За смисъла на своите “ДНЕВНИЦИ” Макс Фриш казва: “Ние живеем като на конвейер, без надеждата да настигнем себе си и без възможността да поправим дори един миг от живота си. Ние сме колкото нашето настояще, толкова и нашето минало, пък дори и да не одобряваме това минало… Когато не премълчаваме, а записваме мислите си, ние ги признаваме за свои - верни в най-добрия случай за времето и мястото на възникването им… Държим в ръка перото подобно на игла в сеизмографна станция и всъщност пишем не ние, а пишат нас. Да пишеш, значи да четеш сам себе си.”… ”Всяко преживяване в основата си остава неизразимо дотогава, докато се надяваме, че можем да го изразим посредством реалния пример, от който ние самите сме засегнати. Да ме изрази може само пример, който е толкова далечен за мен, колкото и за слушателя, а именно - съчиненият пример. Само съчиненото, преобразеното, претвореното, сътвореното има свойството да предава”…
За Фриш е важно именно “неизразимото”, бялото поле между думите, защото всички тези думи говорят само за незначителните неща, които всъщност нямаме наум.
… ”Изказваме твърдения, които никога не съдържат действителното ни преживяване, то си остава неизразимо; в състояние сме само да го ограничим, възможно най близко и точно, а пък същественото, неизразимото, се изявява в най-добрия случай като напрежение между думите ни”…
… ”Езикът е като длето, отдялващо всичко, което не представлява тайна, и всяко проговаряне означава отстраняване. Затова не би трябвало да ни плаши, че всичко изказано веднъж с думи, придобива известна кухота. Ние изричаме онова, което животът не е. Изричаме го в полза на живота. Речта работи, както скулпторът с длетото: тя отделя кухото, изразимото, от тайната, от истинския живот. Винаги съществува опастността да разрушим тайната, а също и другата опастност - да спрем преждевременно, да оставим един безформен къс, да не открием тайната, да не я уловим, да не я освободим от всичко, което би могло още да се изрази, с една дума - да не проникнем до нейната последна обвивка. Тази обвивка на последното ИЗРАЗИМО, която би трябвало да е вече неотделима от обвивката на тайната, оная нематериална повърхност, съществуваща единствено за духа, а не в природата, където няма граница и между земята и небето, може би това е, което се нарича форма? Някаква звънтяща граница”…
В дневниците си Фриш ще отбележи: ”Като драматург бих сметнал задачата си изцяло изпълнена, ако с една пиеса ми се удаде да поставя някой въпрос по такъв начин, че от този момент нататък зрителите да не могат да живеят повече без отговор - без своя отговор, своя собствен, който могат да дадат само чрез живота си.”
Когато пише, че “изглежда съществува определен човешки мащаб”, който ние не сме в състояние да променим, а само да загубим, творецът Фриш се интересува преди всичко как ще можем отново да се сдобием с изгубената хармония, пълнота и жизненост в междучовешкото общуване…
“… Понякога най-силно увличат книгите, които будят възражения или поне желанието да направиш към тях свои добавки - хрумват ти стотици неща, за които авторът дори не споменава, макар че те постоянно се налагат на ума ти и може би поначало насладата от четенето се заключава в това, читателят да открива най вече богатствата на собствената си мисъл…”
(Из ДНЕВНИЦИТЕ, (1946-1949), от Макс Фриш, драматург и писател)
Няма коментари:
Публикуване на коментар