Искам да обърна внимание на две основополагащи книги, които са в забележителен диалог помежду си, и чиито обект на изследване е особено актуален в светлината, или по-подходящо казано — в мрака, на настоящите събития.
“Ако не можеш да ги убедиш, объркай ги” е широко разпространена политическа фраза с донякъде спорно авторство (Хари Труман или Хитлер?), циркулираща регулярно в лекционните курсове по политически науки. След президентските избори в САЩ през 2016 г. като че ли западното общество най-накрая се поразбуди и осъзна силата на това мото и колко по-лесно и трайно е да объркаш масите, отколкото да ги убедиш.
През 1952 г. в Больша́я сове́тская энциклопе́дия е включено определение за термина дезинформация: “фалшива информация с цел заблуда на общественото мнение”, а управленските структури на КГБ отлично внедряват и оползотворяват пълния потенциал на дезинформацията в своята тактическа дейност, наречена активни мероприятия.
Еволюцията на тази безнравствена практика е отлично проследена в книгата на Питър Померанцев “Това не е пропаганда”. Изследването на Померанцев е върху това как интернет, в частност социалните медии, се превръщат в мощно оръжие за манипулиране на общественото мнение, за основно средство в разпространение на хибридната война, за разбиване на репутации, за създаване на фалшиви реалности, конспирации, алтернативни факти и всякакви други реактивни израстъци на дезинформацията. Померанцев представя детайлно и с внимание мащаба на проблема, който не може да бъде подминат, защото крайната цел на атаките срещу фактите е дестабилизация на демокрацията и разцепление в обществото. Ценното в работата на Померанцев е многообхватността на изследването, представено като хронология на онлайн атаки в различни точки на света.
Една от първите жертви, с която ни среща автора е филипинската журналистка Мария Реза. Заради активната си битката срещу фалшивите новини Реза става основна мишена на президента Дутерте и непрекъснато е обект на атаки, арести и грозни обиди. През 2021 г. Мария Реза получи Нобелова награда за мир заедно с главния редактор на руския вестник “Новая газета” Дмитри Муратов.
“Това не е пропаганда” е наситена с примери за крехкостта на истината, нейната уязвимост и целенасочено преиначаване в похватите за покоряване на масите и осъществяване на контрол върху мисловните им нагласи. От тролските ферми в Русия, мрежата от “пеняботс” в Мексико, геймърският канал The Discord Channel като сборен пункт за крайно десни, до медийната среда в Сърбия, Унгария и Турция — книгата може да бъде разглеждана като широка експозиция от примери за фронтовите линии на информационните войни и фрактурите, които те нанасят, особено в неузрелите общества, каквото е и нашето.
Друг индикативен пример за удар, срещу държава този път, е безмилостната кибератака срещу Естония през април 2007 г., когато след серия от сблъсъци между русофили и десни естонци, заради паметника на Бронзовия войник в Талин, Естония усъмва парализирана от нефункциониращи сървъри. Изпълнението на обществени услуги е блокирано. Руските медии екслоадират с преувеличени и фалшиви новини, нагнетявайки още повече напрежението сред рускоезичното население в Естония.
Примерите не се изчерпват с Естония и тя не е единствената жертва на руски кибер- и инфоатаки. Нито една от сателитните на бившия СССР държави не е пощадена, но докато при едни атаките целят разединение и дезинтеграция на обществените нагласи спрямо западния свят и ЕС, то при други дезинформационните кампании са насочени към териториални присвоявания — Абхазия, Южна Осетия, Крим.
Питър Померанцев в роден в Киев, в семейство на интелектуалци, които са принудени да станат дисиденти и да напуснат Украйна, когато той е едва на една година. След почти четирисетгодишно отсъствие Померанцев се връща на родна земя, за да изследва “най-невероятната информационна блицкриг война в историята” — анексирането на Крим и разпаления военен конфликт в Донбас. Следват срещи с журналисти, активисти и свидетели на бруталната руска инвазия. Освен разказите на очевидци, Померанцев проследява и траекторията на руската дезинформационна атака, чието въображение покорява такива абсурдни върхове, че когато изстреляната от руснаците ракета сваля прелитащия над Луганска област самолет на Малайзиските авионилии, руските медии всеки ден кудкудякат нови налудни версии за трагедията — от тази, че е дело на украинците, които мислели, че това е самолета на Путин до онази, в която американците напълнили самолета с трупове на евреи, за да предизвикат руснаците и да ги обвинят пред света след това.
Тази част на книгата, фокусираща се върху Украйна, е особено подробна и интересна и категорично детронира всички про кремълски опорки за Майдана, пожарите в Одеса, и войната в Донбас, които троловете агресивно разпространяваха в първите седмици след 24 февруари. Няма да издавам повече, за да не ви ощетявам от моментите на изумление, което тези редове ще ви донесат.
Докато Померанцев разглежда информационната войната като битка за фактите и истината от позицията на журналист, Тимъти Снайдър провежда още по-дълбоко и фундаментално изследване на причините за руската инвазия в Украйна в книгата си “Пътят към несвободата”, но от позицията на историческата наука. За тази цел американският историк се връща близо сто години назад и обхожда реакционните трудове на руския философ Иван Илин, към чиято идеология Путин изпитва нескрити симпатии. Илин е роден през 1883 г. , а през 1922 г. е прогонен от Русия заради контрареволюционните си настроения. В годините на изгнание споделя симпатии към Хитлер и Мусолини, става автор на редица трудове посветени на християнския фашизъм, както и на указания и ръководства за руските лидери, които ще дойдат след края на Съветския съюз. Умира през 50-те години в Швейцария, но трудовете и личността му са възкресени от Путин, който дори организира препогребването на тленните останки на Илин в Москва.
Следвайки примера на Тукдид в описанието му на Пелопонеските войни, Тимъти Снайдър счита за особено важно обсъждането на миналото за изясняване контекста на настоящето. Поради тази причина историкът отделя нужното място в книгата си за вникването и осмислянето на идеологическите стремежи на Илин като базова основа за разбиране на вътрешната и външната политика на Путин. Снайдър интерпретира за читателя някои от най-токсичните възгледи на философа.
Обърнете внимание на следните цитати:
“Ние трябва да престанем да съществуваме като индивидуални човешки същества. “Злото започва, пише Илин, където започва личността.” Собствената ни индивидуалност доказва единствено че светът е грешен: “емпиричното фрагментиране на човешкото съществуване е неправилна, предходна и метафизически неистинна ситуация на света”. Илин презира средните класи, чието гражданско общество и частен живот, смята той, допринасят за разпада на света и отдалечаването от Бог. Принадлежността към такъв слой на обществото, който предлага на индивидите социален напредък, се отнася към най-лошия вид човешко битие: “това съсловие съставлява най-ниското равнище на социално съществуване.””
“Илин твърди, че неговата нация е “организъм от природа и духовност”, живо същество в Едем, неизкушено от първородния грях. Не индивидът може да решава кой принадлежи към руския организъм, тъй като клетките не решават дали принадлежат на тялото. Руската култура, пише Илин, автоматично носи “братски съюз” навсякъде, където се разпространява руската сила. Илин изписва “украинци” в кавички, защото отрича отделното им съществуване извън руския организъм. Този, който говори за Украйна, е смъртен враг на Русия. Илин приема за очевидност, че постсъветска Русия ще включва Украйна.”
“Според него всяка битка, водена от руснаците, е отбранителна; Русия винаги е била жертва на “континентална блокада”, извършвана от Европа. Както Илин вижда събитията, “руската нация от времето на нейното пълно християнизиране може да отчете почти хиляда години историческо страдание”. Русия не върши никакви злини; злото може да бъде извършвано само върху Русия. Фактите нямат значение, а отговорността се изпарява.”
Сега вече не следва да е изненада защо, когато група студенти питат Путин кой е любимият му историк, той посочва именно Илин, макар последния да е далеч от тази хуманитарна наука. Също не следва да е изненада и защо през 2014 г. всички членове на управляващата партия и всички руски държавни служители получават като подарък трудовете на Илин. В същото време водещия пропагандатор на Путин, Владислав Сурков, приспособява идеите на Илин към света на модерните медии.
Въпреки че мрази комунистите Илин споделя с тях някои общи възгледи, като например комичното схващането на Сталин за “заразната извратеност на западната култура”, изразено чрез джаз музиката, която както знаем е била един от двигателите към поривът за свобода, най-вече сред поляците, които тайно са настройвали честотите на радиото, за да уловят “Гласът на Америка” и да не пропускат “Часът на джаза”.
Но да се върна към книгата на Снайдър, която с хирургическа точност продължава да проследява и описва внедряването на ретроградната идеология Илин сред руския политически елит и културните среди. Снайдър споменава също и привързаността на руския режисьор Никита Михалков към философията на Илин.
Но това е само началото, т.е. едва първите петдесетина страници. Колкото повече фактите се наслояват пред читателя, толкова повече усещането за безсилие и безнадежност полепва по страниците. Тази историческа книга разнищва всеки аспект от военния конфликт с Украйна започнал много преди 24 февруари. Тук подробно са описани проектът на Путин за Евразия, междусъседски отношения, ролята на Европа и Америка, визията на съвременна Русия за останалият свят, още крайно реакционни фигури, като Лев Гумильов — синът на Анна Ахматова, конспирациите на Проханов и още безброй събития и обществени личности подклаждащи териториалните претенции на Кремъл.
Моментът на осъзнаване, че Путин е изградил една безобразна и умопомрачителна реалност, в която руското общество е принудено да вярва, е отрезвяващ, но също и отчайващ. Отчайващ защото тази лудост няма да приключи с Путин или с внезапно изненадващо поражение на руската армия, на което всички се надяваме. Политическата фикция, с която е облъчен руският народ е колонизирала миналото и настоящето, стеснила е пространството за мислене. Ще отнеме години, може би поколения, на вкоренените от този манипулативен спектакъл убеждения да изтънеят.
“Пътят към несвободата” може да се разглежда като справочник на най-новата история на Русия, каталог за най-осъдителните ѝ действия във външната ѝ политика. Снайдър проследява детайлно гласът на медийната среда след анексирането на Крим.
Сред многото поразителни събития, описани в книгата, е международната фашистка конференция, която се осъществява не къде да е, а на отнета украинска теротория на 29 август, 2014 г., където фашисти като Александър Дугин и Проханов се събират да отпразнуват продължаващата руска инвазия. Сред имената на гостите фашисти и крайно десни има и българин — покойният вече Павел Чернев.
Във втората част на книгата Снайдър също толкова експертно, съсредоточено и внимателно описва руското вмешателство по време на президенстките избори в САЩ през 2016 г., чрез действията на, осъденият по-късно, Пол Манафорт, който преди това е участвал в издигането на Янукович за президент на Украйна.
Четейки “Пътят към несвободата” не мога да не правя паралели колко хилава и подложена на непрекъснати атаки е демокрацията в България. Маниерите, поведението и разпространението на неистини в българската политическа действителност е обезпокоително отражение на прочетеното. Свидетели сме, че “Ако не можеш да ги убедиш, объркай ги” все по-често е цел на определени политически фигури. Финалният аргумент на Тимъти Снайдър е, че свободата се достига с търсене на истината. Гражданинът, пише той, който решава, че изобщо няма истина, е гражданина, който посреща с отворени обятия тирана. “Да се търси истината означава да се намери път между конформизма и самодоволството, който да води към индивидуалността.”
8 коментара:
Чета му постовете на задръстения нощен пазач Грънчаров, че и коментарите... Все едно и също - комунисти, путинисти, ма, другарко, амче... Нищо ново, нищо интересно. Едно и също злобно каканижене, без смисъл и съдържание. Нищо чудно, че е в такова състояние - сам, без близки хора и приятели, потънал в злобата си, но нарекъл се Хуманус.
Благодаря за комплиментите отворена другарко оплювачке, но немаше нужда. :-) Продължавайте да плачете...
Грънчаров взе да бълва антируски писания на ишлеме. Явно заработва тъй необходимите му 1500лв. за операция. Но при цена от наверно 20-50 стотинки на публикация, има още доста да се потруди.
Другарко, само толкова малко ли Ви плащат за да ме плюете?! :-( Язък! Таваришч Путин такъв скъперник ли е ма, другарко?!
Вероятно ти получаваш копейките от тавариш Путин. Обслужваш точно неговата теза - че се води война не срещу режима му, а срещу Русия и руският народ. Помагаш му, Грънчаров, с тия примитивни русофобски екскременти.
Другарко, предупредил съм Ви да не се напиняте толкоз много да шикалкавите като се правите на антипутинка щот може да скъсате некоя жила в мозъко си и тагда що ке праите? :-) Пък и не Ви отива да сте антипутинка, ний знаем, че сте образцова путинка и комуноидка..
Аз съм критикувал най-сурово Путин. Критикувам го и сега.
Къде това ма, другарко? Дайте линк да видим туй чудо невиждано. Путинка да критикува самия Путин...
Публикуване на коментар