Тук възниква въпросът: кои са основанията, които водят до разделяне на "единното общество" (съставено, впрочем, все от самодейни и свободни индивиди!) на мнозинства и малцинства – в чисто политическия смисъл на тези думи? Този въпрос неизбежно трябва да бъде допълнен и от един друг: как става промяната в съотношението мнозинство-малцинства, как малцинството се "преобръща" в мнозинство?Разбира се, могат да бъдат дадени различни обяснения. Най-разпространеното може би е това, че "в зависимост от мястото, което индивидът заема в икономическия и изобщо общностен живот", се определят по необходимост неговите интереси, което пък в крайна сметка довежда до "поляризиране" на обществената структура на "класи" – или на мнозинство и малцинства. Даденото обяснение, лежащо в основата на марксистко-комунистическата доктрина, страда обаче от неизлечим механистицизъм, а значи от крайна опростеност и повърхностност на интерпретацията. Икономическият фактор, който в никакъв случай не бива да се подценява, тук съвсем неоснователно е изведен на преден план, а в същото време са елиминирани всички други реални и дори възможни фактори, особено пък ония, които са свързани с дълбинната, екзистенциално-психологическа страна на изключително многоликите човешки отношения.
Другояче казано, тук се прилага един чисто разсъдъчен подход, който по-нататък поражда неотстраними дефекти на тази наивна и в същото време груба обяснителна схема. Подобен схематизъм, който е склонен да елиминира всичко онова, което не се вмества в неговата елементарност – който, значи, си затваря очите за всичко онова, което интерпретиращият не си дава труда да разбере – е лишен от основателност и затова е неприложим при опитите да бъде разбрана реалност от толкова сложен тип, каквато е човешката реалност, "образуваща" обществото. (Тази интерпретация, впрочем, е изобретена от Маркс в зората на парните локомотиви и затова е толкова по-остаряла и неприложима за епохата на компютърните технологии и космическите совалки!) На посоченото основание, ясно е, такъв един подход трябва да бъде изоставен – тъй като е показал своята неефективност, своята негодност за прецизна научна употреба. При това – да добавя поне още едно съображение, тъй като тук не бива да се разпростирам – механистично-разсъдъчната методология на марксизма води до далеч отиващи следствия, които самият обществен живот в ХХ век най-категорично опроверга – имам предвид волунтаристичната практика на марксовия комунизъм.
В основата на общностните движения, промени, ориентации и преориентации лежи цял комплекс от фактори, които трябва внимателно да се изследват. Тук имаме неразкъсваема свързаност както на фактически, сиреч произлизащи от непосредствената действителност фактори, така и на духовни, т.е. екзистенциално-психологически фактори, чиято значимост нямаме никакво право да пренебрегваме. (Та нали тук става дума за човешка реалност? Как тогава можем да я разберем ако елиминираме – както прави това стерилният марксизъм! – тъкмо нейната човешка страна и същина?)Следователно трябва да бъде приложен един по-ефикасен синтетично-философски подход, който, безспорно, превъзхожда всички разсъдъчно-аналитични, т.е. само наукообразни и затова съвсем непълноценни подходи. Това е така, тъй като ако по аналитичен маниер вземем който и да е отделен момент или компонент, то тогава върху негова основа можем да "произведем" каквито си искаме "теории", влагайки в тях при това цялата си пристрастност, субективна настроеност и лична ограниченост; такъв подход предопределя една лоша обяснителност, която фабрикува всякакви кухи, изцяло незначителни схематизми. В резултат на подобна аналитична припряност, облегната единствено на претенциозния разсъдък, ни се изплъзва тъкмо смисленото и значимото, онова, което има изключителна ценност за човека – който, разбира се, не е просто "кълбо от разсъдливост", а много повече от това. Щом като пред нас е една многолика и прекалено подвижна реалност – реалността на човешкото – то към нея трябва да пристъпим с подходящ "инструментариум", който да е съотносим с финия характер, с изключително "деликатното" (Платон го е наричал даже "хвъркато"!) естество на автентичната човечност, на човешките реалии, правещи общностния и политически живот.
Затова в тази връзка всеки, който се е занимавал със "знаменитите анализи" на Маркс, не може да се отърве от усещането си, че този последният подхожда към своята материя по същия начин, по който си представя сложната хирургическа операция… касапинът ("инструментите" на който са, впрочем, тъкмо касапските ножове, сатъра и дори триона, докато "сечивата" на хирурга са съвсем различни!).
Общо взето примерът на Маркс е показателен поне с това, че той съвсем ясно демонстрира в своите анализи как не трябва да се третира реалността на човешкото – по същия начин както основаният от него комунизъм също така ясно показа как не следва да се отнасяме към човека, към неговия свят и живот. Ето защо вече не може да се следват такива примери, техните далеч отиващи негативни последици забраняват това на изследователите, имащи все още респект поне към човешкото достойнство. (Казвам това, защото не трябва никога да се забравя как марксовите последователи – комунистите, гробокопачите на капитализма – десетилетия наред не правеха нищо друго освен да разкъсват и секат със съвсем груби сечива живата пулсираща тъкан на индивидуално-общностната цялост на цели нации; сами себе си наричайки се гробокопачи, те, впрочем, наистина изкопаха прекалено много гробове…)
И така, в корена на общностните явления и на политическия процес лежат същите ония детерминиращи фактори, които ние открихме като сърцевина на смисленото индивидуално съществуване – което, от своя страна, се оказва по необходимост техен здрав фундамент. Ако пълноценно сме разбрали "пружините" на индивидуално-човешката инициатива и съобразно това сме посочили същностните форми, в които тя се разгръща, то от това следва, че вече имаме автентичната основа и на масовите, груповите и общностни реминисценции (отблясъци!) на същите тези индивидуално-човешки действия, инициации и инициативи. Обществото не е нещо добавено към живата човешка реалност на индивидите, значи не е нещо самостойно и "над" индивидите съществуващо, а е дума, от друг ъгъл "гледаща" и затова по друг начин обозначаваща същата тази реалност. Това, което изобщо съществува, не са "примислените" от разсъдъка абстракции и думи, а реалността на човека, реалността на неговия живот и свобода.По същия начин държавата не е самостойна и противопоставена на индивидите (гражданите) сила, същност или пък "битие в себе си", а само особено проявление и израз на единствената реалност на опитващите се да постигнат истината на своето битие човешки същества, на отдадените на тайнството на съществуването и затова устремени към съкровения призив на битието индивиди. Държавата в този смисъл не е изобретение на разсъдъка и отчуждена от човека мистериозна сила, а е творение на самия живот, "създание" на дълбоката вътрешна необходимост, пораждаща се от съвместното съществуване на цели поколения и на милиони човешки същества, упорито опитващи се да надмогнат природната, доисторична същност на човека.
За да облекчат съзнанието си, излишно теоретизиращите мислители (опрени главно на схематизиращия разсъдък!) се изобретили единствено поредица от думи, с чиято употреба вместо да прояснят още повече затъмняват и заплитат съзнанието, още повече пък разбирането си; в резултат реалността е загубена, тя е подменена от думите, които – за наказание на прекомерно доверяващите им се умозрителни теоретици – само обременяват и дори правят невъзможно пълноценното разбиране. (Имаме си толкова много кухи думи – "гражданско общество", "социалност", "социум", безкрайно многото производни от тях, "маси", "класи", "база" и "надстройка", "обществено-икономически формации", "държавата като антитеза на гражданското общество", "социално-политическо единство" и пр. – че заради тях нищо реално и действително не остана, а "социолозите", говорейки непрекъснато за "общите човешки неща", забравиха за самия човек!)
Ясно е обаче, че автентичното разбиране не се нуждае от подобни патерици, а също и че то изхожда от несъмнената реалност на съществуващото, която (без да бъде обвивана в паяжината на изкуствени конструкции) просто трябва да бъде постигната в нейната чистота и първозданност, в нейния корен.
Казаното вече напълно подпомогна решаването на конкретните въпроси, които си бяхме поставили. Нека да приложим така очертания синтетичен подход, който единствен може да ни даде пълнотата на ставащото.Индивидите са инициирани за действия от определен род (групиране в мнозинства и малцинства, образуване на партии, политическа активност, граждански движения и т.н.) най-вече на основата на базови ценности, определяни от насоката на свободно приетата от тях екзистенция. В корена на ценностите, а също така и на поражданите от тях действия може да се открие определена екзистенциално-човешка ориентация, изразяваща се като "отношение-към…", което, впрочем, съвсем не е само съзнателно-целеполагащо, а в огромната си част е тъкмо несъзнавано, спонтанно и намиращо се най-вече в дълбока връзка с жизнената основа на съществуването.
Става дума за това, че импулсите за човешката духовна и практическа дейност, пораждаща в крайна сметка действителността на човешкото, културното и социалното битие, могат да се открият в една "екзистенциална сплав", която в своето саморазвитие приема определена насока; в тази "сплав" наистина има всичко, най-вече ония прекалено човешки неща, каквито са емоциите, интимният усет, пълноценните жизнени интуиции, настроености от различен род, страстите, копнежите, илюзиите, предразсъдъците, отломките от предишни мирогледи, рудименти на култура, накрая (а не най-вече, както на мнозина се е струвало!) и съзнателни, разсъдъчни и интелектуални продукти от типа на "планове", "цели", "задачи", "искания", "платформи", "програми" и пр. Казвам "най-накрая", защото съзнателните образувания са немислими извън онзи екзистенциално-душевен контекст, който ги прави възможни, който ги поражда, бидейки скрит зад тях, подмолно действащ, налагащ се обаче безусловно.
Този първичен екзистенциално-душевен комплекс, детерминиращ по-нататък всички форми на активност (в това число и политическата) и на практичност на съответните човешки същества (споделящи го като живот), може да бъде подложен само на приблизителна деструкция с оглед открояване на определени смисловозадаващи ядра, които са ни потребни за вникването в конкретните измерения и в повърхностните прояви, в проявите, личащи на повърхността.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар