Представена публикация

Ще помогнем ли за лечението на г-н Любен Воденичаров?

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде раз...

сряда, 28 ноември 2007 г.

Защо не станах "учен" и как не защитих дисертацията си

Днес ми хрумна - във връзка с ония есета за преживяното след 1989 г., да де, за личната история на съвременна България, която се захванах да пиша - да споделя защо аз, умникът с 12 публикувани книги, не можах в крайна сметка да защитя дисертация и да стана "учен", да стана професор като бая ви Вучков примерно, или като "великия Божо Димитров", като батето ви Иван Славков и други такива "най-първи учени-професори". Не че не написах дисертация, напротив, написах я, и то отдавна, ала не можах да я защитя. То си е цяла история тази моя дисертация, но ще кажа тук най-главното, което е и доста сюблимно.

Преди 1989 г. не можах да защитя дисертацията си, понеже учените тогава възразиха, че тя не била достатъчно "марксистка", "научна", че била правила "реверанси към идеализма" - и ме провалиха. Минаха няколко години, и аз, без да барна даже нещо да променя в дисертацията си, отидох да се зачисля в СУ, в тамошната катедра по философия: надявах се, че времената са други, и че този път ако не да ме поздравят, поне ще ме пуснат да мина.

Да, ама не: на обсъждането станаха същите тези уважавани професори, които преди 1989 г. ме обвиниха, че дисертацията ми не била "достатъчно марксистка", и без да усетят, че текстът, който представях, е същият, този път пък ме обвиниха, че дисертацията ми била... "истматовска", сиреч била "прекалено марксистка"! Стоях като втрещен, помолих съседа ми по стол да ме ощипе, и като се съвзех, натиках тия професори - които при това цял живот се бяха прехранвали като са преподавали... "истмат"! - едва ли не на кучето в задника. После си взех дисертацията, излязох си и повече не се върнах там.

Та във връзка със спомена за станалото тогава днес се поразрових, намерих си дисертацията и я публикувах като доказателство, че я има. Тя се нарича ЧОВЕК И ДУХ: философско учение за формите на духа. Позачетох се в нея и да ви призная - дано не звучи самонадеяно - но никъде не открих нещо, от което да се срамувам! Турих я в интернет, та който се интересува от тия проблеми да я ползва. Нека да я четат младите, не ме е страх, че някой може да "окраде" идеите ми. Тя затова е написана, да се чете и да се ползва. Вярно, че у нас никой не чете дисертациите, с които са станали професори сума ти хора, та в тази връзка бих излязал с инициатива: дали най-известни професори и учени в хуманитарната област биха посмели да си публикуват дори не самите дисертации, ами само заглавията им? Как мислите? Аз лично се съмнявам че ще посмеят, мнозина ще ги е срам: знаете ли с какви отвратителни теми някои станаха "кандидати на науките"? То този проблем си заслужава специално обсъждане, именно за това как все още се става учен у нас, как се защищават дисертации и пр. То е една доста наболяла тема. Ще напиша тия дни нещо по нея.

И аз като не защитих дисертация, избрах да тръгна по друг път: да се възползвам от свободата си, и да пиша книги, та да стана философ от типа, да речем, на Сартр и някои други, които не са професори в университети и "учени", а са един вид "свободни интелектуалци", които си пишат книгите и си развиват някаква своя си философия. И сега не съжалявам че поех по този път. Имам много приятели в "академичните среди", които постоянно ме карат да защитя, ама аз не ща: знам добре какви гадости стават в катедрите, преживял съм го на млади години и не ми се влиза наново в академичното блато, където ще се изпоядат "кой е по-по-най-велик". Аз пък съм си спокоен, имам си занимания, пиша си книжки, и си живея животеца: оказва се, че и без "научни титли" човек може да си преживее живота. И дори да го живее не как да е, ами съвсем достойно и свободно...

2 коментара:

Анонимен каза...

тук сте прав, не ви трябва да се киприте с кухи отличия...

Анонимен каза...

САМО ЕДНА ТЪНКА НИШКА
Застанал съм на Пон- де-з АР в Париж.От едната страна на Сена е хармоничната,рационална фасада на Френския институт,построен като седалище на Френската академия към 1670г.На другия бряг е Лувър, строен непрекъснато от Средните векове до 19.век:класическа архитектура в най-величествената и и самоуверена форма.Нагоре по течението едва съзерам " Нотър Дам"-може би не най красивата катедрала,но с най-интелектуалната фасада в цялото готическо изкуство.Къщите по двата бряга на реката са също човешко и разумно решение на задачите на градската архитектура,а пред тях,под дърветата,са откритите барачки на букинистите,където ПОКОЛЕНИЯ студенти са намирали духовната си храна и поколения любители са се отдавали на културното хоби-да колекционират книги.По този мост през последните сто и петдесет години студенти от художествените училища на Париж са БЪРЗАЛИ към Лувър,за да изучават произведенията на изкуството там,сетне са се връщали в ателиетата си да разговарят и да мечтаят да направят НЕЩО ДОСТОЙНО ЗА ГОЛЯМАТА ТРАДИЦИЯ. А колко много поклонници от Америка,още от времето на Хенри Джеймс насам,са се спирали на този мост,за да вдъхнат аромата на една стара култура и да се почувствуват в самото сърце на цивилизацията! Какво е цивилизация?Не знам.Не мога да и дам абстрактно определение -все още не.Но мисля,че мога да позная цивилизацията,като я видя;сега тя е пред погледа ми.Ръскин е казал:"Великите нации пишат своите автобиографии в три ръкописа-книгата на делата им,книгата на словата им и книгата на изкуството им. Не можем да разберем нито една от тези книги,ако не прочетем и другите две,но единствената която заслужава доверие,е последната."Общо взето,мисля,че това е вярно.Писатели и политици могат да правят най-различни назидателни изказвания,но това са,както бихме казали,само декларации за бъдещи намерения.Ако трябваше да кажа кое изразява истината за едно общество-една реч на министъра на жилищното строителстно или самите сгради,издигнати по негово време,бих посочил сградите... ...В тази книга аз проследих исторически лъкатушната линия на цивилизацията,като се опитах да открия както следствията, така и причините.Очевидно е, че повече не мога да продължа.Ние нямаме представа накъде отиваме,а смелите,самоуверени статии за бъдещето ми се струват най-недостойната от интелектуална гледно точка форма на публична изява.Учените,които са най-квалифицирани да говорят,мълчат. Дж.Б.С.Халдейн е обобщил положението,кaто е казал:"Лично аз имам чувството че вселената е не само по-чудновата ,отколкото предполагаме, но и по-чудновaта,отколкото изобщо можем да предположим." "И видях ново небе и нова земя,защото предишното небе и предишната земя бяха преминали."Тези думи ни напомнят,че вселената,така живо описана в откровениета на Йоан,е достатъчно чудновата;но с помощта на символи описанието става разбираемо,докато нашата вселена не може да се обясни дори със смволи.И това ни засяга всички нас по-непосредствено,отколкото бихме могли да предположим.Има например хора на изкуството,които са се влияели твърде малко от обществените системи,но винаги са откликвали инстиктивно на неизречени предложения за формата на вселената.Струва ми се,че непонятността на нашия нов космос е в крайна сметка причина за хаоса в модерното изкуство.Аз не разбирам почти нищо от наука,но съм прекарал живота си,опитвайки се да изучавам изкуството,и съм съвсем объркан от онова,което става днес.Понякога това,което виждам,ми харесва,но когато чета днешните критици,разбирам ,е предлочитанията ми са просто случайни.В света на действието обаче някои неща са очевидни-толкова очевидни,че се двоумя да ги повтарям.Едно от тях е нашата растяща зависимост от машините.Те са престанали да бъдат оръдия и са започнали да ни дават нареждания.И за жалост машините,от скорострелния автомат до електронния изчислител,са в повечето случаи средства,с които едно малцинство може да държи в подчинение СВОБОДНИ хора. Другата ни специалност е нагонът към разрушение.С помощта на машините ние сторихме всчко възможно да се самоунищожим в две войни и,правейки това,оприщихме един поток от зло,което някои интелигентни хора се опитват да оправдаят с възхвала на насилието,"театри на жестокостта"и т.н.Трябва да признаем,че бъдещето на цивилизацията не изглежда много светло. И все пак, когато погледна света около мен в светлината на тези мои беседи,аз съвсем нямам чувството,че навлизаме в нов период на варварство.Нещата,които са правили Средновековието мрачно -изолираността,липсата на подвижност,липсата на любознателност,безнадеждността,-днес вече не съществуват.Когато имам щастието да посетя някой от нашите университети,струва ми се,че наследниците на всчки наши катастрофи изглеждат доста весели-съвсем различни от меланхоличните римляни на късната епоха или от патетичните гали,чиито изображения са стигнали до нас.Изобщо съмнявам се дали някога толкова много хора са били така добре нахранени,така начетени и будни духом,толкова любознателни и критични,както младите днес.
Разбира се,върховете на културата са поизравнени.Но пък не бива да надценяваме културата на т.нар."елит"отпреди войната.Те имаха очарователни маниери,но бяха невежи като лебеди.Знаеха нещичко за литературата,а някои бяха ходили и на опера.Но не знаеха нищо за живописта и още по- малко за философията/с изключение на Балфур и Халдейн/.Членовете на на един кръжок по музика или по изобразително изкуство в някой провинциален университет днес са пет пъти по-осведомени и по- възприемчиви.Естествено тези будни млади хора нямат високо мнение за съществуващите институции и искат да ги премахнат.Е,не е необходимо да си млад,за да не обицаш институциите.Остава си обаче печалният факт,че дори в най-мрачните векове институциите са осигурявали функционирането на обществото,а ако искаме цивилизацията да оцелее,обществото трябва по някакъв начин да фукционира.
Тук вече аз си показвам истинския лик-лика на малко старомоден човек.Аз поддържам редица схващания,отхвърлени от най-живите умове на нашето време.Вярвам че редът е по-добър от хаоса,творчеството - по-добро от разрушението.Предпочитам кротостта пред насилието,опрощението пред отмъщението.Общо взето,мисля,че знанието е за предпочитане пред невежеството.Вярвам,че въпреки завоюваните напоследък победи от науката хората не са се променили много през последните две хиляди години и следователно ние трябва все още да се стараем да се учим от ИСТОРИЯТА. Историята,това сме ние.Вярвам в още едно-две неща,които по-трудно могат да се формулират накратко.Например вярвам във вежливостта, в онзи ритуал, с който избягваме да засягаме другите хора, удовлетворявайки собственото "аз".И струва ми се, не бива да забравяме, че сме част от едно голямо цяло,което за удобство наричаме ПРИРОДА.Всички живи неща са наши братя и сестри.А най-вече вярвам в дадения от Бога гений на някои хора и ценя онова общество което прави съществуването им възможно. В тази книга се говори за произведения на гениални творци в областта на архитектурата и живописта, на философията поезията и музиката на науката и техниката.Да, те съществуват;невъзможно е да ги отминем.А те са само частица от онова, което е постигнал човекът Запада през последните хиляда години, често пъти след неуспехи и отклонения, поне толкова разрушителни, колкото тези на собствената ни епоха.Западната цивилизация представлява поредица от възражения. Това без друго трябва да ни вдъхне упование в самите нас.
Казах в началото, че липсата на себеупование, по-вече от всичко друго, убива цивилизацията.НИЕ МОЖЕМ ДА СЕ САМОУНИЩОЖИМ СЪЩО ТАКА УСПЕШНО С ЦИНИЗЪМ И БЕЗВЕРИЕ, КАКТО И С БОМБИ... Преди шестдесет години У.Б.Йейтс, който се изявяваше като гений повече от всеки друг познат на мен човек, написа едно знаменито пророческо стихотворение:
ВСИЧКО СЕ РАЗПАДА,ЦЕНТЪРЪТ НЕ ИЗДЪРЖА. АНАРХИЯТА ШЕСТВУВА ПО СВЕТА И ПОРОЯТ КЪРВАВ,В КОЙТО СЕ УДАВЯ НАВСЯКЪДЕ ПРИВИДНАТА НЕВИННОСТ. БЕЗ УБЕЖДЕНИЯ ЖИВЕЯТ НАЙ-ДОБРИТЕ, НАЙ-ЛОШИТЕ ВИЛНЕЯТ С ЛИХИ СТРАСТИ. Несъмнено между двете войни беше точно така и това без малко не ни унищожи.И днес ли е съсщото?Не съвсем, защото добрите хора имат убеждения-дори малко повече, отколкото трябва.Бедата е, че все още няма център.Не виждам никаква алтернатива на героичния материализъм, а той не е достатъчен.На бъдещето пред нас можем да гледаме с оптимизъм, но не и непременно с радост...

ИЗ "Ц И В И Л И З А Ц И Я Т А"
от: Кенет Кларк 1969г.