Думата философия (φιλοςοφια) е с гръцки произход и означава любов към мъдростта. Измислил тази дума Питагор (вт.пол.на VІ в. – началото на V в.пр.н.е.) от остров Самос, познат ни като математик, откривател на известната теорема, въпреки че той е бил преди всичко друго философ. Питагор сметнал, че за смъртния човек не е по силите самата мъдрост – качество на боговете! – затова той трябва да се задоволи поне с любовта към мъдростта, което съвсем не е малко и е нещо божествено у смъртния човек. Оттогава стремящите се към мъдростта, които по-рано били наричани “софоси” (мъдреци), започнали да се определят като философи, т.е. влюбени в неземната, божествена мъдрост.С това, че философията е любов към мъдростта е казано почти всичко, към него малко може да се прибави. Ако един човек не е преживял същото, ако не е почувствал любов към мъдростта, ако сърцето му не е преизпълнено с това велико чувство, то на такъв едва ли ще му помогнат и най-изтънчените обяснения за това какво е философията. За да разберем какво е любовта към мъдростта, и какво е самата мъдрост, оказва се, трябва най-напред да се влюбим в нея, да открием сърцето си за това чувство, и едва тогава думите вече могат да направят своите несъвършени опити да го изразят. Как да отворим душите си за любовта? – това може би е първото, което трябва да се запитаме. Ако любовта е прояснена и разбрана, то и любовта към мъдростта – нейна “разновидност” – ще ни се открие.
Знаем, че любовта се ражда, а не се “прави”, т.е. тя не може да бъде принудително предизвикана, създадена или сътворена, понеже е нещо живо; може би тъкмо любовта е най-живото, защото тъкмо тя ражда живот. Любовта нахлува спонтанно и изведнъж, овладява душата ни и изцяло преобразява живота на влюбения. Любовта е дълбока страст, пълна отдаденост на любимото, опияняващо влечение, на което никой не може да устои, тя е “безумие”, “лудост” и дори “бяс”, потребност да се слееш без остатък с “предмета” на влудяващото желание, любовта е копнеж по недостижимата и вечно убягваща ни пълнота и хармония. Любовта е трепет, при който душата ни е станала силно опъната струна, отзвучаваща и резонираща и на най-малкия отклик отсреща, тя е неописуемо вдъхновение и безкрайно интензивен живот, във властта на който всеки смъртен жадува да се отдаде. Цялата поезия от векове се опитва да изрази естеството на любовта и само там можем да намерим изчерпателната истина на това чисто и толкова възвишено чувство. Но ние тук сме длъжни да постигнем по друг път споменатата истина, затова нека да вникнем по-внимателно в току-що казаното.
Любовта е човешка проява, тя прави отделното същество човек в истинския смисъл на тази дума. Любовта ни възвисява, издига ни нагоре, следователно когато не сме влюбени, ние сякаш сме “паднали” надолу, в известен смисъл сме деградирали и сме се принизили, на нас ни се е изплъзнало нещо изключително значимо за живота ни. Затова човекът е склонен да плаче за загубена любов, и това е твърде трагично. От друга страна щом не можем да се влюбваме когато ни се прииска, то значи за да се породи любов трябва не само нашето сърце да е открито за така желаното чувство, но и “предметът” на любовта ни да е разположен по определен начин към нас, да желае да открие душата си и да откликне на нашия порив: за да се срещнат в един незабравим миг две взаимно привличащи се душевни движения и от “искрата” да пламне всичко изгарящата стихия на любовта. В любовта човек открива нещо от себе си в онова, в което е влюбен или което обича, тя се основава на родството, подобието и близостта на две същества (“подобното се привлича от подобно” – дали е така?) независимо от различията, тя предизвиква прераждане на душата и човека и му помага да погледне по съвършено друг начин на съществуващото, на света, на човека. Любовта по магически начин променя оптиката на гледане и виждане и неимоверно обогатява нашата същност и живота ни. Вероятно точно затова е така желана и примамлива и човек едва ли някога ще може да каже че е живял ако никога не е бил влюбен, ако не е изпитал любов.
Но любов съществува не само между мъж и жена, между родител и дете, любовта, любовното отношение може да пронизва всичко онова, което съставя живота ни, а също и целостта на съществуващото и неговата “душа” и същност, т.е. истината на битието ни. Вероятно това отношение може да се нарече мъдрост, настроеността на човечността към истината на съществуването, която не може да не е изпълнена с любов; и затова човекът като такъв в своята пълнота и пълноценност не може да не е овладян от любов към мъдростта – стига да се опитва да живее и да постига живота както това подобава за човека. Следователно посоката на пътя към истината на съществуването се нарича мъдрост, а мъдростта не може да не е оплодена от любов.
Голяма мъдрост има в любовта между две човешки същества, между един мъж и една жена например, чрез нея те постигат истината на живота и само чрез нея разбират какво е това живот: едва в любовта те започват да живеят пълноценно, т.е. преизпълват се с автентичния живот. Но любовта към самия живот, отдадеността към неговото велико тайнство и импулсът да направим живота си човешки – явяващи се ядро на достижимата за човека мъдрост! – е същност на непобедимото човешко влечение, наречено от Питагор любов към мъдростта. Всъщност разговорът за живота, любовта, човека, мъдростта, тленността, времето и вечността, който сега започваме, никога няма да престане и няма да изгуби смисъла си за човешките същества. Именно този разговор определя необходимостта от философия, той е в основата на нейната непреходност. Нека всеки един от нас се опита да се включи в този разговор и да даде нещо от себе си – ако желанието е налице, то той вече е прекрачил прага на философията.
Но възможно е даден човек да иска да проговори, но да не намира сили да се обади – не защото не знае какво да каже, а защото… го е страх да не се изложи, защото не знае откъде да започне или пък защото усеща, че не умее да философства. Затова нека да се запитаме за това как се философства?
Най-общо казано по същия начин, по който човек се учи да плува: за да плуваш се иска да се хвърлиш във водата и да започнеш да движиш ръце и крака, а за да започнеш да философстваш се иска да тръгнеш в опитите си да се изразяваш “философски”, което не е друго, а в най-истинския смисъл човешки. Философствайки, човек изразява себе си, своята душа и сърце, своята специфична човечност, разбиранията си, убежденията си, волята, свободата, мисълта, интуицията, прозрението си. Следователно изисква се да бъдеш себе си в най-точния смисъл на тази дума, да бъдеш верен и да не изневеряваш на самия себе си, на своята самостоятелност и неповторимост. Трудно ли е това? Не ни ли се налага да го правим всекидневно?
Правим го, ние само това правим: да изразяваме себе си. Но въпреки това като че ли е трудно – ако трябва да го правим истински. Особено когато трябва да го правим съзнателно, а не “както се случи” или “както дойде”, без да искаме и неумишлено. Има неща, на които трябва да заложим, за да ни се удава да философстваме по-добре, т.е. да успяваме пълноценно да изразяваме себе си.
Най-истински човек изразява себе си когато това става спонтанно, без преструвки, без желание “да се представиш пред хората” в някаква изгодна за теб светлина, значи искрено и естествено. Философската нагласа или нагласата за философстване се ражда там, където човек отхвърля маските, забравя ролите, които е принуден да играе всекидневно пред другите, измъква се от “кожата” на всекидневието (която при някои хора е особено дебела, дори непробиваема!) и застава пред другите единствено с голата, чиста и неподправена своя душевност, изважда на показ душата и сърцето си, опитва се да изрази себе си без остатък, без фалш, без повърхностни и злобни, дребни емоции на деня и на потока от дни, без корист и желание да господства и да се налага над хората около себе си и т.н. Другояче и по-накратко казано, изисква се просто да бъдеш човек и личност, чиято единствена подбуда не е друго, а свободата.
Философстването в този смисъл е “възползване” на човека от свободата, благодарение на която съществуваме по човешки начин и наистина можем да бъдем в най-пълна степен себе си. Предимствата на свободата може да ги оцени само свободният човек, свободен не просто в смисъл че “не е роб”, а необременен в своето съзнание, в мислите си, в своите вярвания, действия и поведение. Ние всички си мислим, че сме свободни, но наистина ли е така? Не са ли свободни в истинския смисъл на тази дума само малцина велики личности на човечеството, достигнали в творенията си предела на човешките възможности, постижения, дела? Не срещаме ли непрекъснато около себе си хора с атрофирали възможности и способности, хора, които са занемарили себе си и своето бъдеще, хора, които се задоволяват с малко, които са се отказали от младежките си мечти и желания, които са се оказали победени от стихията на всекидневието с неговата дребнавост, корист, повърхностност, обърканост и случайност? Може ли някой от тях да каже за себе си с пълно право: “Аз постигнах чистата свобода, аз съм истински свободен, аз нито за миг не забравям за свободата си и живея изцяло според нея!”? Кой от смъртните е постигнал тази свобода? Разбираме ли, впрочем, какво е свобода?
Философията е търсене на свободата и в този смисъл е израз на свобода. Да философстваш означава да отхвърляш несвободното у себе си, философията е освобождаване на духа и душата на влюбения в мъдростта. Вечният порив към свободата е в основата на философстването; следователно не е философско разсъждението, в което не може да се усети и следа от този порив, в което липсва благоразположеност и отдаване на свободата.
“Истината прави духа свободен” – тези думи на немския философ Хегел (1770-1831) – а те са повторение на известното изречение на Спасителя: “Истината ще ви направи свободни!” – изразяват дълбоката връзка между истина и свобода, която дава живота на философстването и на философията. Това е ясно, дали пък мъдростта не е обител, дом на истината, а пък свободата, изглежда, се явява път към него?! Разсъждение, което не преследва истината и значи се определя от други цели, не може да бъде наречено философско. Да философстваме означава да сме овладени от духа на истината и свободата.
Търсейки отговора на въпроса Как се философства?, достигнахме до извода, че да философстваш означава:
• Да изразяваш себе си, своята субективност в общозначимите й човешки измерения;
• да освободиш съзнанието си от нагласите на всекидневието с неговите предразсъдъци, илюзии, уверености, догми и пр. и да правиш опити да постигаш чистата свобода в духа си;
• да се стремиш към истината като свой идеал, да забравиш за всяка друга цел;
• да бъдеш искрен, да поглеждаш смело в недрата на разголената си душевност, опитвайки се да откриеш там искрите на вечния човешки дух.
С това като че ли е казано главното, философстването е коренна преориентация на съзнанието и живота, насочена към постигане на първичните дадености, на началата, от които зависи съдбата на човека на тази земя и под това небе.
Ако са налице посочените условия, благодарение на които душата е готова да черпи от целия си потенциал, то по чуден, необясним начин в нея могат да се породят идеи, такива образувания, които са в състояние да поберат цялата човечност в нейните съществени, смислово натоварени измерения. Идеята е “градиво” на философията, тя придава жизненост и “душа” на философските построения и разсъждения. Душевната способност, пораждаща философските идеи, се нарича разум – силата, която придава единството, целостта на вътрешния потенциал на човека, неговата душа. Автентичният човешки живот се постига на нивото на разума, почвата на разумността е тази, от която израстват значимите философски идеи. Да се опитваш да бъдеш разумен, да заставаш на позицията на разума е основната настроеност на философстването, която му позволява да покори иначе вечно убягващия ни жизнен смисъл на нещата, на съществуващото. Да постигаме автентичния смисъл на битието, на това, което наистина е, е задачата и отговорността на заниманията ни с философия и на опитите ни да философстваме, при които израстваме до степента да бъдем самосъзнателни и самосъзнаващи се човешки същества. Следователно философстването не е нищо друго освен самоосъзнаване на човека, философията в този смисъл е неговото автентично, чисто човешко в пълния обем на тази дума самосъзнание. Влюбеността в мъдростта значи е тази, която ни прави самостоятелни, свободни, стремящи се към истината и разумни човешки същества.
Силата на философстването се проявява в прилагането му, философията доказва своята мощ в осъществяването си, в поставянето на смислени въпроси и във всеотдайността в търсенето на задоволителни за нас самите отговори. Във философията ние се опитваме да встъпим в разговор със съществуващото благодарение на вникването ни в нашето собствено съществуване, да се вслушваме в загадъчния говор и стон на самото битие, да откликваме на неговия порив и призив, дори да се “сприятеляваме” с него, да усещаме близостта си с неговия живот, неотделимостта си целостта на съществуването. Във философията ние ставаме наистина причастни на “истината на битието на съществуващото” (Мартин Хайдегер, 1889-1976, най-значимият философ на ХХ век, който е дала на света Германия).
Няма коментари:
Публикуване на коментар