ЛЕКЦИЯ ПЕТНАДЕСЕТА: Човешката общност и надмогването на безличността15.5.Вслушаният в призива на традицията индивид
Установихме, че традицията в своята цялост е резултат от "привързаността към живота" (Роджър Скрутън) на човешките същества, от пристрастеността им към свободата – бих си позволил да добавя. Традиционно става онова, което се основава на отношението към човека като към "цел сама по себе си" (самоценност), а извън традицията остава всичко, което се свежда до разглеждането на човека като "средство за постигането на всякакви цели".
Традицията следователно е душа на все по-разрастващото се царство на свободата, докато радикалната антитрадиционност се оказва израз на отпадане от това царство, симптом на болезнена конституция. Или пък са проекция на някакви варварски и нерафинирани инстинкти, които поради враждебността си към свободата нямат никакво бъдеще – и затова винаги са аномалия, рецидив, инцидент в субстанциално определения чрез свободата строй на човешкото битие. Такива отклонения от жизнеустойчивата традиция, изразяваща значимостта на чисто човешкото, тъкмо поради това са изцяло безперспективни; те не могат да сътворят нещо ценно и съгласуващо се с традицията. Техният ефект е напълно разрушителен, никога съзидателен, те не могат да формират своя култура и т.н.
Затова отрицанието на традициите винаги се съпровожда от несъзнавано предложение да се поеме по задънени улици в развитието или пък да се върви по някакво сляпо разклонение на историческата човешка еволюция. Комунизмът е най-красноречивият пример за напълно обречен социален експеримент, който не можа да постигне нищо значимо, който затова произвеждаше само най-изродени форми на съществуване и съзнание. Възникването и развитието на комунизма не е нищо друго освен културен и ценностен вакуум или пък екзистенциално безвремие, изпълнено единствено с невъобразими абсурди, ирационални ексцесии, дива ненавист спрямо живота, свободата, истината и човещината, с неописуеми страдания на милиони човешки същества и с невиждан разгул на жестокостта, кухата разсъдъчност, наглата хитрост и колосалната, при това войнстваща простащина. Другояче казано, комунизмът с цялата си история показа единствено какво съществуването не трябва да бъде, как не трябва да се живее, доколко всичко може да бъде поставено "с краката нагоре" (любим израз на Маркс и Енгелс!), невъобразимо объркано, извратено, изкористено, изопачено и т.н. Ако има все пак нещо позитивно в историята и съдбата на комунизма, то е в това, че той показа чудовищния вид на един изцяло антитрадиционен свят, абсурдността на света-лагер в неговата пълна антитрадиционност, в неговата разсъдъчна и затова безжизнена радикалност. Затова и "новият човек" на комунизма се оказа карикатура, жалко подобие на човека, неговият "нов морал" не беше нищо друго освен оскърбление на всяко морално чувство и непоносимо лицемерие, а пък неговите "нов живот" и "нов свят" се оказаха точно въплъщение на всички струпани накуп абсурди и издевателства, т.е. "свят" на непроницаемата тъма (свят все пак иде от светлина!).
Казаното дотук ни позволява да погледнем на традицията от една друга позиция: традицията е концентрация на общовалидното за всяка жизнена и здрава субективност. Изискващото се от свободата в нейната субстанциалност и непреодолима значимост приема формата на традиционност или – когато се утаи в съзнанията – на един здрав консерватизъм, който не позволява на историческото битие на човека да излиза извън неговата стремяща се към автентичност и пълнота определеност. Въпреки цялата многоликост на човешкото битие, проявяващо се в строго индивидуални форми на съществуване – съществуване единствено на почвата на свободата! – въпреки неговата неизразима динамика и интензивност, поривите на човека към човешкото притежават и устойчивост в спонтанността си, която уляга като историческа и културна традиция.В този смисъл традицията е тъкмо общозначимото и общовалидното в световия поток от екзистенциални, културни, духовни и исторически факти. Тя е непосредствената свързаност на феномените на човешкото битие, която нищо друго не може да замени. Примери за такива жизнени традиции, носещи в себе си несравними по значимостта си за човека ценности, са религиозната традиция, съхраняваща неизменния по значимостта си морален свят на човека, устремен към Висшето и Божественото, също традицията на постепенно изкристализиращия на основата на доказали ефективността си ценности и правила икономически опит на човечеството със стоящите в основата му правни, политически и дори морални и пр. детерминанти, накрая общочовешки значимата традиция на все по-обогатяващата се духовна култура, обединяваща в себе си ценностите на изкуството, философията, науката и дори на съпровождащата я техника и технология. Тук, разбира се, няма да пропусна вечната екзистенциална даденост на семейството като свързваща индивидуалностите форма на конкретен общностен живот, като сфера на родствената раз-личност, даваща незаменим с нищо друго простор на отговорната свобода и личностната заедност.
Вижда се, че изброените разновидности на традицията влизат в дълбоко органично единство, взаимно проникват се и са пронизани от все един и същ самоосъзнаващ се дух, от цивилизационното тъждество на свободната човечност. Отделните форми на традицията говорят все едно и също на различни езици, тяхната тема е тъкмо общовалидното за човешките същества, общочовешки значимото, субстанциалното за битието на свободата, нагледно проявяващо се като човек. Това е именно човекът като единство въпреки цялата си раз-личност, като индивидуализирана общностност – или пък като общност на богатите и прекрасни индивидуалности – във всеки един смисъл на тия думи.
Човекът е субективност, сама себе си определяща действителност, не знаеща покой активност. Човекът е свобода – с това е казано всичко. Но оттук следва, че всичко зависи и се свежда до това как разбираме свободата си. Свободата, откъсната от историческите форми на традицията – които са тъкмо изкристализирала от опита свобода! – неминуемо се изражда в произвол, т.е. в пряката противоположност на свободата. Човек все пак може да прави всичко, но свободният, разбиращият свободата си индивид – сам и по свой избор! – тъкмо затова няма да направи всичко. А ще направи само онова, което съкровено иска, което му е дълбоко потребно, което отговаря на естеството на живота. Тази спонтанно възникнала и все по-заякчаваща се самоопределеност на свободата е традицията. Традицията е отговарящата и синхронизиращата се със свободната субективност нормалност, която именно чрез субективната свобода достига до всяка норма, до всяко правило или изискване. (Нали "правилното" е "нормално" – и обратното!)Това не значи, че индивидът е прикован към убийствена за самодейността му традиция – както на някои им се струва. То значи, че на почвата на традицията индивидът насочва самостоятелността си по посока на смисленото за живота и отговарящото на една все по-самоосъзнаваща се автентична свобода. Тъй като няма и не може да има свобода извън пространството на свободата, ограничавано от жизнени традиции, то не може да се смята, че там където властва традицията, там няма свобода. Работата се свежда значи до това на какви традиции индивидът е склонен да се подчини, а това от своя страна зависи от това какъв е той самият, доколко е предан или разбира свободата. Такъв един вслушан в призива на традицията на свободата самоосъзнаващ се като автентично свободен индивид няма да се отклони от пътищата на свободата, т.е. никога няма да кривне по пътя на несвободата. Ако пък го направи, тогава няма да е той самият, един вид ще е загубил тъкмо себе си.
Излишно е да се подчертава, че по пътищата на свободата човек никога няма да загуби свободата си, нещо повече, само движейки се по тях той ще може някога истински да я намери. Това е краткото тълкуване на израза общовалидност на човешкото, който си позволих да употребя – и по който тук, за съжаление, не мога да се разпростирам повече: тук е скрита тема за цяла една друга книга.
Но нека да се спра на един нов въпрос, който, изглежда, все повече се натрапва в съзнанието на непредубедения читател. Естествено е ако един такъв опитващ се да вниква в същината на работата читател вече се пита: каква е тази неистова апология на традицията? Или пък питането му – напълно закономерно и оправдано – може би звучи така: има ли "лоши" и "добри" традиции? Или пък, другояче казано, дали всяка традиция освен светла и позитивна страна, няма и тъмна, опака страна? Ето въпросите, над които си струва да се замислим и дори вчувстваме сериозно – ако това последното (относно… "чувствата в тяхната сериозност" ) изобщо е възможно.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар