вторник, 4 декември 2007 г.

Ще се сбъдне ли или не предреченото от оракула?

Някои посочват, че чудото на всяко пророчество се обяснява отчасти с това, че бъдното, както уж се предугажда и изобразява в думите на гадателя, в крайна сметка е било породено именно от този образ, било е подготвено улеснено или най-малкото облагодетелствувано от него.

Нелепостта да гледаш на карти. Гадаенето по почерка ни. Оракулът у древните гърци.

Ако погледнем по този начин на пророчеството, премахваме ли от него чудото? Все още остава чудото на словото, което твори някаква история:

“В начало бе Словото.”

Касандра, пророчицата, която предупреждава, но предупреждава напразно - никога ли тя не носи вина за нещастията, които предварително оплаква?

Чийто образ създава?

Едно твърдо установено убеждение на нашите приятели, родители или възпитатели понякога тежи върху нас като прокоба. Половината ни живот изминава под бремето на затаения въпрос: ще се сбъдне ли или не? Най-малкото този въпрос е дамгосан върху челото ни и ние не можем да се отървем от прокобата, докато не се изпълни. При това съвсем не е задължително тя да се сбъдне в прекия смисъл; нейното влияние се разкрива и в стълкновението ни с нея, в стемежа ни да не бъдем такива, каквито ни вижда другият. Ние ставаме тъкмо противоположното, но благодарение на другия.

Веднъж една учителка казала на майка ми, че никога през живота си няма да се научи да плете. Майка ми често ни го разказваше; тя не го забрави никога, не го прости; сега тя е страстна, забележителна плетачка и за всички плетени чорапи, шапки, ръкавици, пуловери ,които някога съм получил в крайна сметка трябва да благодаря само на онзи разгневен оракул!…

До известна степен ние действително сме онова, което другите виждат в нас - както приятелите, така и враговете ни. И обратното! Също и ние сме създатели на другите; по един тайнствен и непредотвратим начин ние сме отговорни за облика, който те ни показват, отговорни сме не за техните заложби, но за изчерпването на тези заложби.

Ние сме препречили пътя на нашия приятел, за чийто застой сме загрижени, защото именно нашето убеждение, че той е във застой, представлява звено във веригата, която го е омотала и бавно го задущава. Ние желаем той да се промени, о да, желаем го за цели народи! Но това още не означава, че сме готови да се откажем от представата си за тях. Така самите ние ставаме последните, които ще им помогнат да се променят.

Смятаме себе си за огледало и рядко се сещаме, че другият от своя страна е огледало на нашата закостеняла представа, наш продукт, наша жертва…

(Из "Дневниците на Макс Фриш")

Няма коментари: