Така човечната и толкова диалогичната нашенска блогосфера

Блогосферата, както и да я погледнем, е точно отражение на съзнанието и нравите, разпространени в самото общество. Ако българската блогосфера изобщо има някаква ценност, то тя може да се открие най-вече в това: като в огледало, в нея се отразява онова, което е в главите на съвременните българи. И по онова, което изявява блогосферата, човек може да си прави заключения за реалната нравствена ситуация, в която като народ и като индивиди се намираме. Блогосферата като такава е най-прецизна социологическа извадка за куп най-значими показатели, които обаче човек трябва да умее да тълкува - та да разбере.

Съзнавам добре, че с тия мои опити да провокирам разговор по наболели нравствени въпроси у нас - не само в блогосферата, а и изобщо - съм станал прекалено ненавистен на мнозина: то е все едно да бъркаш с пръсти в незаздравяла рана, или пък дори да вземеш, та да сипеш сол в нея. Аз си спомням, че една от първите ми прояви в блогосферата беше че призовах блогърите да осъществят взаимодействие на основата на споделени ценности; изтъкнах още тогава, че за тази цел се иска да станат много по-диалогични, да разговарят най-свободно по всички въпроси, да не се плашат от различията помежду си, понеже само на този основа може да се напредва, да се придобива, да се стигне до някакви постижения. Моето впечатление тогава, преди две години - а за жалост, то не се е променило и досега - беше, че в блоговете всичко се свежда само до суетното изявяване на някакво претенциозно его, а че поставянето на по-сериозни, значими и даже съдбовни за общността въпроси е по-скоро изключение. Разбира се, вече има поне няколко блога, в които се поставят крайно значими въпроси - граждански, политически, личностни, ценностни и пр. - но и при тях липсва някакво особено желание за смислен и плодотворен диалог помежду им; и в тях всичко се свежда до опити за изявяване на едно, както казах, общо взето суетно и претенциозно его. Т.е. всеки действа сам за себе си, и само чат-пат, от кумова срама, демонстрира някакво единодействие с този или онзи, което обаче - отбележи добре - е винаги само на личностна, на приятелска основа. В блогосферата у нас по добър български обичай са се оформили на приятелска основа няколко влиятелни клана, които са окупирали цялото пространство, като около всеки клан съществува една възторжена свита от подлизурковци, която прави всичко, за да получи блоговолението на "князете". Аз затова по едно време писах за "блогърска мафия" (Съществува ли блогърска мафия у нас? и Дискусията за нравственото състояние на българската блогосфера все пак започна…), ама всички мои опити се разбиха в ледовете на неразбирането, на недиалогичността, на грандоманията, на кухото съзнание за някакво мнимо превъзходство и пр.

Продължавам обаче опитите си да съдействам за възникването на коренно различна атмосфера, за която, признавам си, все по-често си мечтая: когато някой блогър постави жизнено важен, съдбовен проблем, неговият глас да не си остане по стар и добър български обичай "глас в пустиня", ами да бъде подкрепен от цялата блогърска общност, което означава, че ще се акумулира страхотна енергия, на която нищо не може да се опре. Мечтая си за време, в което диалогичността ще бъде основен модус на съществуване на блогърите, когато те ще водят най-задълбочени и смислени дискусии, но не по сегашния глупав маниер (когато някой нещо напише, в неговия блог почват коментари, обикновено не съвсем смислени), а когато се правят разгорещени принципни дискусии между блогове, когато се съпоставят гледни точки и позиции, т.е. когато блогосферата стане арена за смело изявяване на човешката и гражданска съвест, когато тя стане фактор в нашето национално битие, безкрайно по-значим даже от традиционните медии и т.н. Да, мечтая си за една култура на спора и на дискусиите, когато чуждата гледна точка се уважава, когато хората биват насърчавани да мислят, когато се съпоставят ценности, когато най-прецизно се отчита другото мнение, когато сегашната невротична атмосфера бъде надмогната, когато суетното и болезнено взиране в собствения аз бъде заменено от един по-широк личностен хоризонт, на който всяко нещо си заема собственото място. Да, мечтая си за тези неща, защото като философ и психолог добре зная, че само този е пътят, този е и смисълът; защото е крайно време да осъзнаем, че трябва да станем съвременни, да се освободим от проклетите си национални и психични комплекси и скрупули, та да може нашето освободено съзнание да достигне така потребния ни растеж и кипеж, от който в крайна сметка зависи всичко. И от който ще спечелим всички. Да, мечтая си за тези неща, ала изглежда съм непоправим фантазьор, защото реалността у нас, за жалост, е съвсем различна, пряко противоположна на желаната.

Какво имаме сега ли? Ами огледайте се малко, то се вижда с просто око. Няма смисъл да се чудим за какво става дума: отвсякъде вее леденото мълчание на предвзетата куха грандомания. Аз лично, понеже съм експериментатор, напоследък проведох няколко експеримента в тази насока, като целта ми, признавам, си беше доста подличка: да провокирам и да предизвикам известен резонанс, да предизвикам разговор, да провокирам мисленето, да способствам за възникването на атмосфера на по-свободен и ценностно подплатен диалог в българската блогосфера. Опитах, ала нищичко не постигнах. Ето за какво става дума.

Във връзка с Пражката декларация Европейската съвест и комунизмът си позволих да апелирам към неколцина най-влиятелни по моя преценка блогъри - Инициатива за граждански натиск, адресирана към свободолюбивите български медии - да подкрепят една идея, която според мен има значим граждански, пък и нравствен смисъл. Какво стана ли? Ами нищо особено, с изключение на двама-трима никой от призованите не реагира, напротив, замълчаха си най-грубо (нали знаете как казва народът в такива случаи: "замълча като... н... н"!). Не им пука явно на тия хора, че някой им е оказал честта да ги призове, да потърси реакцията им, не, няма такова нещо, те си замълчаха все едно нищо не е станало. Не се досетиха обаче, че мълчанието в някакъв смисъл е много по-красноречиво от говоренето.

Да, обаче на мен такова единодушно мълчание ми се видя крайно неестествено и подозрително: не съм им искал пари, та да мълчат, поискал съм идейна и ценностна подкрепа, съвсем непарична; защото, знайно е, българинът млъква най-яко само когато му поискаш пари. Затова взех да си мисля, че тия хора изобщо, най-вероятно, не са разбрали за призива ми. Затова направих нещо, което е доста фриволно и дразнещо, но което ми гарантираше, че тия лица непременно ще разберат за инициативата. Написах ето това - Кампания за граждански натиск по нравствени и ценностни подбуди - и по един публичен списък на блогове си направих труда да разпратя кратко съобщение (като коментар) директно във всеки блог, та да съм сигурен, че собственикът му ще разбере за инициативата, за подкрепа на която специално и най-учтиво го призовах, и то пряко в лицето му. Какво стана ли? Ами нищо: само един-двама недоволно промърмориха "Тоя пак спами!" (модерната нашенска дума в такъв случай е многофункционалната дума "спам"!), а мнозинството благоразумно отново си замълча! Аз, разбира се, намирам това мълчание за ненормално, оценявам го като патология, за мен то е крайно неестествено: така не може да реагира здравата, стойностна личност, така е подло да се реагира, така реагират само най-мизерните и презрени малодушници.

Както и да е, ето ви още един пример, още по-фрапиращ в някакъв смисъл. Известно е, че издадох напоследък нова книга, която се казва СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ. Подзаглавието й е "Кратка психологическа история на съвременна България". В един момент ми хрумна нещо крайно необичайно: Екстравагантна акция: ще подаря новата си книга на 100 известни блогъри, журналисти, политици, звезди и пр.. Исках книгата ми да стигне колкото се може по-бързо поне до известен контингент читатели, като, признавам си, много ме интересуваше тяхната реакция. Надявах се те да проявят благородството да имат публична реакция, понеже все пак това е "културен продукт", това е книга, а не е, да речем, сапун, паста за зъби или опаковка пържоли.

Речено-сторено, изпратих книгите, не само на блогъри, но и на журналисти, също така и на някои политици. Някои от тях реагираха - Чудесен инструмент против безпаметството - един от тях дори направи нечуван жест: Чудесата на живота и на техниката - от днес ставам мобилен блогър!. Ала, както предполагате, мнозинството от блогърите получиха своя екземпляр от книгата и... познайте какво... ами замълчаха си хората, потънаха в най-дълбоко мълчание! От което - понеже съм човек, претендиращ да разбира нещо от българската душа - си правя извода, че книгата им е харесала; ако не им беше харесала, щяха непременно да го кажат, но щом мълчат, явно им е харесала. Ама къде у нас това благородство публично да изразиш оценката си, пък било то и на една книга?! У нас е прието да се мълчи в такива случаи, особено пък ако авторът не ти е личен приятел.

Защо мълчат тия хора ли? Възможно е да мълчат за книгата по най-различни причини. Е, всеки е имал възможността, предполагам, да я задържи в ръцете си и да я разлисти. Могъл е и тук-там да се зачете. Възможно някой дори да я е прочел. Възможно е някои да са така заети, че да не са имали време да идат да си я вземат от пощата, знам ли? Мълчат, все едно че не са получили книгата. Е, имаше и такива, които учтиво ми върнаха назад жеста, нямало нужда, нямали време да четат книги, както и да е. Но тия, които приеха, нормалната човешка реакция е, чини ми се, да кажат нещо за книгата, да кажат поне че са я получили, да напишат нещичко поне за корицата ако не за друго, а не да мълчат: да се мълчи е ненормална и неестествена човешка реакция в такъв случай.

Аз мислех тук да дам списъка на хората, на които съм изпратил книгата си като подарък. Но ще го спестя - впрочем, да го спестя ли? Е, какво пък толкова, нека да излезе, няма лошо, никого не обвинявам конкретно за нищо, просто се чудя как е възможна такава единодушна колективна реакция. Интересува ме на какво се дължи. И понеже съм изследовател на човешката душа, ето, решавам, ще дам този списък. Та изпратих книгата си на блогърите: Еленко Еленков, Димитър Аврамов, Симион Патеев, Лъчезар Ангелов, Даниела Горчева, Светла Костадинова, Йовко Ламбрев, Майк Рам, Жюстин Томс, Константин Павлов, Петър Стойков, Велян Стайков, Борислав Цеков, Мишел Бозгунов, Радан Кънев, Минчо Спасов, Богомил Шопов, Тодор Христов... ами това са, възможно е да съм пропуснал някой, моля да не ми се сърди...

Добави в Svejo