Това, че “чистите теории за човека” едва ли могат да заинтригуват “този или онзи човек”, сиреч конкретен и смислен човек, е първото, което се налага да припомня. На второ място обаче жаждата ни за човешки истини, обслужващи съществуването, е налице у неизвратения човек. “Чистата наука” се оказва негодна да задоволи този интерес (не само по посочените тук причини!). Тогава кой е изходът, какво изобщо може да бъде направено (и какво е правено досега) с оглед преодоляването на посочената невъзможност?На първо място изкуството, особено в някои негови разновидности, се оказва понятен за всички език, който е в състояние да говори за онова, което е близко и потребно на човека - и което никой друг не може да ни каже. Поезията, драмата, романите и пр., дори и музиката, от векове изразяват така потребните ни “човешки истини”, истините, касаещи живота, съдбата и бъдещето на човека, на нас самите. От друга страна, казахме, и философията, разбирана в истинското й понятие (като любов към мъдростта), също така говори за човешкия смисъл на съществуването, за “човека като такъв” и за неговата земна орис, при това, в някои все пак редки случаи, успешно съперничи на изкуството в изразяването на този род истини.
Но в своето развитие и усъвършенстване и изкуството, и философията претърпяват известно “специализиране” и дори “професионализиране” на езика си. По този път се достига до момент, в който те вече “не са интересни” за обикновения човек и започват да вълнуват само “ценителите”, “естетите”, “художествения елит” и “меценатите” (в случая с изкуството) и също - “академичните среди”, професионалните философи, снобите и дилетантите (в случая с философията). В основата на всичко това стоят процеси в развитието на самото съзнание, което неизбежно се диференцира, специализира и “филтрира”, обособявайки “пластове”, за чието възприемане се изисква съответната особена нагласа. Това “саморазвитие” и откъсване на “чистата духовност” от непосредствено съществуващия жив човек (“неизкушен” във философията, изкуството, науката, дори и в “тънкостите” на религията!) и от неговата всекидневна потопеност в дълбоко касаещата го истина на живота му, се оказва своеобразен дефект на културата и на съзнанието, който по някакъв начин трябва да бъде преодоляван.
Моля правилно да бъда разбран: аз тук не апелирам за създаването на изкуство или на философия за “народа”, просто посочвам вакуума, духовната празнота, в която обикновеният човек е принуден да съществува. Разбира се, и изкуството особено, и философията в по-малка степен, непрекъснато търсят своя път към съзнанията на човешките същества, опитват се да разширяват силата на въздействията си върху душите, да чупят и преодоляват бариерите, които сами са изградили между себе си и човека - “като такъв” и “какъвто е”. Те имат, съответно, “по-близки” до хората “раздели” и форми, които са в състояние да ангажират “обикновеното съзнание”, да го приобщят към своите ценности, да го обогатят и издигнат до едно по-високо ниво. Макар че тази “популярност” винаги е “нож с две остриета”; но ако е налице талант, то близостта до обикновените съзнания и души също така може да роди значими ценности, което означава, че работата не е в стила и в езика, а в… смисъла, в автентичната човечност, която няма как да не “зарази” човека, щом така близко изразява… него самия, при това в жизнено значимите му измерения!
Но независимо от това трябва да признаем, че т.н. обикновено съзнание общо взето е оставено на самото себе си, поради което е още по-важно да се вникне в него, а също да се намери пролука към спотаеното там.
И какво излезе от всичко това?
В “човека сам по себе си” са налице истини на съществуването, които владеят съзнанието и душата му. Това са екзистенциални корени или пластове, до които се опитват да се доберат както изкуството, така и философията, както религията, така и в някакъв смисъл самата наука (психологията например), най-непълноценна обаче от изброените в тази насока. Оказа се, че езиците, на които говори “многоглавото чудовище” на съвременната развита духовност, независимо от задълбочеността си в търсенето на тези истини, точно поради това изпитват трудности в “понятността”, в “съобщаемостта”, в ефекта на въздействията си върху душите на “обикновените хора”, в способността си непосредствено да внушават и предават на съзнанията добитите ценности, т.е. интересуващите човека истини за него самия.
Излиза, от една страна, че ние живеем благодарение на тези т.н. човешки истини (те са разпилени в същината ни, в нашата интимност, в нашите дълбини!), а от друга страна, “контактът” ни с тях е затруднен поради закономерности в развитието на самата култура и нейните форми (наука, изкуство, философия, дори религия). Истините “за” човека трябва да съвпаднат с истините на човека, неотделими от него самия (благодарение на тях той дължи битието си, възможността за едно такова битие!), но от друга страна погледнато, самият човек се е дистанцирал и все повече се откъсва от тях, поради което е забравил за “това, което е” той самият, а когато започнат да му говорят тъкмо за това, започва да му се струва, че “всичко това не е интересно”, “не го касае”, “прекалено абстрактно е” и пр.
Значи налице са действителни трудности на изразяването на прословутите човешки истини, които се проявяват като затруднения на изкуството, науката особено, философията в опитите им да се доберат до тях и да ги изразят най-адекватно. Човек непосредствено чувства “някои истини”, под тяхна власт е, а в същото време не е способен да ги съзнава, да открои действителния им смисъл. В крайна сметка се оказва, че въпреки всичко, което “си мислим, че знаем” за себе си, днес, в началото на третото хилядолетие, ние много малко наистина знаем за човека, дори знаем значително по-малко в сравнение с онова, което са знаели преди; защото “ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост” (К. Юнг).
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар