Бъдете немалодушни, скъпи кандидатстващи за учителско място безработни учители, моля ви се, не допускайте да ви мачкат: борете се за да спрете униженията!

Вчера в текст под заглавие Опърничави, свободолюбиви личности, способни да дадат първия тласък на промяната в позорящия ни манталитет на послушанието са ни съдбовно необходими започнах да разсъждавам по темата за това как можем да променим характерните, типичните, обичайните отношения между училищен мениджър (директор) и учители - като елемент от голямата промяна в образователната област, към която самото време ни зове. Чакането на законови промени, които да да изменят установилия се злощастен статус в тия отношения - директорът е нещо като феодален господар, а пък учителите са нещо като покорни негови слуги - може да продължи десетилетия, но ако ние самите, дето сме включени в тия отношения, станем други, с друго съзнание, почнем да реагираме иначе, то промяната може да настъпи още сега, и то промяната към добро, към демократизиране на отношенията, към установяване на съвременни, нормални, човешки отношения.

Ще каже някой, че така било трудно, било утопия по този начин да бъдат направени промените, един вид чрез съпротива спрямо статуквото от страна на отделно взети мислещи по новому и постъпващи по различен начин личности, аз пък твърдя, че е лесно, просто трябва да се освободим от страха. Мислещият по нов начин човек, държащият се като свободен гражданин учител, разбира се, рискува да си наруши... кефа, спокойствието, блаженото вегетиране, рискува да си навлече на главата главоболия, да, но за сметка на това печели нещо безценно: ще си отвоюва достойнството, ще спаси личността си. И ще започне да съществува в съответствие с изискванията на своята велика духовна мисия. Учители с манталитет на покорни слуги е противоречие със самото понятие за учител, принизеният, свикналият да го тъпчат и да унижават учител се държи неподобаващо, а поведението му има развращаващо влияние върху съзнанията на младите, на неговите възпитаници: учителят със слугински манталитет създава възпитаници, които се държат по същия недостоен начин, т.е. слугата създава слуги, слугинското и недостойно поведение почва да се разпространява като проказа, като епидемия. Стига се в крайна сметка до положението, до което сме стигнали: в един момент никой даже не усеща, не чувства униженията, приема ги за нещо съвсем "естествено" и "нормално", обръгнал е дотам, че почва да изпитва перверзно удоволствие от тях, приятно му е да го унижават, той да слушка, за да папка; "Слушкай за да папкаш!" е нещо като девиз на този тип отвратително поведение, което е съвсем недостойно особено за учителя, който в такъв случай изменя на мисията си. Мисля че няма защо да се чудим защо у нас непристойното поведение, когато хората сами се унижават и не усещат униженията, е толкова разпространено, този манталитет се ражда именно в училищата най-вече. Щото по идея те са мястото, където където трябва да се раждат достойните личности, личностите с достойно поведение. Ето че нещата съвсем не са безобидни. Това, че позволяваме да ни тъпчат, това, че си мълчим когато се издевателстват над нас, когато си позволяваме да се подмазваме на началството, да го славословим, да подлизурстваме и пр. съвсем не са безобидни явления, особено когато учители, хора с духовно призвание и с огромна роля за възпитанието на младите, дегенерират до такова едно отвратително поведение.

Аз вчера си позволих да разкажа и една съвсем реална и конкретна история, която се разиграва в наши дни, ето, през изминалата седмица и в току-що изминалия уикенд се разигра тази твърде показателна история. Да, изцяло лична история си позволих да разкажа като пример, щото чисто теоретичното разсъждение не ми е по вкуса. Животът е истински важното, ако сме близо до него, няма да сгрешим, ето, животът ми поднесе на тепсия тази история, за да илюстрирам разсъждението си със съвсем актуална история, протичаща пред очите ми. Между другото, изминалата седмица и двете седмици, които предстоят до 15-ти септември, до началото на новата учебна година, са периодът, в който голяма част от учителството е подложена всяка година на невиждани унижения и издевателства: сега тече кампанията по назначаване на нови учители на овакантилите се по някакви причини учителски места. Знаете, огромната част от учителите се радват на т.н. "постоянно място", те са успели да се доберат до това заветно място, което им гарантира спокоен живот до пенсия, стига, разбира се, да спазват желязното правило: "Който слушка, папка, който не слушка - ритник!". За директорите това е най-щастливият период и най-сладката част от упражняването на властта им; директорът сам е учител, но да се разпорежда с човешки съдби е изглежда най-сладкото в тъй мечтаното за тях директорстване; тук изглежда и нещо от нашия национален характер се проявява, ще ми се да се спра повече на този момент, да опиша как стават нещата, те, по моята преценка, имат възлово значение. Та значи вчера се разбра очаквания от мен изход на историята с моето кандидатстване за учител по философия и гражданско образование в Математическа гимназия в Пловдив: Директорът на ОМГ отговори на писмото ми, естествено моята кандидатура за учител по философия е елиминирана по (не)ясни субективистки и дискриминационни подбуди. Тази история ми дава сгоден случай да осветля един проблем, по който никой не смее да пише, особено ако е учител; а другите пишещи пък не могат да схванат нещата, понеже никога не са преживели съответните унижения.

Та казах, това са велики и мечтани моменти за училищните директори, в които те се наслаждават от властта си в цялата й пълнота и прелест. Изглежда им е много приятно да организират тия "конкурси", с извинение, тези събеседвания, този подбор на персонал; директорът тук има пълната власт да прави каквото иска, да си избере когото иска, ако трябва, може и някое магаре да си назначи за учител, въпросът е само да го пожелае; никой не може да се меси на директора по този въпрос, в изпълнението на неговата тъй вълнуваща прерогатива. Обявява се учителското място и нещастните кандидати, безработните учители си подават документите, чакайки със свито сърце да им се усмихне един ден щастието. Безброй пъти подават документи и ако не разчитат на солидни връзки, на препоръки от влиятелни властни лица, шанса някой директор да благоволи да ги назначи заради качествата им е направо нулев; откъде-накъде директорът да има такова високо съзнание за отговорност, ние да не живеем в някакъв идеален свят, не, няма такова нещо, ние живеем в добре известния ни български свят, в който, както знаем, всичко е тъкмо наопаки на дължимото. По начало ако директорът мисли за това, за което следва да мисли, именно за доброто на младите, на учениците, ако мисли за високото качество качество на тяхното обучение, той трябва да търси под лупа най-добрия от кандидатите, оня, който най-много може да даде на учениците и на съответното училище; да, ама не, тия неща рядко се случват в нашенските родни условия, у нас, казахме, винаги всичко е наопаки на дължимото, на правилното (е, има изключения, но те са толкова редки, че само потвърждават правилото, а то е: директорите обикновено не назначават ненаши хора, а само наши, кои са наши много добре знаете, не се правете на изоглавени че не знаете, прекрасно знаете, нека да си говорим тоя пък пределно честно!).

И тъй, понеже директорът трябва да разиграе сценка, че наистина е търсил и е намерил най-добрия от кандидатите, той е способен на какви ли не факуси, но обикновено постъпва съвсем дебелашки, понеже знае, че някой от кандидатите и да се оплаче, то гласът му ще бъде глас в пустиня, казахме, че в училищата безразделно, по абсолютистки маниер властва волята на директора, на пълновластния феодален господар. Та се играе, казахме, унизителна сценка, при която директорът ще се преструва, че наистина се интересува от качествата на кандидатите, ще ги разпитва за това-онова, ще се прави на важен, на "ентелегентен", на много оправен, за милеещ, моля ви се, за интересите на горките ученици ще се представя и преструва (не слушайки отговорите им обаче, щото той отдавна знае кого ще назначи, всичката пошла оперета-мелодрама, дето се разиграва, е само за замазване на очите!), абе театрото обикновено е на висота. Респективно милите кандидати, превити почтително отдве, също трябва да се преструват, че уж вярват, че някой се интересува от техните реални качества, трябва да демонстрират, че вярват безрезервно на тази съвсем неоснователна илюзия, трябва да показват, че са много кротки, изпълнителни, че от тях ще излезе добри слуги, покорни пред волята на господаря, способни, разбира се, ако се наложи, "да му мият краката - и след това да изпият водата" и т.н., и прочие, и так далее. Разбира се, ако е мъж въпросният феодален господар-директор, а пък ти си красива дама, ще трябва да направиш нещичко че по незабележим начин да плениш сърцето му, копнеещо за ласки, особено ако пък директорът не е някакъв смачкан, а има, дето се казва, съвсем естествени "мъжки мераци" спрямо даскалиците, особено по-младичките; да, и това го има, нима се учудвате, че това го има, моля ви се, не се правете на изоглавени, пред мен тия неща не минават! Изглежда обществената престижност, тъй да се рече, на директорската професия, на професията на школския директор се дължи най-вече на този фактор, а именно, че той е началство на голяма свита от предани даскалици, които са способни да направят за шефа всичко, което той пожелае да му направят, с оглед да спечелят сърцето и благоразположението му. Любовните, абе да си го кажем направо, сексуалните апетити съвсем не са чужди на директорските сърца, е, разбира се, за тия неща не е прието да се говори, те са "обществена тайна", за която могат да си позволят да говорят само скандалисти като тоя там Грънчаров, а всички останали смирено мълчат, сакън, да не се разбере, че знаят нещичко. Нека този момент да го оставим дотук, да го имаме предвид обаче, разбира се, в очите на подобни директори младичките и красивичките кандидатки, гледащи го с покорни кравешки очи, както кравата гледа бика, са особено предпочитани, това, дето се казва, е човещинка, ний, бидейки психолози, няма да се преструваме, че не знаем за нея, че не я допущаме изобщо, напротив, допущаме я, даже имаме и безчет примери в туй отношение, но понеже сме възпитани, ще си замълчим благочинно (а иначе сме живели дълго и много сме видели, много сме преживели, много знаем, нали така?).

Разбира се, освен изтъкнатия "чисто човешки", с извинение, фактор, има и доста други, които са още по-важни, имам предвид проблема за избор на "добрия", сиреч, на "нашия" кандидат; у нас, казахме, нашия кандидат е добрия кандидат, цялата работа е как да стане така, че кандидатът да придобие статута на наш, придобие ли този статут, той вече може да е сигурен, че въпросното преподавателско или учителско място му е в кърпа вързано. Има училища, в които директорите, както подобава за същински абсолютни феодални деспоти са царували десетилетия наред, примерно, въпросната ОМГ в Пловдив е имала за директор лице, което е упражнявало властта цели 35 години!!! (Това е небезизвестният Кирчо Атанасов, който дорасна в един момент до депутат от БСП, от партията, която е майка-кърмилница, дорасна и дотам че да е носител на званието "Герой на социалистическия труд", не, изобщо не се шегувам, той наистина е носител на това звание, носител е също така и на орден "Стара планина" първа степен, даден от съпартиеца му Гоце Первановым, който, знайно е, раздаваше в един момент тия ордени сякаш са нещо като лимонадени капачки и така нататък.) Има и други директори в Пловдив по-специално (а в страната, предполагам, положението е все същото!), които също десетилетия наред са отдали на славно и блажено директорстване, примерно великият Соли Христов, директор на гимназията "Паисий Хилендарски", една колоритна личност, за която моя милост е писала, имам непосредствени, дето се казва, впечатления, даже и тук, ако не забравя, искам да разкажа една история, която има анекдотичен характер, ще я разкажа просто за да разведря тягостната обстановка, да се посмеем малко. Сега ли да я разкажа или после? Май сега й е момента, а? Само да си завърша мисълта и ще я разкажа, обещавам.

И тъй, който кандидат е от "нашите", той гледа със съвсем други очички тъй величавия директор, седнал на трона си; директорът-властелин е обкръжен от "комисия", да, за да замажем очите на долните клеветници (като тоя там Грънчаров) ще си направим комисия, която съвсем "точно", "обективно" ще отсъди, ще изобретим "точкова система", зер, ний сме модерни, ний сме привърженици на нàуката, нема да се излагаме сега я! Членовете на комисията, знаейки, че участват в театър, се правят на много строги, приличат на величави безпристрастни съдии, гледат с леден поглед мухлюто, който без никакви протекции и връзки е дръзнал да им губи времето и да се явява за учителско място, демонстрирайки, че явно не живее в този свят, явно е некакъв там фантазьор или идеалист, живеещ в лудешки фантастичен свят, който никога, другари, никога нема да се появи тук, у нас, в България, помнете ми думата! Абе мухльовците биват гледани от членовете на величавата комисия като натрапници, както и подобава да бъдат гледани въпросните мухльовци, но, разбира се, всичко трябва да се прави така, че ритуалът "безпристрастен избор" да бъде изигран що-годе прилично. Естествено, че директорът ще реши да назначи който си иска на обявеното учителско място, естествено е, че ако кандидатът има протекция от "нашата партия", тоест е наш по партийна линия, то неговата кандидатура ще бъде предпочетена като желязна, щото властта на самия господар зависи, разбира се, от ръководството на управляващата партия, от кой друг да зависи - я да не се правим на мухльовци че не знаем дори и това!

Ако пък случайно нема партийни връзки и протекции някой от нашите кандидати, тогава, на второ място, ще назначим оня кандидат, за когото се е обадило някое височайше лице от Инспектората, примерно, тогава този кандидат, имащ също желязна протекция, ще бъде непременно назначен, няма никакво значение какви са неговите качества, нема да се занимаваме сега с глупости, ний да не сме некакви там идиоти, нали така, другарки и другари?! Моя милост, говоря тук лично от свое име, аз, авторът, Грънчаров, съм бил също така и в такива комисии по избор на учители или други педагогически кадри, да, беше време в едно училище, когато и моя милост беше приближен до един директор, по-специално до една директорка, та тия неща ги знам отвътре, дето се казва, изобщо не говоря наизуст. Мога да посочвам и примери, по тази причина съм и доста опасен човек. Коварен направо. Но както и да е, темата е голяма, а аз се разпрострях, знаете, увличам се, като напипам някоя златна жила лесно не се отказвам.

Пък е и актуална темата де, хиляди нещастници в тия дни се явяват на подобни "кастинги", на подобни нашенски шоута, на подобни циркове и театри по избор на "най-достойния кандидат за учител в нашето училище", другарки и другари, нали така? Знаем, дето се казва, и кътните зъби на директорите, освен че имаме съответните наблюдения, имаме и съответната психологическа проницателност, която именно ни дава цялата истина. Пък и сме дали обет да говорим и пишем винаги самата истина, та по тази причина именно сме станали най-зъл враг на човечеството, народен враг, абе враг на човещинката, която се вихри в нашето тъй свидно отечество и е намерила тъй топъл приют в родните ни школски учреждения. А сега да кажа нещичко за това какво се случи на един "конкурс" за учител по философия в училището на знаменития многогодишен директор Соли Христов, който наскоро беше награден със званието "най-заслужил директор за цялостната му всеотдайна дейност за благото на родното образование и училище". Тия, които го наградиха, изглежда не знаят и тази негова заслуга, ето, правя нужното да им запълня празнината; не, другарки и другари, това не е "публичен донос", това е просто една вълнуваща история, която тук разказвам за разведряване на обстановката, за развеселяване, за ободряване на духовете, хора сме все пак, нали така?

Признавам, г-н Соли Христов, когото познавам от много години, е велик училищен мениджър, той, разбира се, е и голям чешит, както и подобава за такъв човек, който е удържал на всички политически бури и преврати от последните 30-тина години, издържал е на всички пленуми на БКП преди 1989 г., на всички духания на нови ветрове след 1989-та, абе такива хора като него заслужават не просто грамоти, ордени и награди, но и памятници даже заслужават. Аз нямам думи за да опиша в цялата величавост този наистина титан на родното образование, но ето, понеже нямам писателския талант, ще опиша нещо съвсем кратичко, което е само малък щрих към неговата тъй богата, предполагаме, и героична биография. Представяте ли си, удържал е като скала на всички политически бури, нито кръвожадните брадати седесари са могли да го уплашат, нито всички други останали политически кръволоци, г-н Христов, предполагаме, бидейки верен на онази все същата партия, майката-кърмилница, столетницата, успя да удържи на всички бури, ветрове, земетресения, урагани, цунамита и прочие. Но да се отказвам, няма как да очертая неговия безсмъртен героичен образ, затова спирам дотук, сега ще разкажа само вълнуващата история, в която и аз, няма начин, съм замесен.

Та г-н Христов - било е някъде в края на миналия век, някъде в ония паметни години на прелома между два века и два хилядолетия даже - бидейки директор на упоменатото училище (той още е негов директор, да му дава Бог сили и здраве да изкара на директорския пост още некоя и друга петилетка!) обяви, значи, учителско място по философия. Моя милост се яви, защото бях на постоянно място, ала бяха намалели часовете и аз години наред работех за непълна заплата, та се налагаше постоянно да си търся друго място, място в друго училище, било за допълване на часовете, било за някое по-престижно място, където заплатата е цяла. Имаше сума ти кандидати, но накрая останахме само двама: аз и една дама на почтена възраст (да не си помислите, че е някаква дама на прелестна възраст!). И двамата имахме прословутия първи клас-квалификация, а в онова време директорите на училища поне се преструваха, че спазват наредбите, санким, вълнуват се от качеството на образованието на учениците. (Тия дни видяхме, че г-н Старобратов, директора на МГ, даже не се престори, че се вълнува от такива подробности, елиминира ме, без изобщо да обърне внимание на квалификацията ми. За което заслужава едно евала, поне не си даде труда да се преструва, това неговото, така да се рече, е мъжкарско и дори пичовско поведение!) Та г-н Соли Христов ни подбра нас двамата, след това поговори с другата кандидатка и в един момент нея я пусна и повика мен. И вътре между нас се проведе следния съдържателен диалог (г-н Христов е филолог, чини ми се, т.е. е словоохотлив човек, с известни философски наклонности, та вземете предвид и това):

- Г-н Грънчаров, Вашата кандидатура е солидна, сериозна, много се колебах кой кандидат от двамата да избера, но накрая реших: ще назнача госпожа Х. Благодаря Ви за участието! Съжалявам, но мястото е само едно и Вас не мога да взема, но Вие напълно го заслужавате.

- Г-н Христов, а може ли все пак да попитам: как стана така, че везните, дето се казва, натежаха в полза на въпросната госпожа? Сам разбирате, човешко е да се вълнувам от този въпрос, тая затова питам и Ви моля да ми отговорите.

- Да, разбирам Ви, г-н Грънчаров, затова ще удовлетворя питането Ви. И при това ще бъда пределно честен с Вас: понеже във всички други отношения сте напълно равни кандидати, надделя това, че другият кандидат е... жена! Тази е причината, честно казано, да предпочета нея. Виждате, пределно съм честен. - каза това г-н Христов и ме погледна мило - за да види как ще преглътна тази хапка.

- Уважаеми г-н Христов, добре ли чуха ушите ми? Вие сериозно ли говорите? Или се шегувате? Обстоятелството, че другият кандидат е жена, за Вас е изиграло решаваща роля?

- Да, така е. Честно Ви признавам. Реших преподавателят по философия в моето училище да бъде жена. Мисля, че бях пределно ясен. Вие следва сам да разберете защо се принудих да взема това решение. Не съм длъжен да Ви давам повече обяснения. Пожелавам Ви и Вие да си намерите един ден мечтаното място.

- Г-н Христов, позволете ми, аз, така да се каже, съм философ, по тази причина съм длъжен да кажа следното: как така оценихте, че жена е по-добре да бъде учител по философия в повереното Ви училище? Простете, но това не ми звучи убедително: естеството на половия му орган да има такова фундаментално значение за един философ във Вашите очи! Аз, разбира се, нямам женски полов орган, но това не ме прави по-слаб философ! Откога жените станаха по-добри философи от мъжете, това е новост за мен, която ми се ще да обсъдя с Вас. Вие давате голям принос в историята на философстването и на учителстването.

- Г-н Грънчаров, зная, че сте голям софист, но Ви моля да не спекулирате с думите ми! Много Ви моля да не извращавате смисъла на думите ми! И в думите Ви съзирам грозен сексуален подтекст, моля Ви да престанете! Нямам повече време за губене в празни приказки. Довиждане! Успех!

- О, не, г-н Христов, Вие няма така лесно да се отървете от мен! Повдигнахте някои силно заинтригували ме проблеми, вълнуват ме тъкмо като философ. Как разбрахте, че една жена може да е по-добра в сферата на философията от един мъж. За Вас това ли е водещото, или особеността на половия й орган за Вас има такова фундаментално значение? А за сексуалния подтекст на вашето дискриминационно спрямо мъжете решение Вие сам повдигнахте въпроса. Надявам се, тази дама не я вземате за учителка по философия само защото е жена, т.е. може да бъде използвана и в прякото й сексуално значение. Вие сте мъж и във Вашите уста тия думи, именно "вземам я защото е жена", могат да бъдат, разбира се, разбрани съвсем буквално, те точно така и прозвучаха. Та чакам обяснението Ви: освен за сексуални цели как става така, че една жена може да бъде по-добра от един мъж във философстването, във философията, в обучението на младите по философия. Щом ми разкриете тази загадка, ще си тръгна, но чакам от Вас убедителен отговор.

Г-н Христов в този момент започна да се поти от напрежение! Леле, тоя наглец се опитва да му поставя неудобни въпроси, на него, на директора!!! Ще ми философства той, я го виж ти, ще ми се прави на умен! Не мога да разкажа по-нататък как протече нашия диалог, но той продължи няколко часа! Все в този дух, диалогът си го биваше, г-н Христов, казах, е словоохотлив, като се видя притиснат, се опита да ми отговори, доста неубедително, впрочем, поставих му нови и нови въпроси, стана една, която не може да се разправи тука, много е дълъг този замечателний диалог; аз тогава бях млад, издръжлив на диалози, абе какво да ви разправям повече. Г-н Христов от този диалог още ме помни и затова като ме срещне на Главната улица в Пловдив, ускорява крачка и почва да бяга по-далеч от мен; до ден днешен го прави това, е, той така си и върви де, винаги върви с бърза походка, но като си срещнем погледите, направо литва! Ох, спирам дотук, просто много писах, изморих се, а днес и започнах по-късничко да пиша, затова спирам наистина.

Хубав ден ви желая! Ще продължа разсъждението си, живот и здраве да е, съвсем скоро. И тъй, мен тия дни ме отхвърлиха съвсем грубо, без даже подобаващите театри, от учителско място в МГ; аз поисках обяснения, разбира се, директорът ще си замълчи, едва ли ще ми отговори. Ще се наложи обаче да отговаря на по-висшестоящите органи, ще се наложи да се пожалвам в институциите, включително и в Комисията за защита от дискриминация. И до обмудсмана ще се пожалвам, все още е г-н Пенчев омбудсман, има смисъл да се жалва човек на него, а стане ли омбудсомънка Майчето, тогава нема смисъл просто да й се оплакваш, но сега все още има. Ще чакам днес-утре да видя дали ще получа някакви смислени сигнали от МГ за произведения от тях гаф и ще предприема нужното. Аз, разбира се, съм доста костелив орех, г-н Старибратов може и да не знае това, е, ще му дам възможност да го научи. Край засега.

До скоро! Бъдете немалодушни, скъпи кандидатстващи за учителско място безработни учители, моля ви се, не бъдете малодушни! Дръжте се достойно и се борете за правата си, не се оставяйте да ви газят, да мачкат достойнството ви, да се издевателстват над вас! Съпротивлявайте се всеки ден, само този е начинът да настъпи промяна: промяната и тук зависи само от нас самите, не от някой друг. Ако се борим, ще променим непременно нещата, иначе, ако продължим да бъдем малодушни, от униженията няма отърване. И тогава горко ни...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo