Личността, persona-та (21.2)

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.2.Личността, persona-та

Извинявайки се за това като че ли напълно излишно въведение към темата за личността, аз съм принуден да навляза в нея. Ако все пак има някакъв смисъл написаното по-горе – смисъл именно по дадената тема: за личността – той се свежда до изискването да не говорим за личността прекалено абстрактно и теоретично, а по-пълноценно, т.е. по философско-психологически и човешки начин.

Ще започна със самата дума личност, която на латински език е persona (“персона”, оттук е влязла в много западни езици). Първоначално думата персона е служела за обозначаване на маската в античния театър, или булото, което актьорът слагал, играейки своята роля. Тази маска изразявала основното съдържание, един вид водещата гримаса на изобразявания персонаж. Трябва да запомним основния и изначален смисъл на думата персона: това е маската, с която актьорът криел своето лице и която напомня и намеква за лицето на пресътворявания персонаж, на неговия герой. “Персоната” стои между двете лица: едното е истинското, на артиста, а другото е сътворяваното, но още непоявило се в своята цялост и многоизмерност лице на героя – за което отчасти се съди по маската и нейната гримаса.

По-късно римляните, които освен с войнствеността и с разврата си са известни и със своето право (юриспруденция) използват думата персона за понятието лице или “лицето пред закона”. За тях е било естествено това, че робът, несвободният човек не може да бъде персона, което иде да намекне за дълбоката връзка между личност и свобода.

В езиците със славянски корен думата личност произлиза от лице, лик, външен об-лик, онова, което днес наричаме физиономия. Трябва да се отбележи това, че “лик” е дума във възвишен план, както и “облик”, докато в ругателния и обидния смисъл лицето бива наричано “рожа” или “мутра”. Смятало се е, че лицето на човека е представител на висшите духовни дарове: челото символизира небесната любов, очите – разумението, разумното съзерцание, ушите – разбирането и послушанието, носа – постигането на доброто (?!), бузите – постигането на духовните истини (?!), устата – “духовната хвала”, а брадата – “външността на учението” (По “Толковый словарь…” на Вл.Даль) От друга страна, лицето обозначава особата, човекът, като същевременно служи и за назоваване на “по-добрата, предната, връхната, лицевата страна на предмета” в противоположност на задната, не-главната, онази, която е отзад и встрани от фасадата.

Думата лице носи и един друг смисъл, например, когато казваме налице, наличност, т.е. в действителност, реално, наяве, а не мнимо, само по книга и пр. (Например, както е в израза “По списък са 100 човека, налице са 90”.) Лицева страна на предмета, е тази, която съставя неговото лице, а пък когато придавам красив външен вид, изглаждам нещо, придавам му лице, полирам го, се е казвало “лицевам” или “лицовам” – оттук се е запазило нашето “облицовам”. (Майсторът на дрехи, шивачът “прелицова”, преобръща дрехата, когато бива накаран да обърне вътрешната страна “в лице”, т.е. отгоре и значи един вид е префасонирал дрехата и я е обновил.) Ясно е, че нещо е лично, когато е принадлежащо на конкретното частно лице, на този човек или мое. “Личен” е оня, който се откроява от другите, като върху някакъв фон, той е “раз-личен”, т.е. по-особен, по-друг, по-красив и пр., докато останалите са просто “при-лични”. Казваме също “аз лично ще направя това”, като разбираме непосредствено, пряко, аз самият, моята особа се захваща да го прави, а не чака друг да го свърши вместо нея. Знаем също кой е от-личен със звание или орден (а може би просто с шестица в бележника), той се е откроил с нещо в сравнение с другите, от-личил се е над тях, показал е лице, докато те си стоят неразкрили се или без-лични. И така, след тази разходка около корена на думата личност и неговите разнообразни и различни смисли можем по-подготвени да пристъпим към нейното разбиране и към психологически анализ.

Личността е лицето, самостоятелното, отделното човешко същество. Да бъдеш личност означава способност да проявяваш себе си смело, без заобикалки, без страх от своето лице и облик, а единствено със страх и нежелание да бъдеш без-личност, т.е. да “избледнееш” и да се превърнеш в задна страна на фасадата, която е противоположна на лицевата и следователно е в сянка, е просто фон. Личност е оня, който отстоява своето лице и своята физиономия, а също умее да си слага подходяща и желана маска пред другите – за да не издава истинското си лице. Анализът на личността непрекъснато ще се сблъсква с тези две като че ли противоположни движения на смисъла: от една страна, да разкриваш лицето си, същността си, точно и безпогрешно и, от друга страна, да скриваш облика си и наличната си физиономия зад подходяща маска – защото другите едва ли заслужават да те видят в истинското ти лице и облик, а може би и защото не е нужно наивно да разкриваш пред тях това лице, което те не могат или няма да оценят по достойнство. Личността има някакво лице, някакъв облик или някакви качества и същност, тя проявява лицето си и затова е личност, но въпросът си стои: това видимо отвън лице съответства ли на действителния лик на човека, нима всеки разкрива изцяло и напълно действителната си същност и я представя на всеобщо обозрение пред всички, пред другите – без нищичко да е скрил за себе си, без никакъв остатък?

Тук съвсем не става дума за лицемерието в истинския му смисъл, т.е. когато някой съвсем преднамерено представя пред другите коренно различно лице от това, което има, и значи лице-мери, т.е. старателно отмерва кое лице подхожда за пред другите, а кое трябва да бъде скрито и запазено за себе си. Изглежда, лицемерът прекалява с меренето и с мярата, но нима всеки човек не е изправен пред същата ситуация: какво и колко да скрие зад подходящата маска, която, щом е маска, представя различно от истинското лице – което искаме да имаме или искаме да показваме?

Може би е парадоксално, но без разбирането на лицемерието е невъзможно да бъде разбрана личността на човека. В това едва ли има нещо толкова странно: нали и фасадата на една най-обикновена къща подвежда, нали вътрешността на къщата не е изнесена на показ и не може да бъде разбрана по външния вид и на лицето й? Тогава защо искаме при човека явното, видимото лице да отразява напълно вътрешната същност, която да личи изцяло в него и нищо да не бъде покрито, нищо да не бъде оставено извън обсега на общия взор на другите? Наричаме лицемерие скриването на част от истинските качества на човека, неизнасянето им пред очите на всички; независимо от това, че и тук има мерене какво да скрия и какво да покажа: за да не се издам, за да не ми се смеят, за да не ме е срам после или пък защото няма да бъде разбрано и оценено по достойнство. Или пък защото другите не заслужават доверието да ме видят в истинския ми облик – откъде накъде да се разголвам пред тях, по-добре да се скрия зад маска и пр.

Тялото си крием зад дрехите, нима душата не трябва да бъде скрита зад особена “дреха”, която претенциозно наричаме личност? Ако е така, тогава защо всеки облечен не наричаме лицемер, т.е. отмерващ какво от тялото да скрие и какво да покаже (показваме без боязън главата, ръцете, части от краката си през лятото, но грижливо крием други части от тялото), а по отношение на същото, направено във връзка с душата, употребяваме тази зле звучаща дума? Личността не е, разбира се, физическото лице на човека, тя е личното и личащото в нейните душевни качества, в проявите на индивида, които са отпред или са изнесени на фасадата и затова така личат и се виждат от другите, а също са “полирани” и “лъснати” – за да привличат, вероятно, погледите. Защото никой няма да изнесе и да изложи пред чужд поглед нещо, което “не е за пред хората”, не става за всеобщо разглеждане и следователно трябва да бъде оставено за себе си или за най-близките.

Личността е човекът, но не какъвто е той сам по себе си (или “за себе си”), а какъвто той е за нас, за другите, какъвто се представя пред нас. Следователно тази външна проява на вътрешната човешка същност в и чрез личността е основното в смисъла на понятието за личност, което тук се опитвам да разкрия. Ако за “човешка същност” приема да смятам вътрешните, душевните качества на конкретния индивид – една безкрайно динамична и подвижна реалност – то изявяването на тази същност навън, проявяването й в отношенията с другите и със света е онова, което конституира сферата на личността и на личностното у човека. Ясно е, че между двете сфери – на вътрешно-душевното и външно-проявеното, личностното – няма и не може да има пълно покритие, а само съответствие в степен.

Всеки човек е личност, доколкото проявява себе си (заложените и развитите у себе си потенции и дарби) навън и ги реализира на дело като действителни възможности и способности. В този смисъл човек “става, а не се ражда личност”; същото, впрочем, може да се каже и за човека: всеки сам себе си е направил човек, отговаряйки на заложената у него възможност да бъде човек, превръщайки я в действителност.

(Следва)

Добави в Svejo