен ми е много интересно и приятно да се запозная с другите кандидати, да чуя какви са техните възгледи, смятам, че и уважаемата комисия тогава щеше да получи по-пълни и богати дори впечатления за всеки кандидат, нали така? Но сега, за жалост, виждам, че моето толкова хубаво предложение, Бог знае защо, не е било прието...

(Строго гледащия директор понечва нещо да каже, ала е изпреварен от самия директор, който държи кратка реч, в която обяснява крайно неубедително ето какво:)

Директор Начев: Г-н Грънчаров, аз в телефонен разговор вече Ви обясних защо така сме принудени да процедираме; имаме си предварително утвърдена процедура, изработена е точкова система, ще точкуваме отговорите на всеки кандидат, щото требва да сме напълно обективни и... (И така нататък, и прочее, и ала-бала, и тинтири-минтири, и так далее, и таму подобное... простете, немам гения на Достоевски и на Шекспир, че да представя точно патоса на тази реч, доста объркана, прочее, със съвсем хилави, да не кажа отсъстващи аргументи, сиреч, не носещи понятен смисъл!)

Аз: Много жалко де. Аз предложих нещо хубаво, вярно, точковата Ви система отива по дяволите, но за сметка на това ще спечелите много, щяхте да разберете за кандидатите най-важни, истински важни неща, които сега никога няма да разберете...

Доброжелателно настроена заместник-директорка: Ние Ви разбираме, г-н Грънчаров, но както добре знаете, сме принудени да процедираме така, то е според инструкциите; всичко трябва да е законно, ний, знайно е, сме страна на пълната законност, така да се рече, не можем да си позволяваме такива фриволни неща; те може и да са хубави, ама в рамките на нашата система не работят, не се връзват с нейния, така да се рече, дух. 

(Нещо такова каза, поне така се е отпечатало в съзнанието ми, аз предупредих, че няма как да възпроизведа всичко напълно точно, дума по дума, аз не съм машина, нито съм записващо устройство, а пък да бях предложил да запишем разговора ни, щеше да настъпи пълна революция, щеще предложението ми да бъде прието с такова дружно възмущение, че нищо чудно покривът на тъй хубавата масивна сграда на Хуманитарната гимназия нищо чудно да се беше сгромолясал, да беше паднал; аз затова, с оглед да запазя покрива на тъй внушителната сградата, се въздържах от произнасянето на въпросната анархистично звучаща иновативна идея-инициатива!)

Строго гледащ заместник-директор: Г-н Грънчаров, ами да започваме с въпросите. Те са предимно от правната област, от административно-нормативната уредба, която регламентира нашето учреждение. Ще имате ли добрината да ми кажете що е това учебен план и коя е институцията, която го изработва, по какъв начин става това? А?

Аз: Господине, хубав въпрос ми поставяте, но съм длъжен да кажа нещо принципно: аз нали все пак кандидатствам за учител по философия, а не за... юридически съветник на директора? Да не е объркано нещо в списъка с въпроси, да не сте взел другия списък, със списъка за друг конкурс? Щото не мога да асимилирам каква е връзката на тоз въпрос с работата на един учител по философия? Затруднен съм да зацепя каква е връзката, въпреки своята философска квалификация. Сигурен ли сте, че сте взел списъка за изпитване на кандидатите за учител по философия? Щот по моите представи съвсем друг е смисъла, друга е същината на работата на учителя по философия, за съвсем други неща би следвало да ме питате. Очаквах да ме питате нещо примерно за моя преподавателски подход. Щото ний, учителите по философия, се занимаваме с една доста деликатна и тънка работа по духовното пробуждане, за заякването на съзнанията на младите, с оглед да започнат да мислят по-задълбочено, да разбират сложни реалности на живота и човека и пр. А Вие, простете, ми задавате един толкова... тъп въпрос, който, признавам си, абсолютно не ме вълнува. (И други неща казах в този дух, но сега не ща да ги възпроизвеждам, с оглед да не претоваря евентуалните си читатели; разприказвах се, опитах да дам убедителни аргументи в подкрепа на тезата си, свеждаща се до това че оцених първия въпрос на Комисията като прекалено тъп, с хиляди извинения! Та затова и спирам дотук, отказвам се да възпроизвеждам пълната си реч.)

Строго гледащ заместник-директор: Г-н Грънчаров, ама моля Ви се, опитайте да ми отговорите на въпроса, щото аз лично изпуснах връзката на речта Ви с това, което Ви запитах?! Отговоряте ми прекалено философски, моля Ви, върнете се на въпроса ми, знаете ли що е учебен план или не знаете, нема сега да се излагаме и да си философстваме за врели-некипели философски работи де?! (Нещо такова, нещо подобно каза въпросното строго гледащо лице, пак не мога да си спомня точните му думи, които безспорно многократно превъзхождат това, което е останало в бедната ми остаряла веке и по тази причина така нещастна памет или в побелялата ми глава! Оттук-нататък тез уточнения ще ги избегвам, с оглед краткостта!)

Доброжелателно настроена заместник-директорка: Г-н Грънчаров, и ний сме учители, и ний мислим като Вас, но разберете ни, все пак живеем в правова държава и трябва стриктно да спазваме инструкциите и наредбите, спускани отгоре, нали така?! И ний не харесваме много неща в системата, ама се виждаме принудени да търпим и да ги спазваме, да, нямаме друг изход?! Иначе всичко ще рухне в отломки ако почнем и ний, учителите, да си правим каквото ни харесва - и да потъпчем правилата! Те са измислени за наше улеснение и за наше добро, нали така?

Аз: Добре де, разбирам Ви, ама как е възможно Комисия за избор на учител по философия да ми задава такъв въпрос, който няма отношение към същината на работата на учителя по философия? Който прави плановете и програмите, нека да продължава да си ги прави, но аз като учител разсъждавам ето как, щото съм опитен и знам, че ако почна да спазвам програмите и плановете, ще стана за смях пред учениците си; аз да не съм някакъв бюрократичен буквоед или плъх, та аз, моля Ви се, съм учител: по дяволите нека да отидат всички планове и програми ако те пречат на истинския смисъл на моята работа като учител, а именно да помогна на младите хора, на моите ученици, да станат самостоятелно, свободно, пълноценно мислещи личности?! Та водещото за мен като учител е истинският, действителният интерес на учениците ми от добро, от качествено обучение, а всичко останало отива на заден план, дори нека да отиде по дяволите, ако то пречи на развитието на личността, съзнанието, способностите за мислене на младите. (И прочие, сега не ми се възпроизвежда цялата ми реч, от която Комисията изпадна в такава пълна уплаха, че в един момент даже и аз се уплаших дали некой от комисията нема да припадне от възмущение! Затуй спирам дотук, речта ми беше значително по-дълга, установих това не само по изражението на пълна досада, което обхвана изпитващото ме строго гледащо лице, но и по факта, че то почна усърдно да си гледа часовника!)

Строго гледащ заместник-директор: Боже мили, колега, както сме я почнали, доникъде няма да стигнем?! Отговаряте ми като философ, а аз немам време тук да слушам пространни философски речи. Или отговаряйте на въпросите ми, или заминавайте Вие по дяволите, ако ми позволите да ползвам Вашата терминология! Извинявайте, но вече почнаха да ме хващат нервите!

Аз: Аз съм си философ де, винаги по тази причина говоря тъкмо като философ. Нали уж търсите учител именно по философия, ако търсите човек за друга длъжност, примерно за длъжността юридически съветник на г-н Директора, е друга работа. Аз да не съм се объркал, вие да не сте Комисия за търсене на специалист по съвсем други неща, а не учител по философия?!

Доброжелателно настроена заместник-директорка: Спокойно, г-н Грънчаров, точно пред надлежната Комисия се намирате, впечатлението Ви, че сте се объркал, е погрешно. Нямам думи да кажа колко добре Ви разбирам, ама се опитайте и Вие нас да разберете де?! Имаме още 6 кандидата да изпитваме с тия въпроси, а времето Ви почти изтича както сте се разфилософствал! Какво ще правим ако и те се разфилософстват като Вас?! То бива философстване, бива философстване, ама се спрете малко де?!

Аз: Ама ето де, виждате, че по този начин показвам именно философската си същност и настройка, значи разговорът ни не е съвсем безсмислен, нали така?! Аз като съм философ каква друга своя същност да покажа? Нема как да ме натикате в кожата на бюрократичен треперко, на учител, който е страхлива мижитурка, която старателно е изучила тъй изтънчената разлика между учебен план и учебна програма, с оглед като я попитат да не обърка нещо - и от това да пропадне целият свят. Не, от мен такъв тъпанар нема как да произведете. Не ми пука какви са разликите между план и програма, да идат те по дяволите, за мен е важен, подчертавам пак, същностният интерес на учениците от добро, качествено, ефективно обучение, с оглед да им помагам да станат личности, да станат човеци, да станат личности и добри граждани. Това е истински важното за мен. Другото, простете, са досадни формалности и глупости!

Строго гледащ заместник-директор: Майната ти де, нещастнико!Ако не бях толкова възпитан, щях да кажа точно това, ама ето че сега се въздържам! Я го виж ти, разфилософствал се?! Къде се намираш ти бе?! Ще ми усуква той, ще шикалкави, ще ми се прави на интересен с тия празни приказки?! Ти да ми паднеш на улицата ще ти дам да разбереш, ама хайде сега да се правим на възпитани?! (Сами разбирате, така аз лично разчетох изражението на лицето на въпросното строго гледащо лице, той такива думи не е произнасял, той смутолеви нещо, което аз не съм запомнил, хиляди извинения, но по изражението на лицето му прочетох точно тия непроизнесени думи! Лицата също много говорят, очите също, те най-вече говорят, забелязали ли сте това?!)

Аз: Както и да е, разбирам Ви напълно. И Ви съчувствам, че сега не можете да ме праснете по главата с една бухалка, та да ми потрошите черепа. Но пък нали Ви обърках плана да ме хванете, че не зная каква е бюрократичната премъдрост на това що е "програма", ето, да видим сега колко ли точки ще ми дадете след като Ви опропастих плана да ме хванете в невежество?!

Строго гледащ заместник-директор: Ти къде се намираш бе?! Да беше тук пред мен щях да ти дам да разбереш?! Егати хулиганина си?! Какъв учител може да е тоз нещастник бе?! (Тия думи прочетох на лицето на въпросното строго гледащо лице, ама те си останаха дълбоко в сърцето му, не стигнаха до устата и езика му - по напълно понятни причини, нали така?!)

Доброжелателно настроена заместник-директорка: Господа, господа, моля Ви, недейте така?! Г-н Грънчаров май се почувства обиден, че го изпитваме като лош и недисциплиниран ученик, съжаляваме, че се появи такова усещане, хиляди извинения! Но той прекрасно разбира, че държавните образователни стандарти са за нас нещо като свещена крава и никой от нас не смее даже и да си помисли да се прави на свободен и да си преподава както и каквото си иска! Ний мразим анархията и свободата с цялата си душа! Не щем свобода, искаме си държавните образователни стандарти, щот така си живеем по-лесно. Майната им на учениците, личности ще ми стават те: ний да не сме станали личности, та ще допуснем те да стават личности? Няма да допуснем това, е, ще се преструваме, че го допускаме и го насърчаваме, ама то е ще е само наужким, лицемерно, лъжливо ще е, така да се рече; нека да сме честни да си го признаем де?! Та г-н Грънчаров, не си мислете, че ний не ги разбираме тез неща, прекрасно ги разбираме, но си пазим службата, не сме луди като Вас, че да си  счупим и ний главите заради някакви си там щури свободолюбиви идеи?! Хайде де, ще си загубим ний службите, заплатите и пенсиите заради някакви щури философски идеи, да не сме луди като някои философи?!

Ето така протече разговора ни, не точно със същите думи, но духът, патосът, атмосферата беше точно такава, за това гарантирам, смисълът беше точно такъв, поне така ми се е отпечатал в моята тъй опитна и многострадална душа (и в побелялата ми от дългия ми живот и от неговите изпитания глава!). Сами разбирате, че ако опитам да опиша разговора до самия му грандиозен финал, ще трябва да пиша още няколко часа и ще се получи не едно диалогично есе, а ще се получи диалогична повест, дори диалогичен роман може да се получи, та да засенча самия Сократ и Платон дори, нали така? Не, мерси, немам такива намерения и амбиции.

Затова, понеже ми писна да пиша, ще свърша дотук, а пък утре, живот и здраве да е, ще продължа. А може и да не продължа, щото вече комай си изпълних задачата и намерението, нали Ви показах как премина всичко - тоз фрагмент, съдържащ и некои чисто художествени метафори-хиперболи (казвам това, пиша това за да не ме даде въпросната уважавана Комисия под съд за клевета и за обида!), е многазначителен, щото се опитах да пресъздам тъкмо духа на станалото, ако ме разбирате изобщо. И тази ми беше именно целта, е, изпълних си я.

Понеже явно няма да седна друг път да пиша още, искам да кажа още няколко неща, които са важни. Всички въпроси не бяха точно такива, с такова бюрократично и формалистично-канцеларско естество, но бяха предимно такива. Питаха ме също за какво ли не, поставиха ми още не по-малко глупави въпроси (от моя гледна точка!), а накрая изтърсиха ето тоз въпрос, пред който дори и Оруел (Кафка и цялата абсурдистка компания от гении!) несъмнено ще онемее:

Доброжелателно настроена заместник-директорка: Какви награди имате, г-н Грънчаров?

Щях за малко да падна от стола като чух тоз въпрос! (Добре че столът ми има подлакътници та се задържах някак!) Какво отговорих ли? Сега ли да го опиша или друг път? (Общо взето отвърнах, че съм безкрайно богат на... наказания и на уволнения; с тях най-вече съм награждаван, а не с награди, нито пък с грамоти, нито ордени имам; с което твърде много се гордея; добавих, че също така най-голямата награда, която съм получил, са думите на благодарност от мои бивши ученици, които много често чувам или чета; благодарят ми разни мои ученици, пръснати по целия свят, че съм им помогнал навремето да станат пълноценни личности; ето тази за мен е най-голямата ми награда!) 

Хайде да спра дотук, пък ако се сетя тия дни, ще отговоря, ще напиша по-пълно какво отговорих (на останалите не по-малко сюблимни въпроси, сериозно, бяха не по-малко възхитителни и останалите въпроси!), сега просто ми се отщя да пиша (прочее, написаното е напълно достатъчно; сега разбирам това, няма повече да пиша, спирам окончателно!). Простете, ама немам сили, изчерпах се, махам се от клавиатурата! 

Хубав ден ви желая!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo