Получих като коментар на едно място следния текст, заслужаващ да бъде публикуван като отделна статия; което и правя с благодарност към автора му:Исках да направя кратък коментар на новата Ви книга. Прочетох я с удоволствие и интерес и не мога да не се съглася с фактите и изводите в нея. Поздравления за сполучливия труд, написан живо, увлекателно и с чудесен тънък хумор!
Само няколко кратки бележки за прословутия национален характер и „народопсихология” на българите, която е призвана да обясни поне отчасти историческото развитие на България. Никой не оспорва, че у различните нации съществуват или преобладават известни психологически черти и нагласи, които оказват влияние върху тяхната историческата съдба.
Процесът е, разбира се, двупосочен - историческата съдба на народите от своя страна се отразява върху психиката на населението в дадена географска област. При все това трябва да сме много предпазливи, когато използваме подобни психологически модели като обяснение и най-вече да се пазим от опростенчество. Иначе клишетата са известни: англосаксонците са прагматични, французите са коварни, италианците са комедианти, испанците са горди, германците са сантиментални и дисциплинирани, руснаците са пияници и т.н. Във всичко това има известна доза истина, но трябва да се има предвид, че поради глобализацията тези различия между отделните народи, доколкото съществуват, все повече се нивелират. Освен това разликите в психологията между отделните представители на дадена нация често са по-големи, отколкото между тях и представители на друга нация. Какво (нетривиално) общо например има между психиката на двамата немци Хитлер и Хелмут Кол? Едва ли ще се намерят много общи черти освен например тривиалния факт, че и двамата като немци обичат сладкиши и кафе.
Всеки народ е склонен да си мисли, че е единствен и неповторим, както в положително, така и в отрицателно отношение. Нищо чудно, че българите са готови да оплакват историческата си съдба, приписвайки част от несполуките си на своя „националния характер”. Без да съм в състояние тук да представя една завършена и осмислена „философия на българската история”, искам да обърна внимание на това, че много други европейски народи са имали не по-малко, а често и по-превратна историческа съдба, като неудачите им са се дължали в немалка степен и на тяхната „народопсихология”. За онагледяване ще се спра бегло само на няколко по-фрапантни примера от по-новата история.
Така например унгарците са известни с предателствата в своята история и с понякога не дотам героичното поведение на някои свои „национални герои” след неуспешни въстания. Унгарският елит въвлича страната във Втората световна война и страната дава стотици хиляди жертви убити и умрели в плен на източния фронт. Освен това в резултат на „далновидната” политика на (австро-)унгарската политическа класа днес половината унгарци живеят извън Унгария. Прословутото унгарско въстание 1956 е плод на едно недоразумение, инициирано е не от „народа”, а „отгоре”; Имре Наги (Над) е предател и агент на КГБ. Той въобще не е искал да прави съществени промени. Същото впрочем се отнася и за Пражката пролет 1968 г. Ако внимателно проучим тези събития, ще установим, че историческата истина е доста по-различна от битуващите представи. Сигурно поради своя силен „антикомунизъм” унгарците (и поляците) след 1989 упорито гласуват за посткомунистите! А каква декомунизация беше извършена в Унгария?!Да не говорим за малодушието на чехите, когато Хитлер 1938 навлиза в Судетите и ги окупира. Защо чешката армия, която е била много добре въоръжена и екипирана, не оказва никаква съпротива? Впрочем в интерес на истината трябва да признаем, че чешката армия исторически никога не се е отличавала с особена храброст.
Защо румънската политическа класа допусна също като унгарците румънци да се сражават на източния фронт през Втората световна война също със стотици хиляди жертви?
Сърбите са, разбира се, традиционни врагове на българите, но в интерес на истината трябва да признаем, че са един от най-изстрадалите народи на Балканите (не без намесата на българите). Така например в Първата световна война Сърбия според някои оценки губи около 1/3 от населението си. Във Втората световна война жертвите също са гигантски. А сатрапът Тито е отговорен за смъртта на 1.5 милиона свои сънародници югославяни, с което се нарежда на почетното 10-то място сред масовите убийци на ХХ век. В първите месеци на установяването на комунистическата власт в миниатюрна Словения например са зверски избити около 20 000 души. Знаем освен това какво направиха сърбите след 1991 г., показател за „високата” им култура и „европейско възпитание”.
А какво да кажем за гражданската война в Гърция, в която гърци ожесточено воюват срещу гърци и жертвите вероятно са над 100 000. Браво на гърците! Същото се отнася и за гражданската война в Испания. Браво на испанците!
Германия днес е демократична страна, но цената, която плати за това, минавайки през ада на диктатурата на Хитлер и войната, е много висока - прекалено висока. А Хитлер беше доведен на власт чрез избори!
Непрекъснато се повтаря, че България нямала своята 1956 и 1968 г. Това е вярно, макар че тези събития, както казах, не са това, което обикновено се смята. Но България е имала други неща, които тези страни не са имали , например горянското движение. В никоя друга източноевропейска страна (с изключение на Прибалтика) не е имало организирана въоръжена съпротива срещу комунизма в продължение на поне 10 години - от 1945 до 1955 (виж напр. Диню Шарланов: България и комунизмът, София 2007 г.). Този героичен период заслужава специално проучване и не по-малко внимание от страна на историците от инспирираното и направлявано от Москва комунистическо „партизанското движение” преди 1944. Между другото Пламен Цветков обръща внимание на обстоятелството, че в държавите от бившия Източен блок, граничещи с НАТО – ГДР, Чехия, България – диктатурата по понятни причини беше особено твърда. А „либерализацията” при Янош Кадар в неграничещата с НАТО Унгария става, разбира се, с благословията на Кремъл.
Във Франция по време не германската окупация, продължила само от 1940-44 г., се явяват безброй колаборационисти с нацистите. Не ми се мисли какво щеше да стане във Франция, ако там беше установен комунизъм за 50 години - колко верни последователи щеше да намери режимът!От проучванията на журналиста Христо Христов днес знаем, че желанието на Тодор Живков да направи България република на СССР не е било продиктувано от идеологическа вярност, а от икономически съображения. България просто е била фалирала и Живков трескаво е търсел изход от неплатежоспособността. Не че той иначе не беше верен слуга на Москва. В случая обаче мотивите му са били други.
Така че България и българите не са някакво изключение или бяла врана сред другите страни. От това, разбира се, не следва, че трябва да сме безкритични. Напротив, българската история и българската „народописхология” трябва, разбира се, да се изучават и анализират и да се търсят пътища и начини за преодоляването на грешките и недостатъците.
Най-накрая нека отново да обърна внимание на една аксиома: процесите в Източна Европа след 1989 не могат да се разберат в дълбочина, ако не се държи сметка за продължаващото и неотслабващо руско влияние в тези страни. На въпрос към чешкия антикомунист и дисидент Петър Цибулка "Москва все още ли контролира бившите комунистически страни?" той отговаря:
Позициите на Москва са също толкова силни, както и преди 1990 г. Москва все още контролира всички посткомунистически страни.
(Забележка: този отзив най-напред беше публикуван като анонимен коментар към публикацията Една полезна българска книга. Приканих автора му да излезе от анонимност, и когато това стане, ще прибавя името му тук. Надявам се да стане, все пак живеем в други времена. А иначе му благодаря за коментара, сам по себе си представляващ интересна статия, която публикувам с удоволствие.)
3 коментара:
Симеон Сакс-Кобург-Гота е най светлата личност в последната и съвременна история на Бг.
Той е човекът изпълнил Божията повеля за разбиване на двуполюсния модел. Симеон е гарант за стабилната и проевропейска част на прехода в началото на 21 век.
С малко повече напъване на мозъчната наличност на другаря Грънчаров, може би щеше да разбере дали щяхме изобщо някога да влезем в евросъюза без намесата на Симеон.
Друг е въпроса, че другарите от ДС са категорично против Царя, като все тъгуват за светлите дни на ДС дейността си и привързаността им към матушка Русия е болестно състояние!
Долу подписвам се към хартата за Негово Величество!!!
Роден съм на 7 март 1906 година в с. Джулюница, Великотърновско. Произхождам от средно земеделско семейство. Бяхме 11 деца. По-късно обаче, поради липса на каквато и да е медицинска помощ 4 от тях умират. А след Първата световна война умират още две мои сестри и така останахме всичко 5 деца. През 1925 година, поради жесток побой, нанесен от полицията, умира и най-големият ми брат Рашо. В настоящия момент семейството ми се състои от мен, жена – Петранка – чл. на БКП и синове Бончо и Юри – членове на БКП.
Първоначалното си образование завърших в с. Кесарево, отстоящо на 7 километра от Джулюница. След като завърших 5-ти гимназиален клас в реалната на гр. Лясковец, заминах за Варна, където чрез успешно издържан конкурс постъпих ученик в Морското машинно училише. Тук попаднах сред прогресивни другари, по-възрастни от мен. Бях включен в кръжок, който разполагаше с нелегална библиотека, скрита в купа сено. Така последователно, всяка седмица ние се редувахме и изпълнявахме функциите на библиотекари. По време на Септемврийското въстание през 1923 година мазетата на казармите бяха препълнени с участниците във въстанието. На нас ни раздадоха пушки да пазим затворените. Мъченията, инквизициите и жестоките побоища над задържаните предизвикаха у мен и другарите ми отвращение, гняв и омраза към похитителите на народните свободи. През пролетта библиотеката беше разкрита, разкрити бяхме и ние седемте човека. Нанесен ни бе жесток побой от наш възпитател – поручик. Това стана причина аз и други другари да напуснем училището, като за претекст ни послужи решението да бъде продължен срока на обучението ни с шест месеца. Оттам се озовах в Лясковец, където се записах за шести клас и след завършването му се записах в гимназията на гр. Велико Търново. В началото на 8-ми гимназиален клас, поради тясната ми връзка с прогресивни другари, при обиск в квартирата ми бяха намерени нелегални книги. Бях изключен от горната гимназия и заминах за гр. Габрово, където записах в Априловската гимназия, която завърших с много добър успех. През 1927 година кандидатствах и бях приет за редовен студент в Агроном-Лесовъдския факултет в гр. София. Още с постъпването ми в университета потърсих дружбата с другари, настроени отрицателно спрямо сговористките и цанковистките убийци, жертва на които стана и моят брат. Често пъти ми беше възлагано да вдигам трибуни в университетските аудитории, особено по Първи май, Втори юни и други. По този повод повече от 10 пъти съм бивал арестуван и бит в Дирекцията на полицията. Участвал съм по различни поводи в много събрания и митинги. Още през 1927 година се определих като сдружен земеделец, но никога не съм прекъсвал връзките и дружбата си с другарите комунисти. Това, че се определих в редиците на Земеделския съюз беше обстоятелството, че един от зетьовете ми по време на управлението на Александър Стамболийски бе околийски управител в Горна Оряховица и общуването ми с него и големите грижи най-вече, които правителството полагаше за защита на интересите на селяните в България, създадоха убеждението ми да вляза в БЗНС.
След 9 юни 1923 година, в трудните години, които се изживяваха в момента поради големия терор, провеждан от кърсердарски кмет в селото, никой не се нае да събере и оглави Дружбата. Макар и млад, аз станах председател за времето от 1927 до 1929 година.
През студенските си години бях известно време секретар на Студентското въздържателно дружество, чието ръководство бе иззето от ръцете на студентите-националисти и ни даваше възможност за по-активна пропагандна дейност. През месец март 1930 година взех дейно участие в учредяването на БОНС, състояло се в Парка на свободата /тогавашната Борисова градина/. На това учредяване бях избран за член на ръководството на БОНС.
Към края на 1931 година взех участие в голямата стачка срещу “кървавия” професор Александър Цанков, по което време бях ударен със сабля от полицай. Този удар ми остави неизлечим белег.
След завършването на университета, въпреки голямото ми старание да получа работа, това не ми се удаде. По това време другарката ми завършваше акушерско училище и бе назначена за акушерка в с. Сусам, Хасковско. Заминах и аз с нея и станах учител в същото село. Тук заработих заедно с комунистите учители Георги Иванов, Атанас Янев и други за укрепване на единодействието между комунисти и земеделци. След завършване на учебната година, в края на месец октомври бях назначен за инспектор по труда в гр. Хасково. Като такъв защищавах интересите на работниците, за което си спечелих омразата на фабрикантите. Това ми поведение даде повод на властниците веднага след преврата от 13 май 1934 година да бъда уволнен и предупреден да напусна Хасковски окръг. Завърнах се в родното си село. Заедно с мен напусна и другарката ми и постъпи като акушерка в гр. Г. Оряховица. След многократни и неуспешни опити за настаняване на работа, посрещан навсякъде с неизменното “ти си неблагонадежден”, не бях никъде назначен и се видях принуден да се изселя в гр. София. По това време се извършваше направата на шосето София-Вакарел и аз постъпих там на временна работа.
През 1941 година, по желанието и настояването на другарите от ръководството на Градинарската кооперативна централа в България, заедно с други сдружени земеделци-единофронтовци, бях привлечен в ръководството и избран за член-делегат на централата. Настъпиха тежките години на масовото съпротивително движение 1941-44 година. Централата бързо се преустрои, за да бъде в помощ на революционната борба на Партията. Сушилнята в Пловдивското поделение на Градинарската кооперативна централа стана истинско средище на комунисти и прогресивни земеделци. Като снабдител на сушилнята бе привлечен Веселин Марков, нелегален в това време. Същият бе изпратен от ЦК на БКП като завеждащ ... интендатска партизанска зона с район гр. Пловдив. С моя помощ и мое знание бяха заделени 8 000 000 лева за съпротивителното движение. В този период аз привлякох и назначих на постоянна работа нелегални другари, като на Веселин Марков на два пъти ми се отдаде да му спася живота. Сушилнята се превърна в истинска школа за подготовка и изпращане на партизани. Така продължи до 9 септември 1944 година.
След деветосептемврийската победа със заповед на министъра на вътрешните работи бях назначен за секретар на консервната индустрия и с помощта на нейния председател Ангел Тимев успяхме да съберем милиони левове за фронта. След избирането ми за народен представител в края на 1945 година напуснах консервната индустрия. По това време бях едновременно председател на селкоопа в Джулюница, към който се числеше ДИП “Домат”. По моя инициатива селкоопа и популярната банка се сляха, чийто председател станах аз. През 1947 година по предложение на др. Пеко Таков – гл.секретар на ОЗПС, бях избран за председател на същия съюз. По време на съвместната ми работа с др. Пеко Таков успешно продължих да укрепвам единодействието между комунисти и земеделци и благодарение на прозорливостта на др. Таков комунистите и земеделците действаха като истински братя. Тези години от моя живот се характеризират с голяма, вдъхновена и пламенна борба с развилнялата се по това време противонародна опозиция. ОЗПС се превърна в истинска трибуна, която безкомпромисно и безпощадно разобличаваше пъклените и предателски замисли на опозицията. С тези си наши действия ние упорито очиствахме пътя на създаване укрепване на ТКЗС. През 1948 година, с помощта на Партията в лицето на оръжния комитет, заедно с другарите комунисти и земеделци от с. Джулюница, положихме основите на ТКЗС.
През 1947 година, като член на парламентарна делегация имах възможност да посетя СССР. По време на 20-днвния ми престой посетих заводи, колхози, предприятия и учреждения. С очите си се убедих в гигантския размах на социалистическото строителство. Макар и нашето посещение да бе непосредствено след Отечествената война, у мен заседна неминуемо и категорично чувството, че в близките няколко години от тези опустошения няма да има и помен.
Моята всеотдайна обществено-политическа дейност получи добра оценка и през 1950 година бях издигнат на високия пост зам.-председател на Народното събрание. По предложение на ПП на БЗНС бях избран за член на ПП на БЗНС и член на бюрото на Националния съвет на ОФ. Като такъв ми се отдаде възможност да посетя много градове и повече от 1200 села в страната по различни партийни и правителствени мероприятия.
През 1953-54 година бях директор на ДЗС – Павлово, след което отново бях върнат в апарата на ПП на БЗНС като инспектор. През 1961 година постъпих на работа в ЦКС като началник управление, а през 1962 година по предложение на другарите от моето родно село и на окръжния к-т на БКП – В. Търново се завърнах в Джулюница, като станах зам.-председател на ТКЗС. Като такъв работник до 1967 година, когато се и пенсионирах.
По същото това време заминах отново в гр. Москва, този път на гости на сина ми Бончо Ил. Радков, който по това време работеше в СИВ – Москва. По време на 2-3 месечното ми посещение отново ми се даде възможност да обиколя някои градове и населени места на страната. След завръщането ми оттам постъпих в току-що построените оранжерии в Джулюница. В момента моята помощ беше небходима, както на младия директор, така и за укрепване на току-що сформиралото се предприятие. Две години след това се прехвърлих в София, където бях зачислен в редовете на Втора квартална земеделска дружба, Благоевски район. По настоящем съм член на ръководството на Градската земеделска служба и член на УС на БЗНС. През 1967 година бях признат за активен борец против фашизма и капитализма. По случай кръгли годишнини и за активна служба в социалистическото строителство съм награждаван с орден: “Червено знаме на труда”, “За народна свобода” – II-ра степен, 41 – 44 година, “9-ти септември – III ст., “Народен орден на труда” – златен и сребърен, Юбилеен медал – 25 години Народна власт, златната значка на БЗНС 44-69 година. Отличен съм и с други високи награди, отличия и почетни значки.
По различни поводи и случаи съм посетил държавите: СССР, СР Румъния, СР Чехословакия, Полската народна република, Унгария, Югославия и др.
Анализът на непознатия автор на статията наистина ми хареса. Освен това ми напомни за тази доста мистична и непозната страна от българската съпротива срешу комунизма - "горяните."
След англоезичния сайт Communist crimes, сега ви препоръчвам един отличен български проект:
http://1968bg.com
"Пражка пролет - софийско лято"
Публикуване на коментар