Другият до мен в цялата си раз-личност ме обогатява именно със своята различност. Моята личност, надявам се, също “прибавя” нещо, засилва ценността на партньора ми - нима не този е смисъла на човешките отношения? Ние си партнираме и общуваме точно за това: да ставаме по-богати, да увеличаваме ценността си, да си доставяме “приятни емоции” и удоволствие (симптом за богат душевен и телесен живот!), да обединяваме силата си. В някакъв смисъл от приятелите си аз имам неоценима “полза”, ние взаимно се “използваме” - стига да не си позволяваме да “употребяваме” своя приятел, да не го превръщаме в средство за постигане на някакви чужди на самия него цели. Това, че признавам на приятелството (и на човешките отношения изобщо) елемента “полезност” съвсем не го лишава от възвишеност: в приятелството расте нашата ценност, увеличава се нашето до-стойнство (тази дума иде от до-статъчна стойност!) и богатството ни в нашите собствени и в чуждите очи, т.е. то не може да не ни е полезно.
Думата “полезност” и думата “полза” са фалшиво дискредитирани от един фарисейски “идеализъм”, който се опитва да прави от човека “ангел”; но достойнството на тези думи трябва да бъде възвърнато след като се установи, че ние не можем, а и не трябва да бъдем “ангели”, съвсем не е малко това да сме човеци. И така, излиза, че самата “приятност”, която поражда приятелството, е полезна за мен самия - защото ме обогатява (разбира се, с нещо, което е несравнимо по-ценно от парите, с нещо, което не се мери с пари!)
В отношението си с другия човек, с който ми е приятно, аз ценя най-вече самата приятност, свързана неотделимо с неговата личност и раз-личност (за мен) и с моята личност и индивидуалност (за него). В истинското приятелство и на двамата трябва да ни е поне еднакво приятно, а може на единия да е още по-приятно (в това няма нищо по-лошо, той може да има по-изтънчена чувствителност!). Кога ми е истински приятно с някой? - мога ли тук да си дам сметка за това?
Приятността е чувство, могъща емоция, “разливаща” се еднакво в цялата душа и в цялото тяло: когато ми е приятно, и тялото, и душата ми еднакво тръпнат от удоволствие, “размекват” се и “вибрират” в единен ритъм. Не смятам, че тялото трябва да бъде изключено от усещането на приятността при приятелството, тъй като по идея тяло и душа са неотделими: ако на душата й е добре, и на тялото му е добре, ако тялото страда, и душата страда, двете са едно и също нещо: живият човек, който е душа и тяло в единство. От друга страна тялото особено силно е привързано към приятността, с удоволствието, което е негов “модус вивенди”, негов най-желан начин на съществуване: нормалното тяло, тялото с нормална чувствителност не понася болката и неудоволствието в същата степен, в която така страстно се стреми към наслаждението, към приятното изживяване. Ако изключа тялото от усещането за приятност при приятелството, ще съгреша спрямо истината, и то заради някакви глупави “съображения” (например това: “понеже човек може да е приятел с лица от същия пол, то тялото трябва да бъде “изключено” от усещането на удоволствие”!). За да не допусна това, аз здраво го привързвам към него, оставайки верен на жизнената реалност. Нима за да е добре на душата тялото необходимо трябва да е пренебрегнато?! Какъв е този абсурд?!
Аз харесвам приятеля си в неговата цялост, в пълноценната му личност, която, разбира се, необходимо включва в себе си тялото, и душата му. Само в този случай той ми е истински приятел: тялото е носител на съществената страна на личността, душата - също. Казват, че приятелството било “чисто” душевна връзка, и това в някакъв смисъл е така, но... и не е така: в него общуват личности, а не само... души! Аз съм склонен да призная единствено човешките, т.е. душевно-телесните връзки, и то поради това, че човекът не мога да си го представя без... тялото му. Изключват тялото от приятелството, и така смятат, че му придават някаква “възвишеност” - къде, впрочем, е доказано, че тялото трябва непременно да се свързва с нещо... “нечисто” и дори “мръснишко”?! Какъв е този абсурд?!
Тялото и душата взаимно си налагат своя отпечатък, те са “двете страни на една и съща монета” - как тогава да ги отделя за да “прочистя” духа си?
Телесният “характер” се допълва от душевната изразителност, двете са еднакво ценни - нима не се разбира това? Аз се впечатлявам обаче (по неизвестни ми подбуди) от дадени личности, които имат способността да предизвикват моята симпатия, чувството ми за приятност, даряват ме с удоволствие дори само с присъствието си. Други хора се впечатляват от други личности, макар че всяка личност така или иначе е достойна да предизвика нечий възторг. Следователно всеки е способен на истинско приятелство, на всеки може да му е приятно с някой, това е естественото; аз обаче не мога да бъда приятен на всички, на мен също така не може да ми е приятно с... всеки, това не бива да се изисква от мен, а и от всеки друг: хубаво е и когато усещам, че аз съм неприятен на някои, когато забелязвам, че ги... дразня дори само с присъствието си, това засилва чувството ми за собствена значимост - понеже не съм безразличен и на тях. Онези, които се стремят да бъдат приятели “с всички”, или поне “с колкото се може повече”, те са нещастни хора, те нямат истински приятели, те не знаят какво е “приятно” в истинския смисъл, вероятно защото смесват приятното с нещо друго, объркали са възприятията си: един човек ти е достатъчен за да те направи щастлив, тогава защо са ми останалите?! Тази “егоистичност” на истинското приятелство (то няма нищо общо с “комуналните страсти” на тълпата, то е нещо елитарно!) е неизбежна, защото тъкмо чрез нея ние потвърждаваме оценката си за неимоверната ценност на този човек за мен, който е достоен да ми е приятел, а пък и аз съм достоен да съм негов приятел...
Но има и много загадки в приятелството, които трябва да се разберат ако искаме да се доберем до неговия смисъл. Нека да поставя някои от тях...
С приятеля ми е приятно, защото... се “харесваме” - какво означава това? Казват също: “допадат” си, и затова са приятели - какво пък е това? Аз многократно изтъквах: той ми е приятел защото буди в мен чувство на симпатия - как да проумея по-пълно това? А нима се “харесваме” защото се разбираме - дали пък не е точно така? Дори някой може да си помисли: приятно ми е с този, защото ми е... приятен - как така?
“Симпатичният”, “харесваният”, “приятният”, “допадащият” ми, “разбиращият” ме ми е приятел, а е така, защото и аз, и той взаимно се ценим, виждаме един в друг някаква неизразима с думи ценност - може би този е отговора на горните въпроси? Моят приятел за мен е една жива и човешка ценност, аз за него - също, тази ли е тайната на истинското приятелство? Стига се дотам, че ние двамата “не се виждаме” да живеем един без друг (ако приятелите ми са... “лесно заменими”, то приятели ли ми са?!), жизнено сме си необходими - този ли е толкова неуловимия смисъл на истинското приятелство, което ни дава усещането за пълнота на живота?
Човек живее заради това да открие някаква ценност, която да придаде пълнота (“пълно-ценност”!) на живота му - заради живота живеем, а на за нещо друго, и това, което внася живот в съществуването ни, подобно на приятелството, не може никога да бъде надценено. В приятелството разбираме, че за човека най-ценното не е друго, а тъкмо... човека, но в лицето на “този мой незаменим приятел”, който диша тук до мен и така засилва усещането ми, че живея, а не изобщо и не абстрактно: в истинското приятелство, подобно на любовта, два живота се сливат, за да направят нашата жизненост несравнимо по-могъща! Приятелството е несравнима с нищо ценност на живота тъкмо защото на него дължа усещането за пълнота на живота си, очарованието от самия живот: благодарение на един истински приятел до мен аз зная, че “не напразно живея”, той ми показва с присъствието си дори, че... “ето това е животът!”. Казват, че истинските приятели са неразделни “до гроб” - как да не е така, след като те постигат смисъла на живота си и благодарение на своя приятел?!
Блажени са ония, които са се приближили до идеята за истинско приятелство, без което животът ни наистина е така празен и кух! И колко са нещастни ония, които не подозират, че то може да съществува, т.е. тези, които в приятелствата си коренно са се разминавали с неговата идея. Излиза, че едно не трябва да правя никога: да подменям приятелството с нещо друго, да изневерявам на идеята му. Иначе... “щастие не чакай никога”, то няма да “обсипе” съществуването ми със своята благодат.
(Следва)
Откъсът е от моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (Етика на достойнството), 2001 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар