Идеите на Айн Ранд и ценностното проясняване на младата българска демокрация

Идеите, знайно е, са сила и мощ, която е в състояние да променя света. А най-вече да променя нас самите, да импулсира човека: една жизнена идея е способна да подтикне индивида към коренна промяна, така значима, че да е равностойна на духовен поврат, на пълна ценностна преориентация на съзнанието. Или, другояче казано, една идея е способна да ни вдъхнови така, че да се преродим, че вече да не сме същите.

Животът ни зависи от идеите, които споделяме; идеите пък ни сродяват в някакви духовни общности, базирани на ценности, ерго, те ни и разделят, но точно по тази причина правят възможен и смислен диалогът, общуването, комуникацията между различните типове и стилове човешко разбиране. А пък нито една действителност не може да удържи напора на нови идеи, на които им е дошло времето, на които принадлежи бъдещето: ето по този начин, примерно, рухна комунизмът, което пък осигури онова световно господство на идеите и ценностите на западната цивилизация на индивидуалната свобода, което е така неприятно на нашите пишман леви. Наричам ги така, защото ако бяха автентично леви, те биха приели безропотно ония предимства на съвременния капитализъм, които така или иначе облагодетелстват и тях самите: нищо че са с толкова изкривени представи за справедливостта, разумността, човечността, държавата, морала, свободата и пр.

Съвременният капитализъм си има своите критици и своите апологети, между които тече сякаш нескончаема дискусия; по същия начин едва ли някога ще се помирят и привържениците на Америка с нейните отрицатели, защото, каквото и да смятаме, САЩ в ХХ век си останаха бастион и най-мощна опора на свободата по целия свят. Именно САЩ имаха историческата заслуга за пълния провал и за съкрушаването на комунизма, за което нито старите, нито новите леви някога ще им простят. Ала това, че антиамериканизмът и антикапитализмът са толкова разпространени съвсем не значи, че това обстоятелство осигурява предимство на техните тези: за истината не се гласува. Наблягам на този момент, защото той е особено важен за нас, българите, където съзнателните привърженици на автентичната демокрация и на коренните десни ценности, които най-пълно изразяват духа на капитализма, комай винаги са били малцинство. Което е пък особено верно за наше време, в което посткомунистическата носталгия към несвободата породи такива причудливи социопатологични явления като чалга-ксенофобията на "Атака" или пък героично-немислещия популизъм на привържениците на титаничното пишман-дясно политическо менте, имам предвид генерала-пожарникар-спасител на нацията бат ви Бойко Борисов.

От друга страна погледнато, на нас, българите, ето в този исторически момент, когато страната е вече в Европейския съюз (което пък дълбоко в душите вбесява лево-посткомунистическите носталгици!) ни е особено потребна една идейна яснота, една твърда привързаност към исконните ценности на цивилизацията на свободата, защото без пълна отдаденост на свободата и демокрацията рискуваме и този път, и то за прекалено дълго време, да се разминем с просперитета: нерешителността пред свободата винаги се наказва.

В ситуацията на идейна безпътица и на ценностен вакуум и колапс очалгашарените и опростачени медии, служещи безропотно на имащата пълен медиен монопол посткомунистическа олигархия, продължават да насаждат в съзнанията на наивния потребител на внушения какви ли не, кое от кое по-нихилистични настроения и очаквания. В същото време т.н. интелектуалци или интелигенцията са поставени в най-унизително положение, като при това някакви самозванци или подставени лица от типа на бай ви Вучков, на Божо Димитров, на Слави Трифонов, на Пантев, Гранитски и пр. са произведени в ранг на щатни духовни наставници на нацията, на изразители на "обществените чаяния", като при това безцеремонно са се самообявили за нещо като "интелектуална съвест на нацията", ала, разбира се, в нейния популистки и менте вариант. В олигархичните медии, естествено, не се допуска да говорят или да бъдат чути някакви по-сериозни критични гласове, там се залага предимно на старанията на умствени сурогати и също на лицемерни платени въртиопашки като Андрей Райчев примерно. Ето че в тази автмосфера на популистко-олигархичното нищонеказване доживяхме да се смята, че смисловите абракадабри на Гоце Първанов (Матросов) звучат едва ли не като откровение на разума или дори за нещо като морална проповед.

Разбира се, по-стойностните интелектуалци са поставени в немилост и под похлупак досущ по същия начин, както това си беше в ерата на "зрелия социализъм", като в освободилия се вакуум са се наместили упоменатите вече куриозни герои, които по някаква "случайност" са все същите мохикани на онази номенклатурен комунистически псевдоелит от времето преди 1989 година. Да, тук са си все същите платени блюстители на правдата, които и тогава, и сега всеки ден ни обясняват какво следва да мислим, как бива да живеем, какво сме дължи да правим и пр., тук имам предвид и същия оня Л.Левчев, придворния поет на диктатора Живков, тук, естествено, е Светлин Русев заедно с Веждито, тук е твърдата като скала Дърева, тук е и неуморният Гранитски, вече най-доверено лице и изповедник на най-дълбоките сърдечни мисли на президента Гоце първанов-Матросов и т.н., и т.н.

С една дума, дами и господа, не се отчайвайте: ситуацията е почти катастрофална, ала не съвсем - и още. Ала място за успокоение няма: работите съвсем не вървят на добре, напротив, пропадаме неудърживо към мъртвилото на онази олигархична нощ на разума, в която, примерно, блажено вече си похърква, по добър славянски обичай, "братският руски народ" - а пък по тази сърдечна идилия толкова жадно примляскват и Гоце Матросов, и Гранитски, и Вучков, и кой ли не още. Няма и най-малък опит за противодействие ако изключим обречените действия на неколцина съвестни журналисти, на пет-шест блогъри, които на фона на заливащата ни простотия комай никой и не чува, на двама-трима имащи държавнически и човешки морал десни политици. А в същото време, респективно, автентичните български интелектуалци, имащи съответния духовен потенциал, са се капсулирали било в своята специализирана академична сфера, било пък, както казах, са поставени под олигархичен похлупак, било пък, подобно и на мнозинството от нацията, пребивават в някакво пагубно отчаяние и неверие в своите сили, в самата възможност нещо да се промени.

Ето защо наистина се налага да се търси път за излизането от това излъчващо само отровни изпарения медийно и псевдокултурно блато, в което затъването е направо гибелно, направо е на смъртта подобно. Нужен ни е духовен поврат, промяна в душите и в съзнанията, и то такава промяна, която да докосне и сърцата, която дотолкова да овладее цялостния човек, че той да се почувства окрилен, да повярва в собствените сили, да почувства усещане за мощ и да види своите хоризонти. А когато това се случи в душите на интелектуалците, акумулираната духовна енергия няма как да не се излее навън, няма как да не докосне и сърцата на отчаялия се и загубил ценностна ориентация среден или дори масов човек. Повтарям, няма и не е изобретена още сила, която да може да спре въодушевлението, обхванало все по-широки обществени слоеве, окрилени от здрави и жизнеспособни идеи. Ето че щом в началото на всичко е словото и идеята, то следователно очакваният поврат може да започне само с приобщаването ни към ония идеи, за които са така жадни душите ни.

В този контекст си позволявам да поставя своята теза за неоценимо мощния идеен и духовен заряд, който се крие, примерно, в книгите на Айн Ранд, издадени напоследък от издателство "МаК". Ето в тази връзка и пристъпвам вече към изложението и обсноваването на конкретната си теза.

(Следва)

Добави в Svejo