Когато понякога изгубим търпение и тропнем някому на масата мнението си за него, а той се свие като от удар, обикновено се оправдаваме с това, че сме честни и откровени. Или, както човек обича да се изразява, когато е престанал да се владее: ”Честно казано!” После, след като сме облекчили така душата си, ние сме доволни, защото сме били честни, това е главното; и предоставяме на другия сам да се справя с плесниците, които му е нанесла нашата добродетел.Какво сме постигнали с това? За да кажа на някой съсед, че го смятам за говедо, ще е необходима може би смелост, поне при известни обстоятелства, но далеч не и любов, също както не ще бъде проява на любов, ако излъжа, като отида и му кажа, че се възхищавам от него. Двата начина на поведение, които ние на смени използуваме, имат едно общо: те не желаят да помогнат. Те нищо не променят. Наопаки, с тях ние искаме само да се отървем от задълженията си…
Oчевидно не е ясно какво всъщност цели М. със своята правдивост, която, сама по себе си, без връзка с другия човек, е просто една поза. На себе си ли иска да се хареса с тази своя правдивост или да помогне на ближния си? Ако желае второто, той ще държи неговите изблици на откровеност да могат да се приемат, усвоят и осъществят, а това означава: да бъде вежлив.
Пpавдивият, който не може или не желае да бъде вежлив, не бива да се очудва, ако обществото го отхвърля. Дори не бива да се перчи с това, както обикновено се случва, колкото повече той страда от своята самоизолация. Той си прикачва незаслужен ореол. Неговата правдивост винаги е за сметка на другите.
Вежливостта, често презирана като празна маска, се оказва дар на мъдреците. Защото без вежливостта, която не е в противоречие с правдивостта, а е форма на изказването и с такт и любов, ние не бихме могли едновременно да бъдем правдиви и да живеем в човешко общество, което пък от своя страна може да съществува само върху основата на правдивостта, следователно на - вежливостта.
Вежливостта, схващана, разбира се, не като сбор от правила, които трябва да се зазубрят, а като вътрещна нагласа, като готовност, която във всеки отделен случай се поставя на изпитание…
Човек не се сдобива с нея изведнъж и завинаги. По същество, струва ми се, това означава да сме способни да си представяме как определена дума или постъпка, които произтичат от собственото ни състояние, ще бъдат възприети от другия. Нали няма да разкажем виц за трупове, макар той да отговаря на нашето настроение, акo другият наскоро е загубил майка си - което ще рече, че ние се съобразяваме с него. Поднасяме цветя като външно и осезаемо доказателство, че сме мислили за другия и всички наши останали жестове също показват, че именно това е причината. Помагаме на другия да облече палтото си… - разбира се, най често това са просто условности, и все пак те ни напомнят какво би означавала вежливостта, истинската, проявена не като жест, а като дело, като житейска сполука…
Например не се задоволяваме просто да изкажем мнението си на другия; опитваме се в същото време да намерим такава мярка, че мнението ни ДА НЕ ГО ПОВАЛИ, а да му ПОМОГНЕ; тогава ние действително ще сме му поднесли истината, но така че той да може да я ПОЕМЕ.
Защо толкова голяма част от човешките прозрения в света остава неплодотворна? Може би защото те задоволяват сами себе си и рядко притежават още силата да се превърнат в отношение към другия…
Тази сила е любовта.
Мъдрият, истински вежливият, е винаги любещ. Той обича не своето познание като такова, а човека, когото иска да опознае, за да го спаси. Това се усеща още в тона му. Когато говори, той се обръща не към звездите, а към хората. Нека си припомним старите китайски мъдреци.
Не умният, само мъдрият може да помага. “В Германия са вежливи, когато лъжат.”
Грозни думи, ако някой ги приеме като отличие; те са признанието на човек, който не притежава собствена мярка, който престава да бъде естествен, щом реши да спазва някаква мярка и е непоносим за другите, когато е естествен.
Впрочем Мефистофел ни дава отговора още в момента, в който изрича известната фраза: “Не знаеш, мой приятелю, как груб си ти!” Важното не е, че е груб - тогава приставното изречение би било достатъчно. Важното е преди всичко, че той не го знае, а това означава, че той не може да се съобразява с другите. Той сам има усещането, че лъже, когато ни пита как сме със здравето, когато е вежлив. Това е честно признание, безспорно! Но то е същото онова перчене с една добродетел, която остава за сметка на другите и не не удовлетворява, защото удовлетворява само него…
Ето нашата шаблонна представа за човека на изкуството. Човек, който е вглъбен в себе си, не може или не бива да бъде вежлив; вглъбеността и вежливостта са несъвместими противоположности; необуздаността е отличителен белег на истинския, на естествения човек; художникът е аутсайдер, но не понеже се стреми към общество от друг тип, а просто защото човешкото общество с нищо не го засяга, в никакъв случай, така че той няма нужда да променя тава общество…
И точка! Пита се дали този романтичен шаблон изобщо някога е бил верен, дали е важел за отделни народи, за немския например, дали важи за нас и за нашето бъдеще. Във всеки случай той не е валиден за древногръцкия творец, който се смятал длъжник на своя полис*; не и за Данте**, чиято участ бе изгнанието; не за Гьоте; не за Готфрид Келер***, който става секретар на Цюрихския кантонален съвет и подписва своя мандат в швейцарския Ден на молитвата и покаянието; не за съвременните французи, които си остават поети и когато заемат държавни постове.
Нашата цел е едно общество, което не изключва от себе си духа, не го превръща нито в аутсайдер, нито в мъченик, нито в придворен шут. Само това ни дава правото да се отграничаваме от днешното ни общество, защото то не е такова общество…
Вежливост към човека!!! Не към парите!!!
Да се чувствуваме задължени към едно бъдещо общество - все едно дали самите ние ще го доживеем, дали изобщо някога ще бъде постигнато! Близостта или отдалечеността на една цел - докато я смятаме за цел - с нищо не променят посоката ни.
-----------
*Полис - античен град-държава
**Данте Алигиери(1265-1321) - италиански предренесансов поет,роден във Флоренция. Данте умира като изгнаник в Равена.
***Готфрид Келер(1819-1890) - швейцарски поет и романист, пишещ на немски език. Романът му “Зеленият Хайнрих”(1854), разглеждащ проблема на съзерцателното и активното отношение към живота, е изиграл голяма роля при оформянето на идейните възгледи на Макс Фриш.
Из "ДНЕВНИЦИТЕ", (1946-1949) от Макс Фриш, драматург и писател
Няма коментари:
Публикуване на коментар