Какво не разбра таваришч-императорът Путин за Украйна?

Какво не разбра Владимир Путин за Украйна, превъзходен и просветляващ текст от Питър Померанцев, в превод на Antonia Nacheva

"Имахте ли някаква представа за Украйна преди инвазията? Можехте ли да я посочите на картата или да си представите нейното население?

Може би тя е съществувала в периферията на въображението ви, като мрачно предградие на Велика Русия – някакво подобие на страна, за която Владимир Путин твърди, че не съществува в действителност.

Не сте сами. До неотдавна и аз не познавах тази страна — а съм роден там.

Лесно е да се разбере защо Украйна обърква хората. За неосведомения външен наблюдател тя обърква всички представи за това как би трянвало да изглежда една нация. Повечето хора там са небрежно двуезични.

Тя съдържа в себе си много истории едновременно: Руската, Съветската и Австро-Унгарската империя, Полша, Румъния и, разбира се, самата Украйна. Тази решетка от исторически разкази кара мнозина на Запад да се чувстват така, сякаш страната не е съвсем реална.

Сега хората са по-информирани. Светът намери своя народ-герой. Откри нейния еврейски президент, някогашен комик, който се превърна в един по-млад и по-съпричастен Чърчил. Възрастните жени, които се подиграват на руските войници. Хипстърите, които грабват картечници. Разтревожените, но изразителни майки с техните искрящи деца, които се крият под земята. Блогърката от Инстаграм, взривена в родилното отделение.

Украинците ни припомниха какво означава думата "свобода" — която за мнозина в богатите демокрации отдавна се е превърнала в баналност. Устойчивостта на населението впечатли Запада и изненада Кремъл. Не би трябвало.

През последните няколко години се опитвам да разгадая тайната на украинската идентичност, като разговарям с украинци. В рамките на изследователския ми проект Arena, базиран първоначално в London School of Economics, а сега в Johns Hopkins University, работих с украински журналисти и социолози, за да намеря начини за укрепване на демокрацията.

Екипът ми е интервюирал хиляди възрастни хора в цялата страна. Нашата работа на терен показва, че отговорът на руската инвазия има дълбоки корени в украинската история.

Роден съм в Киев през 1977 г. от украински родители. Семейството ми беше изгонено от Съветския съюз, когато бях на девет месеца, след като баща ми, поет, беше арестуван от КГБ за чудовищното престъпление да разпространява копия от книгите на Солженицин и Набоков сред приятели.

Въпреки това никога не съм се възприемал като украинец.

Израснах в Лондон, говорейки на руски, и съучениците ми ме наричаха "руснака". За първи път посетих Украйна, когато бях на 18 години, и останах изумен: широките съветски булеварди, които се спускат към хълмове с диви гори; миризмата на бира и пирожки (пълнени кифлички), която се носи между жилищните блокове в пастелни цветове и стил "арт-нуво"; реката, която е толкова широка, че изглежда почти като море.

Киев е град на непукисти, който никога не се взима твърде на сериозно. Той е създаден за разходки и целувки. Хората сменят езиците така ритмично, че ушите ви се залюляват от гонещите се вълни на руския и украинския.

Когато го посетих през четвъртата седмица на войната, градът беше празен. От време на време напрежението се разкъсваше от писъците на сирените. Но той беше по-красив от всякога. Елегантните сгради се виждаха по-лесно в отсъствието на хора и коли, а заплахата от предстоящо разрушение правеше улиците да изглеждат още по-изключителни.

През 2014 г. силите на Путин нахлуха и окупираха най-източните покрайнини на страната, след като Майданът свали от президентския пост клептократичния му съюзник Виктор Янукович. Путин твърдеше, че защитава етническите руснаци.

Почувствах го като атака не само срещу моите приятели, семейство и страната, която бях опознал, но и срещу космополитния начин на живот и мислене.

Работата ми се насочи към Украйна и информационната война на Кремъл. Целта на руското правителство беше да раздели и отслаби страната, за да подготви почвата за нахлуване, както ясно изглежда сега. Руските държавни медии, онлайн фермите за тролове и, може би най-опасното, сбирщината от несметно богати проруски олигарси, се обединиха, за да подкопаят демократичните реформи, да очернят Запада и да разбият чувството за единство на Украйна.

Докато провеждахме нашите проучвания чрез анкети, фокус групи и задълбочени интервюта, тайните служби на Кремъл провеждаха своите собствени проучвания, търсейки уязвимите места на Украйна. Имахме усещането, че сме в постоянна надпревара да разберем по-добре що за хора са украинците. Екипът ни започна с опит да проумее отношението им към историята.

За да оправдае нашествията си, Путин нарича украинското правителство "нацисти" и описва инвазията като акт на "денацификация". Обидата е абсурдна, но и стратегическа.

Някои изтъкнати украински националисти застават на страната на нацистите през Втората световна война, защото смятат, че Хитлер ще предостави на Украйна независимост; редица от тях не се притесняват от антисемитизма на нацистите. Когато Хитлер ги предава, мнозина се обърщат срещу германците и се сражават както срещу тях, така и срещу Съветския съюз.

В съветската следвоенна пропаганда украинските националисти са окарикатурени като фашистки враг на добрия съветски гражданин. Всеки, който е израснал в тази среда, е възприемчив към подобно рамкиране.

Путин и неговите привърженици се опитват да разделят страната на уж просъветски изток и пронационалистически запад. Според нашето проучване обаче това разделение е мираж.

Има поне четири отделни групи.

Украинците, които са най-просъветски настроени, са по-възрастни, често пенсионери и с по-ниско образование, живеещи предимно в селските райони в южната и източната част на страната. Малка част от населението, по-малко от 5%, одобряваше Сталин (в Русия този процент е 70%). Споменът за Голодомора — предизвикания от Сталин глад, който убива около 4 млн. украинци през 1932-33 г., все още пари.

Друга група е по-млада и по-образована и живее в големите градове в южната и източната част на страната, като Одеса и Харков. Отношението на тези хора към Съветския съюз е по-различно. Въпреки че критикуват репресиите му, те са склонни да изпитват носталгия по предполагаемите социални "придобивки" на комунистическото минало и имат негативно отношение към украинските националисти, които са се сражавали срещу Червената армия през Втората световна война.

Групата, която най-много не харесва Съветския съюз, са образованите средни класи в градовете в Централна и Западна Украйна. Тези хора, които съставляват една трета от населението, са по-склонни да се възхищават на Степан Бандера, лидер на украинското националистическо движение през Втората световна война, който първо застава на страната на нацистите, а след това се разминава с тях.

Бандера е, меко казано, сложна фигура. Той е вдъхновен от италианския фашизъм, но прекарва по-голямата част от войната в затвора на нацистите. Много от поддръжниците му по време на Втората световна война са били пламенни антисемити. Парадоксално е, че днес либералите, които вярват, че всеки може да бъде украинец, независимо от произхода си, мислят за него в най-положителна светлина. Те му се възхищават за това, че се е изправил срещу тираните на Москва, а не за етнонационалистическите му убеждения.

Разделенията са типични за разделението между либералните градове и социално консервативните села, което се наблюдава в много европейски страни, но те не се равняват на политически предпочитания.

Огромното мнозинство от хората в цяла Украйна имат сходна визия за бъдещето: те искат култура на приобщаващ национализъм в рамките на Европейския съюз.

Когато поставихме съветски носталгици в една стая с украински патриоти, имаше много разногласия по въпроса дали е правилно да се събарят статуи от съветската епоха или дали Бандера е възхитителна личност. И все пак установихме, че хората бързо се съобразяват с гледните точки на другите. "Ако някой има нужда от статуя на Бандера, нека си я постави", каза ни жена от Източна Украйна.

И двете групи изглежда са наясно, че политиците винаги се опитват да разделят страната, и се опасяват да не бъдат манипулирани. "Няма разделение, ние сме единни. Просто сме разделени от информационна война", каза един от участниците.

Проведохме фокус групите си точно след избирането на Володимир Зеленски през април 2019 г.: той се възползва от недоволството от политиката на поляризация, за да спечели внушителните 70% от гласовете. Телевизионната му кариера напомняше за актьорски скечове от съветската епоха и комедийни шаржове, но той имаше капиталистическа оценка за предприемачеството.

По време на кампанията Зеленски беше обвиняван от опонентите си, че е идеологически неясен и не желае да говори за историята. Може би в това се крие част от неговата привлекателност: той въплъщава дълбоката украинска традиция да умееш да се разбираш с хора, чиято история се различава от твоята собствена.

Проучванията ни показаха, че в Украйна има култура на "живей и остави и другите да живеят". Предполагаемо проруските градове Харков и Одеса се гордеят със своята космополитност. На запад, в очевидно националистически градове, като Лвов, винаги е отеквала какофония от езици и църкви. Украинците са свикнали да превключват между кодове и езици. Те са обединени от знанието за своите различия.

Когато започнахме да говорим за по-новата история, разногласията относно статуите на Ленин и партизаните от Втората световна война бързо се стопиха. Участниците се опитваха да намерят думи, с които да опишат живота в късния съветски период: преживяванията им по време на ядрената катастрофа в Чернобил; спомените за роднините, изпратени на война в Афганистан; икономическите лишения и объркването през 90-те години.

Борбата за осмисляне на тези събития беше трудна, тъй като хората често избягваха да ги обсъждат. "Семейството ми изобщо не е говорило за това (съветския период)”, признава един от участниците. Хората понякога преминаваха в пасивни форми на изразяване, докато говореха – знак за това колко малко са се чувствали отговорни по отношение на близката история на страната си, като използваха фрази като "когато ни се случи независимостта.”

Украинците са били потискани от Хабсбургите, Руската империя, поляците, нацистите и Съветския съюз. В един момент дори Чехословакия заграбва парче от Западна Украйна.

След обявяването на независимостта през 1991 г. украинските олигарси се държат като поредните експлоататори колонизатори. Смята се, че само през ХХ век в Украйна са били убити около 14 млн. души в резултат на чистки, глад и Холокост. Тимъти Снайдър, историк, нарича този регион "Кървавите земи". Терминът "геноцид" е измислен от адвокат от Лвов.

"Украинският избор е изборът между несъществуването и съществуването, което те убива", пише Оксана Забужко в "Полеви изследвания на украинския секс" (1996 г., издадена на български от “Изток-Запад” през 2005 г.) — роман за това как травмата се предава от поколение на поколение.

Главната героиня е украинска писателка, попаднала в любовна връзка, изпълнена с насилие. "Ние бяхме отгледани от мъже, прецакани от всички страни по всякакъв начин", пише тя. Това от своя страна води до модел на отношения на насилие, в които мразещите себе си мъже си изкарват гнева върху жените. Това е алегорична творба: връзката на двойката символизира страна, в която историята на потисничеството прониква във всичко — от изкуството до взаимоотношенията.

Тази история на насилие и унижение е накарала украинците да мислят конспиративно. Повече от две трети от хората, с които разговаряхме по време на нашето проучване, смятат, че "тайните организации" оказват голямо влияние върху политическите решения. Тези нагласи са разбираеми, макар и вредни.

Дори в дните, предшестващи 24 февруари, много членове на украинския елит смятаха, че американските предупреждения за предстояща руска инвазия са тайно средство за принуждаване на страната да направи отстъпки. До последния момент те не приемаха сериозно намеренията на Путин.

Тъй като в миналото управниците са били колонизаторски сили, украинците имат малко доверие в правителството.

Популярността на Зеленски започна да намалява още от момента на идването му на власт (преди войната рейтингът му беше едва 30%).

Тази липса на уважение към властта означава, че украинците могат енергично да свалят управници, както направиха през 2004 и 2014 г. Но тя също така затруднява изграждането на ефективна бюрокрация. Държавата се възприема като нещо, което трябва да се избягва или което може евентуално да се използва за лична изгода.

Корупцията е смазката, която кара нещата да работят. Съдилищата се завладяват от всеки, който може да плати. Това отношение вбесява реформаторите и западните донори като ЕС. Дори когато правителството успее да изгради нова инфраструктура, хората говорят за тези постижения, сякаш са се случили по почти магически начин. Украинците просто не могат да си представят, че държавата прави нещо успешно.

Руските тайни служби изглежда са смятали, че този начин на мислене е фатална слабост: според Royal United Service Institute, британски мозъчен тръст, Кремъл е базирал плановете си за инвазия на проучвания, които са предвиждали, че украинската подкрепа за правителството ще се срине след инвазия.

Но цялото това недоверие има и обратна страна.

Хората са се научили да разчитат един на друг. Украинците се гордеят със своята устойчивост и хитрост. Те винаги са намирали начини да се самоорганизират.

Доверието в гражданското общество, в местните църкви и сдруженията на дребния бизнес е високо. Съществуват и не толкова приятни сдружения: футболни хулигани, дребни гангстери и крайно десни милиции, които след 2014 г. сформираха полкове, за да се бият в Донбас.

Бедствията са принудили хората да се сдружават. "Бедствията и скръбта ни обединяват", казваха хората, когато ги питахме. Много от интервюираните от нас разказаха как през 2014 г. активисти са се заели да хранят, обличат и осигуряват транспорт за изтощената украинска армия.

Украинските митове за националната идентичност се обединяват около един колектив: казаците — отряди от самоуправляващи се воини, които са бродили из степите. Неотдавнашен популярен филм разказваше за това как украинските евреи и кримските татари създават нелегални мрежи, за да си помагат взаимно през Втората световна война и да се борят първо с нацистите, а след това с КГБ.

Един от най-популярните коледни филми в Украйна е "Сам вкъщи", чийто сюжет резонира с историята на Украйна: малка страна, изоставена от родителите си, винаги нападана от по-големи сили и принудена да импровизира самозащита с всичко, което ѝ попадне под ръка.

В тази война украинците показват, че могат да се противопоставят на един от най-честите си и най-жестоки насилници — Кремъл. Сред приятелите, с които разговарям, има усещане, че те се борят не само срещу това нашествие, но и срещу всички други случаи, когато Украйна е била насилвана.

Самият Путин нарече инвазията изнасилване: "Спи красавицата ми, така или иначе ще трябва да се примириш с това", каза той на удивените журналисти по време на сесията си с френския президент Еманюел Макрон. В Лвов днес можете да видите плакати на жена в украинска народна носия, която пъха пистолет в устата на Путин: "Аз не съм вашата красавица", казва тя.

В сряда, 23 февруари, представихме най-новите си изследвания в Киев. Присъединих се през Zoom и видях как чувството на страх и гняв се настани в залата с ярки млади хора.

На следващия ден руските танкове навлязоха и разпръснаха екипа ни. Някои от тях се превърнаха във временни бежанци. Журналистите правят репортажи от фронтовата линия. Други са нарамили оръжие. Денис Кобзин, водещият ни социолог в Харков, ми изпрати селфи с преметната през рамо картечница.

Работата ни не е спряла. Планираме мултимедиен проект за устна история, за да запишем свидетелствата на хората за бомбардировките, изнасилванията на жени и нападенията над бежанци, така че когато камерите си тръгнат, да можем да помогнем на украинците да разкажат историята си — в съдилищата за военни престъпления, във филми и пиеси, в книги и изложби.

От миналогодишното ни проучване за това "какво обединява украинците" се появи любопитен отговор.

Когато попитахме хората кога са се почувствали най-горди, че са украинци, те почти винаги си спомняха за момент на международно признание, когато са почувствали, че Украйна е била забелязана.

Често това са били дребни неща: украинско дете, спечелило международно състезание по математика; чужденец, който им е споменал по време на почивка, че знае къде се намира Украйна.

По онова време си мислех, че този копнеж е свързан основно с идентичността, с желанието да бъдеш познат. В "Полеви изследвания на украинския секс" на Забужко героинята пътува от един международен литературен семинар на друг, принудена да докаже, че украинският език е жив, и изтощена от необходимостта постоянно да отговаря на въпроса "Украйна? Къде е това?"

Сега осъзнавам, че това желание да бъдеш видян не е свързано само с идентичността, а и със сигурността.

Да бъдеш видян от света означава, че има по-малък шанс да те убият."

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo