Vox populi, vox Dei - да, но трябва да се чуе и гласът на човека (18)

Да продължа разказа си за случилото се у нас в годините, когато нацията и страната ни мъчително, стъпка по стъпка, не само вървяха напред, ами много често си и тъпчеха на едно и също място, а пък от време на време, подобно на стадо, се юрваха назад, към познатото и уютното, понеже неизвестността на новото доста плашеше. И в същото време трябва да се знае добре, че имаше една сила, която за всичко ново, което се налагаше да се прави и въвежда в тия години на плавен и "нежен" преход, кански крещеше и ревеше: "Нееее, сакън, ни бива, никога тая няма да стане!".

Да, имаше една партия, която най-всеотдайно пречеше на промените, бавеше, дърпаше назад, насърчаваше слабостта на нацията и дребничките страсти и страхове на хората, и тази сила, която има основната отговорност за това, че сега сме така изостанали, се нарича БСП. Носи пълната отговорност, заедно, разбира се, с цялата си свита от сателити: ДПС, БББ (туй чудо се наричаше "Български бизнес-блок", и то се оглавяваше от един ухилен мустакат агентин на ДС, който за заблуда на народа беше винаги с китара, и се наричаше Жорж Ганчев!), НДСВ, Атака, а пък напоследък и ББ, сиреч бат бойковия ГЕРБ. Да, многолика и менлива е старата блудница, а също толкова е и безкрайно нагла и арогантна.

Но да се върна на онова време, на прехода между 1991 и 1992 година, докъдето стигнах предния път. Аз Новата 1992 година, както вече казах, я посрещнах уволнен от университета, понеже другарите като коледен подарък ми връчиха заповед за уволнение. Но пък правителството беше наше, и аз не стоях със скръстени ръце, и почнах да си търся работа. Не си мислете че съм тръгнал да искам да ме турят за някакъв управник, на мен не са ми много яки лактите за тази работа, но все пак доста неща видях, за които си струва да се разкаже.

За онова време си спомням невероятно силните сблъсъци и прения между управляващи и опозиция в Парламента, като за първи път "вечните управляващи" БСП и мутантите й бяха в опозиция, а пък опозиционерите станаха управляващи. Много смешно ми беше, че ние, демократите, дотолкова си бяхме свикнали с това, че сме опозиция, че така и си се наричахме дълго време след като вече уж бяхме на власт. Ей-така, по инерция, на събранията, сами си се наричахме че сме опозиция, пък се плесвахме по челата като се сещахме, че "властта е наша". И тъкмо да свикнем, че вече сме управляващи, и комунистите си прибраха властта, а пък ние пак станахме опозиция, и си отдъхнахме. Сякаш всичко си отиде на мястото. То ние и какви управляващи бяхме като другарите пак си бяха навсякъде и държаха всички постове, а пък ний, демократите, си бяхме и бедни, и безработни, и онеправдани, и гневни. Но пък за сметка на това държахме на някакви ценности, и то дотолкова силно, че бяхме готови на всякакви лишения, стига нещата да дръпнат напред.

Но да не се отплесвам, бях почнал да говоря за пренията в Парламента от едно време, от онази паметна година, в която СДС за първи път беше на власт, и то с подкрепата на Ахмед-Сава Доганов. Първо Доган, ченгето Сава, за да се представи "антикомунист", за да шашардиса всички и да ги обърка, излезе с радикален проект за декомунизация и за забрана на БКП, но това си беше най-обикновен кьорфишек. А пък след няколко месеца тоя Доган си пое задачата да свали демократите от власт, стана пръв приятел на Жельо президентина, и към края на годината СДС падна от власт. А пък новата 1993 година посрещнахме с правителство на БСП и ДПС, водено от престарелия професор Беров. Председател на Народното събрание обаче през 1992 г. си беше Стефан Савов, който постоянно се караше с комунистите, държеше се малко като фатмак или като фердфебел в армията, гълчеше ги, наказваше ги, но особен възпитателен ефект от тия инициативи нямаше, те си нахалстваха, както и досега де. Но все пак беше радостно, че другарите често бяха поне гълчани и сакаш бяха притеснявани от властта след 50 години пълно господство. Министър-председателят Филип Димитров най ми харесваше с това, че този човек, за всичките месеци, в които беше премиер, нито веднъж не нарече БСП иначе, освен БКП: той упорито продължаваше да си ги нарича комунисти, което водеше до тих бяс другарите, дето се бяха напременили и дегизирали да изглеждат уж като "социалисти". На парламентарните питания Ф.Димитров отговаряше доста добре, държеше дълги речи, в които все бъзваше другарите, наричайки ги постоянно комунисти, а пък те пищяха сякаш ги колеше, понеже явно бъркаше в дълбините на душите им, дето е най-святото им. Помня, че това им действаше на нервите така силно, че те го мразеха така силно, че ако можеха да го удавят в една капка вода, щяха да го давят - или пък направо да го разкъсват на парчета. Почнаха се едни дълги дебати за новите закони за реформи. Примерно един закон за науката ("законът Панев") се бистри дълго време, понеже предвиждаше ръководни другари-комунисти повече да не могат да стават шефове в науката, декани, ректори и пр. Комунистите тогава ореваха цялата Вселена, то не бяха сополи, крясъци и вопли, и след като реваха и пищяха сякаш ги колят цяла година, накрая придумаха Доганчо да гласува против, той го направи, и законът пропадна. Това, впрочем, беше единствения опит нещо да се промени в науката, ама ето как нелепо свърши. Цяла епопея пък беше законът за връщането на земята. Тук СДС заложи на тезата, че трябва да се върнат бащините и дядовите земи в реални граници, което доведе до това, че на другарите - които преди Девети са си били най-обикновени безделници! - им причерня направо: понеже изглежда се видяха без земи, или с лоши земи, каквито са си имали, ако изобщо нещо са имали тия калпазани някога. По тази причина комунистите искаха земята да се "уедрява", да се връща "в идеални граници", а най-добре изобщо да не се връща, да си стоят ТКЗС-тата, а пък другарите пак да колят и да бесят там. Че те са си разбойници то това се знае от целия народ, ама хищническата им природа си пролича особено в тази една година, в която за малко другарите да изпуснат властта: за всичко воюваха яростно като... Павката Корчагин. СДС обаче наложи след дълги прения своята гледна точка: да се връща земята не наужким, а истински, и то в реалните граници. След това се наложи ТКЗС-тата да бъдат ликвидирани, а пък имуществото им да бъде поделено както между собствениците на земя и ония, които имали "трудов капитал", или които просто са работили в тях. Другарите, дето десетки години не си бяха мърдали дебелите задници от кабинетите в ТКЗС-тата, водиха люта битка за труд да се даде повече, отколкото за земята. Даде се поравно и другарите пак ореваха цялата Вселена и дори заплашваха, че щели да си правят харакири, да се пробождат от отчаяние с ръждясали мечове в лоените шкембета, понеже вече не били на власт и били лишени от така сладката им роля да командват. И ето че се пристъпи към ликвидацията на ТКЗС-тата, във всяко село се назначи ликвидационна комисия, която пое в свои ръце работите в ТКЗС, описа кое е останало след дългогодишните разбойнически набези на комунистите, които отдавна каквото може и не може да се носи бяха го открали и замъкнали по къщята си.

И най-после ликвидаторите почнаха да връщат каквото има на хората според дяловете им. Другарите пък, понеже са предприемчиви, взеха да изкупуват "ликвидационните купони" на по-наивните хора, купуваха ги за жълти стотинки, мнозина се подлъгаха, и към края на ликвидацията другарите пак туриха ръка кажи-речи на всичко, само че сега то стана тяхна... частна собственост. Разбира се, докато вършеха тия афери, другарите ревяха до небесата че били онеправдани, че "хуните" - разбирай управниците, разбирай хората на СДС - били ограбили и унищожили всичко. На това му се вика дебелоочие, но, знайно е, другарите отколе си действаха все на принципа "Крадецът вика: Дръжте крадеца!".

А като капак на всичко СДС беше коалиция от много партии, и той се разяждаше от вътрешни борби и боричкания. Аз направо се чудя как изобщо можа СДС тогава да управлява цяла година, понеже тия борби го изтощаваха вътрешно. Самият аз тогава бях по това време член на Демократическата партия на Стефан Савов, понеже имаше поне още 4-5 други "демократически партии" извън СДС. На събрания ходех в Долна баня, където ДП си имаше една малка организация. Веднъж на събрание дойде депутатът Васил Гоцев и ни каза някои неща отвътре, един вид "от кухнята", от което си направих извода, че нещата са тежки: някои искаха да бламират премиера, и нещата се крепяха на косъм сякаш. А другарите нагло натискаха по всички линии и нищо не прощаваха. И когато най-после към лятото СДС реши да почне да разглежда приватизационните закони, другарите от ужас завиха на умряло, наредиха на Жельо да сваля правителството, и Жельо изкозирува, че ще изпълни повелята на партията-кърмилница. Тогава именно се организираха прочутите "Боянски ливади", една пресконференция на ливадата пред резиденцията, където селянинът Жельо по сандали и по риза разказа на главните редактори за "страшните нарушения" на Филип Димитров и на хората от СДС и даде сигнал да се разклати правителството. Скоро след това, особено след като в акцията се включи и ченгето Доган, правителството на СДС и падна. Настъпиха блажени времена, в който мафията на мутрите-комунисти разцъфтя в най-пищни цветове: ех, какви блажени времена за мафията настъпиха след като комунистите и Жельо бутнаха правителството на СДС от 1992-ра!

Ще разкажа един спомен от това лято, това единствено лято, в което България до този момент се е управлявала от СДС. Аз тогава лятото си го изкарах на село, помагах, бидейки безработен, в домашното стопанство, в земеделието, доколко го имахме тогава, а също и косях ливади на разни хора, понеже разни бабички обичаха ливадите им да бъдат окосени ръчно едно защото косачките бяха малко и трябваше да им се молят с дни, а друго защото на ръка една ливада се окосява много по-хубаво. Аз от години се бях научил да кося, обичам го този труд, страхотно е, макар да е и доста тежък вид труд, и ето с това се занимавах: косях ливади, копаех и пр. Това че бях "професор", както бабите ме мислеха, изобщо не ми пречеше, и не се срамувах че работя тежка земеделска работа, а пък това, че доскоро съм бил кмет, хич не ме смущаваше, никак даже.

Един ден си спомням, че в ТКЗС-то раздаваха на хората кравите и овцете. Според това колко "точки" или "купончета" имаш, получаваш било една-две крави, било няколко овце, според желанието ти. Качих се на каручката - имахме магаре - и заминах към оборите на ТКЗС-то. По пътя - това си го спомням прекрасно! - на един транзистор слушах дебатите в Парламента, на които Филип Димитров громеше комунистите, подпомаган от бай Стефан Савов, председателят на НС. На мен ми беше много кеф да слушам тия разправии, те някак си бяха за моето съзнание нещо като поне морално възмездие спрямо престъпленията на комунистите в нашата многострадална история на страната и нацията. Когато стигнах до едно полянка пред обора, там имаше голяма група хора, жени и мъже, които си чакаха реда. Присъединих се към тях и спрях транзистора да не дразня хората, щото имаше всякакви. Забелязах, че селяните са приятно възбудени, радостни някак си: разтуряше се ТКЗС-то и както едно време комунистите всичко до шушка са им взели, сега пък всичко се връщаше, сякаш цяла една епоха завършваше, и то доста безславно. Овчиците и кравите, които хората получаваха, бяха в доста окаяно положение, слаби и омацани с лайна, имах чувството, че тия крави и овце са били в концлагер, което си не е лъжа! Но след един месец кравите и овцете се възстановиха, хората се видяха в мляко, масло и сирене, ако не беше тази "приватизация" на ТКЗС-тата, нашите села нямаше да издържат през ония кризи, които предстояха, имам предвид Беровите и Жан-Виденовата. Благодарение на това, което хората на село получиха по времето на Филип Димитров, не само селата издържаха изпитанията, ами и градовете: моето семейство примерно оцеля като аз ходех постоянно до две села, моето и на жена ми, и мъкнех всякакви продукти с чанти по влакове и автобуси, и ако това не беше, щяхме да измрем от глад.

Та ето аз си стоях на тази опашка, в която хората оживено разговаряха и си чакаха реда, та да си получат "бащинията". Един възрастен човек, който сам беше доживял до края на ТКЗС-то разказваше история как всичко им било взето и най-вече какви хубави коне имал баща му, гледани и блестящи от красота, кравите им били същите, а пък сега ето какво получава: няколко оскубани колхозни овце. Но човекът си личеше че е добър стопанин и сам говореше, че след месец-два животните му ще заприличат на... хора. Казвайки това, той самият се смееше весело и заразяваше и нас. Дойде моят ред, получих си своите 5 овце, вързани ми ги качиха на каручката и си ги закарах в къщи, където моят баща-инвалид, Бог да прости, насълзен ме чакаше: той много се радваше, горкият, че дойде краят на ТКЗС-то, което му беше взело здравето, там той беше работил дълги години! Ето този епизод от този ден няма да го забравя никога и той показва именно как обикновените хора въприемаха "раздържавяването" на земята и добитъка. Тази истина бъдещите историци няма как да я разберат, понеже вестниците тогава бяха пълни с тошотошевски и петьоблъсковски плювни против "ликвидаторите", които били разгромили подобно на османските поробители цветущите текезесета! Абе пълни простотии се пишеха в тогавашните ченгесарски вестници за случващото се, пълни нелепици се разказваха, не че сега е много различно де...

А пък в Пловдив, където ми беше семейството, аз с един мой приятел, също... философ, също безработен, си търсехме работа, обикаляхме в бюрото на труда, по училища, в инспектората, ама все другарите - те и по училищата цъфтяха като директори, как иначе, тази напаст е навсякъде! - не ни искаха и не ни вземаха на работа. Аз искам да разкажа тук по възможност най-накратко историята на този мой приятел, който, горкият, почина преди време - неговата история е доста показателна за нравите от онова време, за някои тихи човешки трагедии, в които гаснеха доста хора. А пък и мой приятелски дълг е да съхраня истината за този човек, мой приятел.

Той се казваше Георги, наричах го Жоро. Учили бяхме заедно в Петербург, той обаче учеше "научен комунизъм", горкото момче си мислеше, че като се върне, ще си намери по-лесно работа. А иначе преди да го изпратят да учи в СССР е учил история в Търново. В Петербург той беше отличник, заедно се дипломирахме и се върнахме в България, като смятахме, че едва ли някога повече ще се срещнем. Ала ето че след две години, в 1985 аз станах асистент по философия в ПУ, а той там вече работеше като инспектор (чиновническа учебна длъжност). След известно време стана асистент по "научен комунизъм" във ВХВП-Пловдив, а след година-две, за зла негова участ, комунизмът пропадна, и моят приятел пръв излетя от института си; след него другарите изритаха и мен. И ето че ние заедно си търсехме работа. Жоро си беше наивник, почти колкото мен, сиреч идеалист, крайно искрен и честен. Като капак на всичко, по ирония на съдбата и станахме... съседи, макар и в различни входове, но в един и същ блок: съвсем случайно от 1990 година заживяхме в един нов блок, където моето и неговото семейство получиха апартаменти.

Имам много да разказвам за него, защото той, след като всичките му илюзии се разбиха, по едно време съвсем се отчая, ходи да работи като възпитател в едно сиропиталище някъде из Родопите, накрая и се разболя, а пък в 2001 година, през лятото, почина изглежда от инфаркт. Голяма трагедия, показваща как личността може да бъде смазана и смачкана дори при разпадането на една абсурдна система стига да й липсва известна адаптивност. Защото познавам колеги на Жоро, също преподавали "научен комунизъм", които още са в цветущо здраве, и са преуспяващи бизнесмени, доценти с огромни по два-три декара задници и пр. Но за разлика от Жоро те си бяха най-примерни комунисти, членове на БКП, а пък Жоро, горкият, никога не влезе в тази партия, пък тя и не го щеше, понеже беше крайно честен и не ставаше за комунист.

Та някъде през 1992 година ние с Жоро отидохме в инспектората, аз там имах известни връзки с управляващите, а пък СДС току-що беше турило свои хора в инспектората по образованието. Отидохме при един наш човек, представихме му се, и той започна да ни пита това-онова. Първо се обърна към Жоро:

- Вие къде сте завършили?
- В Лениград - отвърна Жоро.
- Това не е много хубаво, аз и на Ангел съм казвал това. И каква ви е специалността?
- Научен комунизъм - отвърна Жоро.
- Леле, не знам какво ще правим, много ти и шибана специалността! - отвърна разочаровано началникът-седесар. - Но нищо де, ще видим. Как ти е името, да запиша все пак?
- Георги Димитров ми е името - с известно неудобство отвърна Жоро.
Началникът го погледна все едно че го е ударил с мокър мръсен парцал и като видя, че Жоро не се шегува, ами си казва самата истина, рече с най-съчувствуващия глас, който някога съм чувал:
- Ех, приятел, и твоята не е лека: учил си в СССР, завършил си в Ленинград, и то не друго, ами научен комунизъм, и като капак на всичко се наричаш Георги Димитров!!! Представяш ли си как ще погледнат на мен ако се опитам да пробутам някъде името и кандидатурата ти: абе човече, ти хептен не ставаш за нещо в тия нови и демократични времена!

Началникът каза това уж като шега, а пък на Жоро хич не му беше до смях. И аз съм се шегувал и базикал чат-пат с него за тия неща, но усещах, че не му е приятно. Уж се усмихваше, ама дълбоко в себе си таеше мъка, голяма мъка носеше в сърцето си това момче. И в личния му живот не му провървя: в Петербург в студентските години ходеше с една немкиня-комунистка, която зачена от него - Жоро беше хубавец! - а пък след това му би шута.

После като родила детето в ГДР (така се наричаше Източната Германия, комунистическата), взела, че осъдила Жоро да плаща бащинство, и той, горкият, плащаше, без да си е видял даже като хората дъщерята. Като остана без работа не знам как е плащал. Това разби здравето му. И от всякакви унижения се разболя, а после и почина. Бог да те прости, приятелю, дано си по-добре в другия, по-добрия свят: за този ти се оказа не съвсем подходящ. Не че аз съм много подходящ де...

(Следва)

Пояснение: Vox populi, vox Dei се превежда, както е известно, като "Глас народен, глас Божи"

Добави в Svejo