Кога човек става личност? (21.3)

21.ЛЕКЦИЯ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: Индивидуалната личност

21.3.Кога човек става личност?

Човешката реалност тъкмо затова е човешка, защото в пълна степен е човешко създание и творение, защото всеки сам непрекъснато създава себе си като човек – стига да е пожелал, да иска да е такъв. Човешкото у човека е синоним на дълбоката същност у него, именно на душевните качества, които правят човека човек, но тази същност възниква в съществуването и живота, а не ни е дадена наготово – както същността е дадена на животните и на предметите. Затова и казах, че човекът е творецът на човешкото у себе си и на самия себе си, избирайки най-напред своето съществуване, от което пък следва, че става такъв, какъвто иска да бъде. Ето защо първото условие на човешкото и човека е свободата.

Единственото, което е заложено и дадено на все още нестаналия човек и на все още нестаналата личност, е Божията искра, нетленната душа с всичките й възможности, която Бог ни е дал заедно с живота, а всичко останало вече зависи от самия човек и от свободата, с която той разполага. Съответно личността се развива успоредно с душевността на човека, тъй като и двете неумолимо водят до прояви навън на вътрешните съкровища (или: на изключителната нищета и бедност) на душата, т.е. до развитие на личността, доколкото и каквато я “имаме”, или по-скоро сме. От гледна точка на казаното, имащо значение на принцип или начало на разбирането, е съвсем ясен отговорът на въпроси от рода на “Кога човекът става личност?” или “Детето личност ли е?”, а също “Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?”.

Тъй като човечността (равно на душевност) неизбежно се проявява чрез личността, екстериоризира (или се овъншностява) чрез нея, то следователно появата на първото – душевността – вече означава и прояви на личността, човешките, душевните качества и същности се съпровождат от съответните личностни реминисценции или отблясъци. Това означава, че и най-първите прояви на душевност (и човечност) у детето всъщност са прояви на неговата личност, двете форми са неразделни както полюсите на магнита. Излиза, че всяка, дори и най-елементарната душевна или човешка реакция на детето (емоция, чувство, осъзнаване, внимание и пр.) – доколкото е надмогнала и очовечила пряката си биологична или физиологична основа и следователно й е придала специфично човешки израз и форма – е вече проява на личността на това дете, колкото и малко да е то, тя е също проява и на неговия характер и темперамент. Затова всякакви глупости от рода на “личността се появява със социализацията на индивида”, “личността е обществената същност на човека”, “не е личност онзи, който не живее в единство с обществения интерес”, “личността е детерминирана от конкретните обществени условия” и пр., които могат да се намерят във вехтите книжлета на т.н. материалистическо-марксистко-комунистическа психология, не представляват никакъв интерес и нямат никаква стойност.

Личността не може да се появява на някакъв по-късен етап от психичното развитие и един вид от нищото, личността преминава определено развитие, което е успоредно на развитието на психиката и човечността на човека, а и трите всъщност не са нищо друго, освен три модуса, три начина за назоваване на тоталността, която може да се нарече душевност-човечност-личностност. За нуждите на психологическия анализ сме принудени да разчленяваме, да “разглобим” тази тоталност на нейните съставни части, но никога не бива да забравяме, че реалното им съществуване е в тяхното единство и цялост. Такъв аргумент напълно подкрепя излаганата тук концепция за паралелното развитие на трите форми, а също и разбирането на личността като външен израз и екстериоризация на душевно-човешкото.

Затова, ако трябва да отговаряме конкретно на поставените три въпроса, то по отношение на първия – “Кога човекът става личност?” – отговорът е: тогава, когато започне да става човек, т.е. в най-ранната зора на човешкия живот и когато са се появили първите душевни реакции на детето, включително и безсъзнателните. Разбира се, тук не става дума за завършена, оформена и пр. личност, а за начало на личността, която вече е на-лице, на-лична, съществува и живее заедно с малкия човек. Това разбиране предопределя отговора и на втория въпрос – “Детето личност ли е?” – който не може да бъде друг освен утвърдителен: да, детето е личност, естествено, малка, детска и дори детинска, но тя друга и не може да бъде, защото и душата, а и човешкото същество на детето е също такова. Накрая отговорът на третия поставен въпрос – “Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?” – е закономерно отрицателен: няма такава възможност, за да си човек, трябва да бъдеш вече личност, проблематичното е друго, а именно доколко и дали наистина си човек, което зависи и се определя от насоката и характера на развитие на душевните качества на индивида.

Ясно е, онзи, който по определени причини е успял да загуби човешкия си облик и вместо да развие душата си я е оставил да дегенерира биологически до нивото на животно, съвсем не може да претендира за личност – защото тъкмо животните никога не могат да бъдат личности. Но това е рядко срещана екстремна ситуация и в нея не влагам никакъв оценъчен момент, не говоря за това “добра” или “лоша” личност е такъв човек; дори и природно обременените, олигофрените и пр., доколкото имат някакви изяви на душевност, на човечност, са някакви личности, наистина нещастни, страдащи, ощетени, но личности.

Но понеже личността е лицето на душата, а също и на човека, то неизбежно душевният живот – какъвто и да е той – налага своя отпечатък върху нея и това лице строго и точно съответства на основата, от която израства: душевният свят на този конкретен човек. В този смисъл думата безличност – ако изобщо нещо изразява – означава неспособност да изявиш себе си пред другите, или неразрешими трудности в адекватната изява на своите душевни качества и сили, или липсата на ясна тенденция в изявата на своя душевен живот – което свидетелства за неовладяност, неорганизираност и хаотичност на този последния. Липсата на лик, лице или облик, що се касае до проявеността на собствената душевност, е често срещана ситуация – толкова често, колкото са безизразните лица, с които се сблъскваме по улиците в своето всекидневие. Това е така, макар физиономичната безизразност, която ни оставя абсолютно безразлични към подобни лица (и погледи), да се различава по-лесно от онази безизразност, която свързваме с душевността, явяваща се наистина по-неразличима, по-неуловима и скрита, по-замаскирана. Когато се смесва едната с другата безизразност – физическата с душевната безличност или обратно – това е свидетелство за отсъствието на психологическа прозорливост, необходима за различаването на душевното от телесно-физиономичното. Ясно е, че между двете има съществено различие, но за да се схване то, е нужно да се обсъди по-общият въпрос за тяхното съотношение. Казано другояче, става дума за съответствието между двете лица: истинското, онова, което обикновено наричаме лице, физиономия и другото, това на душата, наречено от нас личност. Впрочем, кое от тях е истинското и кое е само фасада или лустро, е все още проблем.

Това не е второстепенен въпрос, както обикновено ни се струва. Не са случайни, струва ми се, необяснимите съответствия между двете лица на човека. От друга страна, за психолозите е изключително важно да разберат съотношението между физично и психично, между тяло и душа, което тук изпъква съвсем пряко и емблематично, твърде красноречиво. Човекът е едно непосредствено единство на душа и тяло, връзката между тези основни форми на човека е безспорна и не се нуждае от коментар. Разделяйки двете реалности на човека за нуждите на психологическия анализ, всъщност засенчваме факта, че в действителност те са една единна реалност на човешкото същество и следователно живеят общ живот, живота на този човек. Явно е, че в такъв случай те са дълбоко свързани и синхронизирани, от което пък следва, че няма как взаимно да не си налагат отпечатъка или клеймото.

Лицето на тялото е онова, което, собствено, наричаме лице (или физиономия) и в него е концентрирана същността на тялото, в него тя се проявява в кристално чиста и ясна форма. Не вярвам някой да отрече, че каквото е тялото, такова е и лицето, характерът на тялото е изписан най-категорично и ясно на лицето, на неговия неповторим облик. Между тяло и лице има строго съответствие, лицето е лице на това тяло, не може грубото, “недодялано” тяло да е надарено с несъответстващо му нежно, красиво и симпатично лице, както и обратното – красивото, гъвкаво, хармонично и атлетично тяло да е ощетено тъкмо в лицето, което да е грозно, несимпатично, отблъскващо. Нарочно употребявам подобни изрази с оценъчен, естетически характер, които са в състояние да изразят по-обемно ситуацията, която искаме да разберем. Тялото и лицето на тялото са оформени от една и съща стихия, в тях тя е вложила своята сила, за да одухотвори еднакво и тялото, и лицето – и трябва да признаем, че това й се удава твърде добре. Засега аз не казвам коя или каква е тази сила, със замах дала родството и подчертала единството на тяло и лице – може би засега това още не е необходимо, не му е дошло още времето. Но оставаме при удивителния, ненуждаещ се от повече аргументи, ясен и безспорен факт за строгото и пряко съответствие между лице и тяло, между това тяло и неговото лице.

От друга страна, независимо от възможностите за прикриване и по-голяма тайнственост, душата така или иначе съответства на своето лице, т.е. налага себе си в тази своя външна проява, каквато е личността. Ясно е, че тук връзката между душа и личност не е пряка и непосредствена, защото ние знаем, че личността не е самото лице на душата, а е в известен смисъл маската, сложена върху това лице и прикриваща го. Но както в античния театър персоната-маска върху лицето на актьора е изразявала емблематичната за същността на героя гримаса, ясно намекваща за нея на зрителя, по същия начин личността – бидейки маскирано лице на душата – съответства на нея не с една, а с безкрайно много изразителни гримаси. Личността е динамична маска на душата, която в своята динамика стриктно следва динамиката на самата душа, отчита нейните вибрации и в този смисъл е безкрайно изразителна – много повече от една издялана от дърво маска, каквато е била античната, или пък от една днешна, купена от пазара маска.

Следователно тук съответствието нараства до степента на онова, което имахме при тялото и неговото лице – независимо от склонностите към лицемерие, за които вече споменахме. Затова трябва да приемем, че личността в този смисъл е някакво копие на душата или поне нейна сянка, която не е крайно различна от оригинала – вътрешната същност на човека, неговата душа.

И така, достигнахме до главния въпрос, поставен тук: има ли съответствие между физическото лице на човека и личността, лицето на неговата душа? Отговорът ни дава шанс да хвърлим светлина върху връзката на телесното и душевното, лежаща в основата на актуалното единство на човека.

(Следва)

Добави в Svejo