Това е една публикация с продължение, с която моят блог отбелязва Blog Action Day.Движенията по пътищата на живота, предполага се, не са все “на равно място”, а стават “нагоре” и “надолу”. Затова може да се говори за възхождане (когато се “катерим” по стръмнини, когато се “изкачваме по-високо”), а също и за пропадане или “падение”, “падане” – когато “слизаме” от по-високо към по-ниско, т.е. движим се “надолу”. Интуицията (от която изхождам) също ни сочи, че когато възхождаме нагоре по някоя стръмнина, изразходваме повече сили. Изкачването е мъчително, трудно, изморително, а също за него се изразходва и повече време в сравнение с “пропадането” надолу или “слизането” от по-високо. Което става не само по-бързо, но и е значително по-лесно, по-малко “трудоемко”, то е с по-малък разход на сили. Изобщо изисква се много повече воля и решителност, психична и физическа сила, умения и желание при (у) възхождащия нагоре или у “катерача”, изкачващ стръмнини и вървящ по нелеки, виещи се към небето пътища и пътеки.
Докато, ясно е също, всяко “падение” или “пропадане” надолу, веднъж започнало, изглежда по “законите на гравитацията” (или по силата на някои други закони, за които ще стане дума тук) е безспорно крайно лесно за осъществяване. Но е същевременно трудно за “удържане” (спиране), а в някои случаи – ако се пада от много високо, съвсем непредпазливо – направо е невъзможно да се спре. И затова може да завърши трагично (медиците казват: “с летален изход”!). Някои падания, изпуснати от всякакъв контрол, се превръщат – погледнати отстрани – в “търкаляния”, “свличания” или “срутвания”, подобно на лавина или на порой от камъни. И тук не става дума за буквално падане, а за същински провал, за “жизнена катастрофа” или дори за “пропадане в небитието”.
Разбира се, животът е или провал, или възход – или е “тъпчене на едно място”, една рядка – дали? – възможност. Но кое от тях става, кое от тях ни се случва, вероятно зависи само от нас самите – а и от пътя, отправящ своите предизвикателства към вървящите и избралите го. Както и от целите и намеренията, които преследваме при движението си по него. Затова никой не бива да вини за ставащото с него самия някой друг, и особено пък “обстоятелствата”.
Отделни “подхлъзвания”, “спъвания”, “залитания” и други такива могат да станат причина за пълно сгромолясване или пропадане на изкачващия се нагоре – и затова на тях също трябва да им се отдели подобаващо внимание. Защото търсим целостта на движенията – във времето и пространството – което човекът е избрал и предприел.
Интуицията, на която се основаваме – за да постигнем едно чисто и неусложнено от излишества, едно ясно, необъркано и просто изложение на жизнената реалност – по-нататък ще ни подскаже и други моменти, които сега не могат да се предвидят. Разгръщането на една интуиция е спонтанен процес, който не трябва да се насилва. В определено време всеки от нас се намира на определено място (по своя път и в своя живот) неслучайно - това нарекох “място във времето”, чиято необходимост трябва да подирим и открием. Нека поне това положение ми послужи като ориентир – засега.
Възхождащият в своя живот е човек, който надмогва стъпка по стъпка едно “по-низше” (по своята ценност за живота) минало, т.е. движи се “напред” в истинския смисъл на тази дума, която на латински е “прогрес” (от “progresus”, сиреч движение напред, успех). Възхождащият в живота си всъщност “прогресира”, устремявайки се от низшето към по-висшето, от по-малко съвършеното към истински съвършеното, от “непълното” към пълноценното. Ясно е, че “изкачването”, за което интуицията ни говори (а тя латински думи не използва!), и което свързваме с усилието да се “издигнеш” по-високо в сравнение с онова, което си бил преди, е за предпочитане пред “сгромолясването” надолу, което се нарича “регрес” (от “regresus”, обратно движение) или “пропадане” по-ниско в сравнение с едно минало състояние.
Да “регресираш”, следователно, означава да се отдалечаваш от достижимата за теб пълнота на автентичното съществуване, докато да “прогресираш” всъщност едва ли е друго освен да се приближаваш към нея, а значи и към истината, вложена в теб като човешко същество, притежаващо при това своя раз-личност (индивидуалност). Но нека, преди да продължа по нашия път, извличайки нови и нови интуиции, които са свързани с “пропадането” и възхождането, да направя едно уточнение, което не бива да бъде пропускано.
Всеки разбира, че “горе” е по-добро от “долу”, същото се отнася за “висше” и “низше”, “нагоре” и “надолу”, “високо” и “ниско”, “повече” и “по-малко” и др.такива. Защо е така, защо едното заема привилегировано място в сравнение с другото (в съзнанието и в... действителността!), на какво се основава онтологическото превъзходство на едната група представи пред другата? Не е нужно да се дава някакво обяснение – такива убедителни обяснения безспорно съществуват – достатъчно е да приемем съществуващото реално съотношение между двете групи представи за непосредствена даденост на всяко човешко миросъзерцание, която има своите дълбинни основания във вътрешното естество на субективността.
Оттук следва, че всеки човек в зависимост от мястото (включително и “във” времето), което заема, носи със себе си своите си “горе” и “долу”. Те са такива за него, а възхождането или пропадането се “случват” (не случайно обаче!) на него – и с него. Намиращият се “под” (или: “по-ниско”) в сравнение с друг възприема “долу”-то на последния като свое “горе” – което обаче включва и неговото (на “висшестоящия”) “горе”, започващо оттам, където той се намира. Това наслагване на “горе” и “долу” на изкачващите се по “стръмнините на живота” е причината за всеобщността на посоките, които не могат да бъдат смесвани и обърквани, а са общовалидни за всички – независимо от това кой къде се намира.
(Следва продължение)
Няма коментари:
Публикуване на коментар