21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност21.1.Разбирането на своята най-съкровена вътрешност
Съществен недостатък на научното познание за човека е неговият абстрактен, обобщаващ характер, който неизбежно влиза в противоречие с разбирането за реалното съществуване на човешката субективност – съществуване, което винаги е конкретно, индивидуално, уникално и неповторимо в своята самобитност. С други думи казано, “човекът изобщо” на науката и психологията не съществува, както не съществува и абстрактната, обща и схематична душа на този всеобщ образ на човека, който научно-психологическата представа е принудена да рисува и да създава.
Разбира се, няма и не може да има наука, която да е в състояние да се занимава с всеки един човек поотделно – въпреки че реално съществуват именно конкретните, живи и индивидуални човешки създания, всяко от които притежава своята, неприличаща на никоя друга, уникална душа и съдба. Неудовлетворението от четенето на учебници и книги по психология се дължи точно на това: в тях читателят научава почти всичко за някакъв си безличен, всеобщ и колективен обект на науката и почти нищо, което да му напомня за него самия, за неговите собствени – и така непосредствено дадени – душевни преживявания. В най-добрия случай високомерно му заявяват, че душата по принцип е “устроена така” и че индивидът трябва сам да приложи това знание към самия себе си, защото при него другояче и не може да бъде – което е съвсем слаба утеха, а пък и лошо извинение.
Защото по този начин науката оставя най-трудното познание – самопознанието – на неопитния в познанието изобщо човек, проявяващ интерес най-вече към себе си, към своята душа и живот, а не към всичкообясняващите абстракции на подобна наука – която, сама изпитвайки боязън от наистина сложното и трудното, си позволява да дава наставления на другите как те да се заемат с него. Оказва се, че науката извършва своеобразно бягство от реалността, която е призвана да познае: конкретните и живи човешки същества с тяхната непосредствена и също така жива душевност. И в замяна на своята истинска задача си позволява безкрайно да се вглъбява във фантастичната действителност – теорията, системата на своите понятия – която сама е изобретила и с която се опитва да подмени действителния си предмет.
От тази гледна точка е съвсем разбираемо разочарованието, което повечето хора изпитват, когато вместо истински и действително значимото за тях – човешката реалност, скрита зад всеки две очи – им предлагат хитроумни, но непълноценни заместители. Т.е. скучновати теории, класификации, схеми, модели, понятия и наред с тях – толкова много безпочвени и неоправдали се претенции, амбиции и обещания. Разочарованият от науката човек, не намерил в нея това, което търси и което му е потребно, се устремява към всевъзможни други начини да задоволи интереса и любопитството си. Защото има и други книги, по съвсем друг начин говорещи за човека, чийто език му е понятен и близък и където той намира това, което търси за себе си: това са романите от “различен сорт и калибър”, долнопробните или пък истинските произведения на литературата и изкуството, които обаче не бягат от конкретния индивид и неговия живот, а се опитват да изразяват точно тях и точно такива, каквито те са.
Превъзходството на изкуството над науката, така привлекателно за човека и неслучайно оценявано като истинско предимство, се състои в това че то е понятен за всички език, чрез който се говори за човека и живота, но не абстрактно и всеобщо, а конкретно и непосредствено, чрез изобразяване на отделни човешки същества – така както те живеят и преживяват, чувстват и усещат – като между ситуациите и перипетиите на литературния герой и на читателя принципна разлика няма и не може да има. Чрез произведенията на изкуството читателят се чувства потопен в своя свят и в своя живот, в тях той намира своята душа и своите преживявания. Затова такива творби на изкуството и литературата са истинско откровение за живота и човека, те отекват силно и незабравимо в душата на читателя, техният ефект е силен и с нищо несравним, тяхното превъзходство в този смисъл пред творенията на науката и психологията (под формата на скучни учебници и монографии) е несъмнено и безспорно. От тях по парадоксален начин се научава много повече – нищо, че не са наука, по-скоро точно затова, че не са наука. Психологията, пък и философията, които искат да са по-ефективни и работещи с полза за хората, има какво да научат от изкуството и литературата. Нали за една наука не е срамно и лошо да учи и научава всичко онова, което има по-голям смисъл от вече достигнатия и овладения. Ясно е, че ако успее да го направи, неимоверно много ще спечели и нещо няма да загуби.
Отстраним ли е дефектът на науката, за който тук стана дума? Може ли тя да се избави от обременителните си абстракции за човека, живота и душата, които така малко казват – или така го казват, че нормалният човек не го разбира и не иска да го разбере: защото такова знание му е безразлично? Може ли психологията да възсъздаде по свой начин конкретната, жива и индивидуална човешка реалност – такава, каквато е тя непосредствено при отделния индивид и човек. И която да интригува и да не е безразлична на нито един жив и живеещ човек на тази земя? Възможно ли е това и как то може са стане?Моят опит с написването на цяла една поредица от книги е точно в тази насока. Смятам, че синтеза на философия и наука може да ни даде пълноценно разбиране за душевния живот на отделната душа – нещо, което психологията като наука сама никога няма да достигне. Всичко, написано по този начин, е значимо и се отнася пряко до душата на всяко човешко същество – и това не е само декларация. Защото философията притежава едно основно предимство пред всяка наука, а именно тя се явява концентриран израз на човешка позиция спрямо нещата, тя не е нищо друго освен цялостен човешки поглед към съществуващото и към самия човек, който не абстрахира и не отделя един от друг компонентите на жизнената човешка представа, а се стреми да достигне тяхното пълноценно (живо и непосредствено) единство.
Това, както вече показах по-горе, може да стане чрез идеята, явяваща се от своя страна единство на мисъл и чувство, на знание и ценност, смисъл на нещата – в и извън човека съществуващи. По този начин философията е в състояние да прониква дълбоко в жизнения свят на човека и да го изразява с адекватни на него средства. Тя има предимството да постига жизнената и душевната цялост – такава, каквато тя пулсира зад гърдите на всяко човешко същество. Философията по своето понятие и идея (любов към мъдростта) не строи безжизнени абстракции, в които да противопоставя едната половина на живота на другата му съществена половина, а се опитва да разбере неговата цялост, непосредствената идея за живот, която е конкретна точно толкова, колкото е конкретно отделното човешко същество, явяващо се неин израз и въплъщение – защото в неговите вени пулсира неподправен същия този живот.
Затова моята нагласа – да разбера живота на душата – не ни отделя от живота, който усещаме в себе си (всеки един поотделно и сам по себе си), а ни свързва неотделимо с него, обогатява ни с разбирането, без което животът е само порив и страст, не обаче пълноценно овладяла ни любов към живота, която единствена разбира живота. Оказва се, че любовта към мъдростта е по начало същото, каквото е любовта към живота, следователно мъдрост и живот са едно и също нещо, по-скоро мъдростта е откритост към живота, това да си свързан дълбоко и неотделимо от него, да присъстваш в него, да отговаряш всекидневно на неговия могъщ призив. Разбирайки живота на душата, преизпълвайки се с подобно разбиране, приемайки нагласата да бъдеш открит към този живот, човекът всъщност разбира самия себе си, своята най-съкровена вътрешност, своята сърцевина.
Такова разбиране ни привързва дълбоко и истински със своя живот, със самите себе си, човекът – овладян от него – се приучава да не живее в раздор със себе си и със своя живот, а да постига жадуваната хармония, вписването в естеството на живота. Така между човешкото същество, стремящо се да разбере самото себе си, и неговото вътрешно естество не застават като бариера или стена мъчно смилаемите абстракции на науката, а само един добронамерен посредник и водач в трудното изкуство на самопознанието, един партньор в това велико изкуство – какъвто иска да бъде психологията, пронизана от философски дух и обогатена от философската или, което е същото, човешката, нагласа и позиция. Постигането на тази висша цел – изразяването на дълбокото вътрешно родство между човек и философия – е необходимо условие за постигането на друга такава цел – ведението на душата (нека всеки го разбира както може!) – което е смисъл на съществуването на психологията.
Философията е квинтесенцията на човешкото и на човека, техен завършен и тотален израз – като тази всеобемност на философските идеи остава само да бъде изразена в жива, понятна за човека форма. Дали това последното съм го постигнал поне отчасти остава да съди читателят на моите книги…
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар