Тази неделна сутрин ми се щеше да напиша нещо по сериозна философска (човешка) тема, ала явно си запълних времето с други неща (предимно политически отзиви и коментари, а също и по повод на поредния нов проекто-закон за образованието) и явно няма да мога да напиша нещо по-значимо, въпреки че много ми се пише. Не зная как ще се освободя, как ще се отърся от тия злободневни грижи и проблеми, та да се захвана някога с истински важното; дали да не избягам някъде в планината и в някоя пещера да се отдам на чиста философия и на общение с Духа? Едва ли съм способен на такъв подвиг, е, ще я карам криво-ляво както досега, с всичките си раздвоения, с носталгията си за към онова пълно отдаване на трепетите на Духа, за което така копнее душата ми.
Май така ще си остана - от младите си години все си мечтая да се отдам изцяло на чисти духовни занимания, ала това съвсем не ми се удава. И се лутам, разпилявам се, търся време и спокойствие, захванал съм се с прекалено много работа и на моменти се усещам, че работя като вол, без да е щадя, ала... за истински важното все не остава време и спокойствие. Имам си мечта, останала още от най-младите ми години: да поработя, да пиша за изкуството (да напиша книга по естетика, да напиша своя философия на изкуството, на красотата и пр.) и, второ, да работя много по-усърдно в областта на философския анализ на религията и на вярата в Бога. Но май както е тръгнало до тия чисто духовни сфери няма да успея да стигна поради дефицит на време, но е факт, че влечението ми е голямо, отколе имам пиетет към тях. Около философията нещичко направих, но ето за тях няма да ми стигне явно времето, пък и силите. Щото именно правя куп неща, по които никой не ще да ме отмени (примерно, правя предпечат на две списания, на вестник, ето тия неща страшно ме обременяват и разконцентрират, пък и очите ме болят, щото прекалено много време дневно седя зад монитора). Такава ми е била явно съдбата: да бъда труженик, а не аристократ на духа. Не броя тук грижите около изкарването на насъщния хляб, ония битки, в които се оказах въвлечен заради моята позиция по проблемите на образованието, включително и съдебни и т.н.
Та ми се щеше да поразсъждавам по тази мисъл дето е на изображението по-горе, ала ето, времето напредна, времето ми за писане се изчерпа, трябва да се захващам с по-обикновената, нетворческа, рутинна работа: да правя редакцията и предпечата на списание ИДЕИ, на последната му, трета книжка за тази година. Следващата, 2015-та година ще е седма от създаването му (!), устоях вече толкова години в тия невъзможни условия да правя нещо, което е превъзходно (независимо какво говорят "доброжелателите"), и то почти сам, без някаква особена помощ и подкрепа. Някой да ти подаде ръка да та ти помогне в нашите условия е същинска рядкост, виж, да стоят, да гледат сеир, да ти подхвърлят разни обезнадеждаващи реплики и да чакат с нетърпение провала ти - такива има в изобилие. Изобилие, цяла навалица има и от тия, които мълчат, с оглед да не дадат някакъв знак, че те обнадеждават, мълчат, с оглед да те обезнадеждят. Това пак е част от нашенската господстваща психология. Така са ставали нещата винаги у нас. Че стават така нещата е обаче знак, че правиш нещо истинско. Ако се бях захванал с някакво менте, щяха на ръце да ме носят. Щом мълчат, значи всичко е наред, значи посоката ми е вярна. Това за мен е главният импулс да продължавам.
И единствената опора в положението, което имам, за мен в тази ситуация е Бог. Неговата мощна подкрепа я усещам във всеки един миг - със самия факт, че още имам сили, щото без Бог аз отдавна нямаше да има сили; Бог е изворът на тия духовни сили, които още ме крепят. Няма откъде другаде да са тия сили. Ето я единствената причина да работя с пълно отдаване. Щото си имам мощен Съюзник и Вдъхновител. Най-мощният. Толкова мощен, че е самата Мощ! Блазе на тия, които имат толкова силна подкрепа.
Е, знайте това - и с него ще завърша: наистина никога Бог не оставя ония, които се вдъхновяват от чисти духовни помисли. Бог винаги е с такива хора. Той Единствен е и при ония хора, на които им е много тежко, които не са разбрани, които са обругани, които се мятат като риба на сухия като пустиня пясък. Ето на такива хора Бог подава ръка и ги подкрепя. Тъй че място за отчайване за вярващия в Бога човек няма. Мили Боже, а как ли живеят ония хора, които нямат усета за такава най-мощна подкрепа от нашия толкова велик Създател?
Аз лично не си представям това как тия хора изобщо живеят. Предполагам нещо друго ги крепи, щото без подкрепа не може да се живее. Сигурно някакви илюзии ги крепят, знам ли? Или пък ги крепи самата озлобеност, щото може би виждат смисъл в това да вредят, да газят други личности, да е издевателстват?! Нещо сигурно ги крепи. То човек има в крайна сметка тия варианти: или да си с Бога, или да си против Бога. Щом си против, щом си стигнал дотам, че да воюваш с Бог, тази бесовщина за теб явно е нещото, което ти дава сили. Не зная, но е пълно с хора, отдадени на какви ли не бесове. И на каква ли не бесовщина. Примерно, на бесовщината, кореняща се в плътта. (Имам предвид отдаването на т.н. "сексуален героизъм" и "атлетизъм", в служенето на нагона ня тялото и на плътта.) Или в парите. Или в горделивостта, в ламтежа за слава. Или в властолюбивостта. Или в ненавистливостта спрямо свободата и личността. Всякакви бесовщини има наколо нас, бесовщини бол, на който си искаш се отдай. Виж, да се отдадеш на чистата духовна връзка с Бога в наше време сякаш е същинска рядкост. Или има такива хора, а, какво ще кажете? Сигурно има. Доколкото сме човеци, дотолкова това нещо го дължим на вярата си в Бога - или в отдадеността на Божия закон на морала. Но това вече е голяма тема. Да спра дотук.
Хубав ден ви желая! Моля ви, не забравяйте, че всички ние, доколкото сме човеци, сме Божии, сме Божии чада, деца, синове, дъщери. Божието у нас да не погубваме, в Божията искра в душите ни е самата истина, разгадаването на загадката на живота...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие
Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността),
, 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
