По повод на публикацията на И.Инджев Това го може всяко (пораснало) хлапе! ми се наложи да поразсъждавам в свой кратък коментар по темата за морала. Не бива да избягваме този аспект на проблемите, понеже аз продължавам да твърдя, че кризата на нашата демокрация има и най-същностни морални основания. Ето по тази причина написах ето това:По принцип всеки, дори и най-пропадналия и подъл мръсник, е човешко същество и все някога може да изживее поврат към доброто. Никой не е обречен да е вечно и завинаги подлец, доброто (съвестта) съществува винаги в някакви тъмни ъгълчета на душата и току-виж, в един момент може да проговори. Никой няма право да съди с безапелационни морализаторски квалификации друга личност - в смисъл че едикой си бил изверг, непоправим злодей и пр. Както именно беше най-грозно обруган от ченгесарите Иван Йорданов Костов.
Водоразделът обаче съществува: едни въпреки всичко са запазили, са съхранили своята човечност, докато други са култивирали в себе си душевна и нравствена мизерия, поради което са станали зли, завистливи, вредни за ближните. Изборът винаги е налице: да бъдем човеци, да насърчаваме човечността у себе си - или пък да погубваме, да убиваме човека в себе си.
Никой обаче, повтарям, не е обречен вечно да е зъл, подъл, лош, вреден; във всеки миг всеки може да изживее поврат към доброто. А като има покаяние, има и прошка. Трябва да бъдем християни, тази е религията на нашия народ…
Вижте и чуйте и най-новото в моя видеоблог HUMANUS. Технологичният прогрес трябва да се насърчава!
2 коментара:
Грънчаров, ами ти кога ще се покаеш? Кога ще се разкаеш за лъжите, манипулациите, преиначаването на историята? Кога???
Джаред Даймънд, за когото стана вече дума в блога, е изследвал много внимателно племенните и лични вражди сред туземците в Нова Гвинея, където има безкрайни убийства и контраубийства за отмъщение. Затова според него почти всички човешки общества днес са се отказали от личното правосъдие в полза на безлични системи на правораздаване, ръководени от държавата. Иначе войната между хората ставала хронична. Това би могло да е причината за възникването на държавата. Според него хората са дълбоко предразположени да търсят отмъщение и дълбоко се наслаждават на него:
„Ние редовно игнорираме факта, че жаждата за мъст е една от най-силните човешки емоции, наравно с любовта, гнева, скръбта и страха, за които непрестанно мислим. Модерните общества ни позволяват и ни окуражват да изразяваме нашата любов, гняв, скръб и страх, но не и жаждата ни за отмъщение. Казва ни се, че това чувство е примитивно и от него трябва да се срамуваме.”
Даймънд разказва случая на близък роднина, пропуснал възможността за отмъщение и след това съжалявал. Той бил полски еверин, пратен от руснаците 1939 г. в лагер, а след това офицер в полската дивизия на Червената армия. През лятото на 1945 открива, че въоръжена банда убила майка му, сестра му и племенницата му в Полша. Когато обаче се изправя лице в лице с главатаря на бандата, се поколебава да го застреля. Вместо това го предава на полицията, която разследва случая и след година го освобождава. До смъртта си той се измъчва от неуспеха да си от отмъсти. Даймънд изтъква, че в някои страни близките на жертвите имат правото да присъстват на изпълнението на смъртни присъди, а в някои американски щати доскоро близките сами изпълнявали смъртните присъди!
Даймънд в случая застъпва едно доста натуралистично схаващане за морала и отмъщението. Едва ли едно общество, членовете на което се наслаждават на отмъщението в същата степен, както на любовта, е нещо желателно. Мнозина от великите философи са се обявявали срещу личното отмъщение и са се застъпвали за безлично наказание в правомощията на държавата.
Така че лично отмъщение не, но справедливо отмъщение чрез държавата – да. Ретроспкетивно е малко учудващо, че през 1989 г. в Източна Европа никъде не се стигна до саморазправа на жертви на комунистическия режим със комунистическите злодеи, които им бяха почернили живота. Знаейки своите престъпления, комунистите в първия момент се бяха изплашили и изпокрили, но като видяха накъде духа вятъра, се окопитиха. Макар че предвид миналите, а и настоящите си пресъпления, мафиотщини и злоупотреби съм убеден, че и сега не спят спокойно и живеят в постоянен страх. Основната борба след 1989 г. дори не беше комунистите да запазят властовите позиции, за да продължат да черпят облаги от тях, а най-вече да не БЪДАТ НАКАЗАНИ.
Прав си, основният проблем на посткомунистическите общества наистина е МОРАЛЕН. До днес се прикриват КОЛОСАЛНИТЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ НА КОМУНИЗМА, КОИТО НЯМАТ АНАЛОГ В ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ. Ако поне най-фрапантните случаи бяха наказани, посткомунистическите общества щяха да изглеждат другояче. Но не стига с това, а същите тези престъпници днес отново, респ. все още са на власт, продължават да вършат безобразия и дори поучват жертвите на комунизма какво е морал. Ето това е скандалът. На това положение трябва да се сложи край. Покаяние, разбира се, може да има и то да се сметне за смекчаващо вината обстоятелство, както често е в съда. Но индулгенция за извършените престъпления то не може да бъде. Но поне да имаше покаяние, а то дори това няма. Има само една безгранична наглост, която впрочем служи за прикриване на малодушието и страховете на комунистите.
Публикуване на коментар