Античовешката безжизненост на несвободата (15.6)

ЛЕКЦИЯ ПЕТНАДЕСЕТА: Човешката общност и надмогването на безличността

15.6.Античовешката безжизненост на несвободата

Впрочем, ние винаги тъкмо това правим: мислим истински и сериозно само ако душата ни е овладяна от чувство и дори страст. Безчувственото мислене не може да роди нещо жизнено, то скоро омръзва даже и на самото себе си: идеята (а философията борави само с идеи, не просто с мисли!) носи и "побира" един богат смисъл само защото е непосредствено единство на мисъл и чувство, на знание и разбиране, на понятие и интуиция, на изразимост и неизразимост. Затова органон на философското прозрение е тъкмо разумът като цялост на тези коренно различни сили на духа на човека. Нека с това да завърша своето "отклонение", хвърлящо все пак известна светлина върху метода на това изследване. Ще добавя само, че това е тема, към която ще се върна на съответното място.

Дали пък не съществува традиция на несвободата? – а може би така трябва да бъде преведен нашият въпрос?

В някакъв смисъл може да се отговори: да, съществува, но с добавката: ала тогава това не е традиция, а опозиция на традиционното. Дали имаме право да считаме така?

Първо трябва да се подчертае, че нетрадиционно не значи модерно; нетрадиционното е просто нетрадиционно, т.е. излизащо извън дадена традиция, то обозначава противопоставеността на традиционното, опозицията на това последното. Нетрадиционното не съвпада с модерното (както на някои вероятно им се иска!) защото то може да представлява връщане към стереотипи, вече преодолени от традицията, да е израз на носталгия към дотрадиционното, т.е. да е тъкмо архаичност, закъсняла във времето, но въпреки това правеща последни опити да върне развитието в своя полза. Традицията в своето налагане е трябвало да преодолее чрез непрекъсната съпротива най-вече инертността на несвободата. От което следва, че непрекъснато откритата пред човека възможност да се поддаде на упоменатата инертност е почвата за зараждане на всяка радикална антитрадиционност.

Общо взето всичко възможно така или иначе вече е било поне в зародиша си, и значи нетрадиционността е само възкръсване или пък ренесанс на тенденции, които традицията и живия исторически опит са могли преди това мъчително да надмогнат, но сега им се налага наново да преодоляват. Подобни тенденции, съпротивляващи се и подкопаващи жизнената стратегия на свободата (явяваща се същност на разгръщащата се историческа традиция), действително могат да обособят някаква лоша традиция на нетрадиционността, т.е. на неотказалата се от реванш традиция на несвободата. По този начин традицията намира в лицето на враждебната й антитрадиционност на несвободата своя контрапункт, силата, вечно намираща се в опозиция на онова шествие на свободата, което традицията олицетворява, намира именно "своето друго" или твърдия бряг, който историческата традиция, подобно на река, е трябвало бавно да подкопава в опитите си да се наложи. Нетрадиционността на несвободата обаче трябва да бъде схващана именно така, тъй като, както вече беше показано, всяка радикалност спрямо традиционното не може да роди значими и оставащи във времето ценности; тя поражда само анти-ценности, голи отрицания на традиционното, които не могат да постигнат естествеността на живия исторически процес.

Нетрадиционността затова не е друго, а поредица от изблици, инциденти, ексцесии и също аномалии, които традицията на свободата успява да преодолее или поне да потисне на основата на своята субстанциалност. Несвободата, явяваща се сърцевина на непримиримата нетрадиционност и особено на антитрадиционализма, не може поради отрицателността си (поради своя негативизъм!) и поради несубстанционалността си да роди нещо жизнено и значимо. Тези нежизнеспособни форми затова и само пречат, вредят и отклоняват (поне за известно време!) значимия исторически и културен процес на вкореняване на свободата в човешките сърца, души и съзнание.

В този смисъл комунизмът като най-решителен изблик на радикална антитрадиционност показа пълната обреченост на тенденциите към несвобода, които историята винаги е съдържала. С провала си във всички насоки комунизмът най-сетне доказа безсмислеността на опитите за съкрушаване на екзистенциалната и историческа традиция, невъзможността на несвободата да породи нещо трайно и значимо, да си създаде свой свят, свят, израснал върху неистовата вакханалия на античовешката безжизненост на несвободата. Отбележете натрупването на негативизми в същината на комунизма: тези "анти-", "без-" и "не-" и пр. само са най-външен израз пълната му неадекватност спрямо живота, който винаги утвърждава, но не отрича без смисъл!

Но дали въпреки това несвободата – и тя е пълно отрицание: не-свобода! – претърпяла толкова кардинално поражение в лицето на тоталния провал на комунизма, завинаги се е отказала от опитите си поне за частичен реванш – този път в някакви други, неразцъфнали досега в така пищни цветове форми? Едва ли, битката на свободата и несвободата, арена на която е цялата човешка история, никога няма да приключи – както и смъртта никога няма да се признае за победена от вечно живия живот…

Но да се запитаме: край на историята ли е краят на утопиите? Нека приведа разсъждението на лорд Макс Белоф по повод на краха на комунизма в Източна Европа:

"Краят на военната заплаха от страна на Източна Европа се възприема не само като събитие в света на политиците на силата, но и като победа и може би като крайна победа на ценностите на свободния свят над комунизма. Така навлизаме в период на еуфория, ознаменуван с есето "Краят на историята" от чиновника от Държавния департамент Франсис Фукояма, който сериозно твърди, че в света вече не били възможни конфликти, защото сега всеки приемал предимствата на либералната демокрация и пазарната икономика. Някои хора вече си дадоха сметка каква безсмислица е това твърдение."

Тук мога само да се съглася с категоричната оценка на английския историк, въпреки че не мога особено да се разпростирам с аргументации в нейна подкрепа. Ще се задоволя да приведа поне това.

Ясно е, че утопиите от рода на комунизма – опитващи се да съблазняват хората с абсолютните предимства на несвободата – претърпяха действителен крах. Но тези утопии, които никога не са преставали да никнат – тъй като винаги са съществували хора, податливи на съблазните на несвободата и безотговорността – едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е обаче – да се надяваме – че тази категория хора вече не е мнозинство, което има силата да се налага и така да подправя по свой вкус историята. Тези хора, впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се подчиняват на безличности като тях самите; мотивът за това е да не им се налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено превъзходство на разбиращите и ползващите се от свободата си. Тази е екзистенциалната основа, която винаги ще ражда самоотвержени привърженици на несвободата, хора, за които свободният живот един вид не е по силите им – и затова те в безсилието си да променят нещо се отдават на т.н. съблазни на несвободата. Да, без свобода наистина по-леко се живее, но за сметка на това се живее изцяло недостойно.

Крахът на комунизма – който по естеството си е апогей на влечението към несвобода у непълноценно живеещите – е тежка плесница върху тези самоотвержени привърженици на "сладката несвобода", върху тези яростни противници и врагове на толкова неизгодната им свобода. От тази наистина тежка плесница те едва ли скоро ще се съвземат, но това съвсем не означава, че този човешки тип мигновено ще се преобрази и по магически начин ще се влюби в свободата. Затова и ние не можем да очакваме след краха на комунизма несметни тълпи, благославящи свободата, индивидуалната предприемчивост, пазарната икономика, либерализма, традиционните ценности на човечеството и пр. Ние, впрочем, и не забелязахме, нямахме щастието да видим такива тълпи в разгърналите се пред очите ни исторически събития, съпровождащи краха на ужасната бесовщина, наречена комунизъм.

Ако е вярно, че на утопиите са подрязани корените, то това съвсем не ни позволява да започнем да вярваме в нови утопии – само защото те били с обратен знак. Трябва да се примирим с това, че хората никога няма да станат равни или още по-малко пък еднакви. От това следва, че никога няма да настъпи утопичната ера на "всеобщото щастие", в която хората вкупом да искат все едно и също нещо – да живеят според изискванията на свободата като осъзната необходимост. Щом като несвободата не можа да си устрои абсолютно солидарна държава и някаква призрачна "общност на блажените", то за свободата това е съвсем невъзможно.

Нещо повече, тъкмо според свободата царството на абсолютно съгласните поданици е и съвсем нежелано: възникването му е равносилно на унищожение на самата свобода. Човечеството не е доближило предела на ползване от великите предимства на свободата, хоризонтите на свободата – и тези на съпровождащата я винаги несвобода! – не са достигнати, те все повече се отдалечават с приближаването ни към тях – именно защото откриват безкрайни перспективи. Свободата не е друго, а образ на безкрайното, символ на неограничените шансове на човека да бъде себе си по най-добрия начин.

Човешкото съвършенство е, изглежда, прекалено скучна работа, то в някакъв смисъл е непоносимо за живота – такъв, какъвто е той за човека. Съвършеният, стерилният живот, бидейки само блян на разсъдъка, е несъвместим с естеството на живота, с неговата неизразимост, с неизчерпаемостта на мощните му потенции. В този смисъл ние не сме стигнали до състоянието да уловим с ръка небето, безсмислено е да искаме това. Именно затова традиционните ценности са от такова естество, че не закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за човека.

Така че наистина г-н Фукояма може да си спи спокойно: историята не е дошла до своя край. Може да се прибави и това, че в някакъв смисъл историческото чувство подсказва, че историята като израз на човешката екзистенция в нейната страст по автентичното едва сега започва. Тя винаги е в началото: пътят пред сега съществуващите индивиди никога не е извървян, той само предстои.

Защото животът винаги е склонен да се възобновява, да започва отначало, вечно да се възвръща – обогатявайки се все повече и повече. Затова модерност и традиционност съвпадат, стремейки се към вечното – не като идеал, а просто като пътуване…

(Следва)

Добави в Svejo